Свети Константин Велики и значимостта на неговата вяра в историята на Църквата

Св. Константин Велики, равноапостолен, първият християнски император на Рим, основател на Константинопол и родоначалник на Византийската империя. Той е победоносен военачалник, предприемчив управник и прославен светец. Вън от съмнение е, че неговият принос за световната история и за историята на Православната църква е действително забележителен.

Евсевий го описва като „такъв император, какъвто историята не познава“ (1), а Тимъти Уеър го определя като „преломен момент в историята на Църквата“ (2). Както Майендорф посочва: „Няма друг човек в историята, който да е допринесъл… за обръщането на толкова много хора към християнската вяра“ (3). Джон Норуич споделя в глобален мащаб това виждане, като заявява, че: „Няма друг владетел в човешката история… , който така достойно да е заслужил своето звание „Велики“… (Константин) има всяко право да бъде определен като… най-влиятелния човек в цялата история…“ (4).

За църковната история сред най-значимите дела и кардинални негова инициативи за законовото въвеждане на свобода за християнството са Миланският едикт (313 г.), свикването на Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и преместването на столицата на империята от просмукания с езичество Рим в Константинопол (330 г.). В хода на времето обаче са се срещали разногласия във всеобщото и научно поддържане на неговата позиция като „първи християнски император“ и „светец на Църквата“. Периодически са прииждали и отшумявали влиятелни позиции относно оценката на ролята, която Константин е имал най-вече като християнин. Една изключително значима роля, посочва Шмеман, която никой не отрича, но е разглеждана от „диаметрално противопоставени“ оценители (5).

От една страна житиеписците и химнописците на Православната църква открито въздават слава на историческото място на Константин като на велик светец, ясно призован от Самаго Бога към апостолска мисия. „Приел като Павел призвание не от човеци“ (6) се казва в тропара на неговия празник. Евсевий, който става биограф на Константин, е заявил, че „той е украсен с всяка духовна добродетел“ (7). В „Охридския пролог“, съставен от новопрославения св. Николай Велимирович, Константин побеждава Максенций, следвайки метален литиен кръст (не христограмата върху щитовете) и непосредствено след това, а не малко преди смъртта си, е бил катехизиран и кръстен от епископ Силвестър, и то още преди Никейския събор! (8) С убеждението, че неговата роля в историята на Църквата е боговдъхновена и богоугодна, Православната църква с чиста и неподправена, боголюбива вяра прославя Константин и приема със снизхождение всички човешки немощи, които той може да е имал. Тъй като виждаме в него наш брат в Христа и тъй като познаваме собствената ни греховност и духовна поквара, ние проявяваме най-снизходително отношение към неговите прегрешения и помним цялата му добродетелност, като се надяваме един ден сами да получим подобно снизхождение.

Но независимо от това Константин систематично е ставал обект на нападки от страна на онези, които са виждали в слабостите му доказателство за извършена от него манипулация с християнството, имаща за цел лични и политически придобивки. Като започнем с първите примери за това още през 498 г., с изявлението на Зосим в „Нова история“ за този „суров враг на християнския род“ (9) и продължим до ден днешен. „В продължение на дълго време учени са обяснявали (в панегириците от 310 г.), че Константин е изповядвал някаква Аполоновска вяра…, което най-ясно показва, че Константин е бил езичник… „ (10). Мнозина от самите християнски историци и автори подхождат с такава неувереност към темата за обръщането на Константин, че то е споменавано мимоходом, както при Тимъти Уеър (в пет параграфа), (11), при Майендорф (споменаващ единствено Медиоланския едикт), (12), и Чадуик („Това е било въпрос на военни интереси.“), (13). От съвременните православни автори протопр. Александър Шмеман сякаш най-внимателно се е постарал да направи всестранен и обобщен анализ на неяснотите в обръщането на Константин. Без представяне на прецизен и цялостен контекст на събитията, много от словата и делата на Константин лесно стават обект на критично отношение.

Щателното изучаване обаче на римската култура и неукрепналата социкултурна структура на християнството през епохата на гонения разкрива събитията в по-различен план. Константин е бил принуден от обстоятелствата да търси баланс в сложното съчетаване между новоузаконената вяра на християнството, която той твърдо е поддържал, и на трайно установените езически условия за наследяване на имперския престол, които са в пряко противоречие с християнските морални убеждения. Шмеман прави заключението: „Колкото и грешки, та дори и простъпки да е имало в неговия живот… няма място за съмнение, че този човек е полагал непоколебими усилия да върви към Бога.“ (14) Майендорф обаче доста необмислено го определя като „почитател на соларния монотеизъм“, с „известна степен на обръщане“, но не без да променя „практически нищо“ и дори е подписал заповед за осъждане и екзекуция на собствения си син, Крисп, и съпругата си, Фауста, (15), макар че в същото време е подпомагал организацията на Никейския събор. Този автор стига дори до заключението, че „навярно погрешно определяме Константин като „първи християнски император“ (16). Чадуик се съгласява с това, заявявайки уверено, сякаш става дума за строго установен факт, че Константин „не е съзнавал взаимната несъвместимост между християнството и вярата си в Непобедимото Слънце“ (17).

Защита на неговата вяра

По всичко личи, че при представяне на ролята, която Константин има в историята на Православната църква, най-съществено е да се защити онази страна от неговата роля в историята на християнството, която най-често бива подлагана на критики, а това е вярата му. Великите исторически събития от времето на неговия живот и царуване могат да се определят като неоспорими. Само че трябва да продължаваме защитата на неговото достойно име, за да се съхрани справедливо полагащото му се място, но не на теоретично и абстрактно утвърден светец с най-висока степен на святост, нито на изкусно властващ диктатор, а на служител Христов, оставил се изцяло в ръцете на Всевишния и проявил желание да следва Неговата воля; „човек под покрова на Кръста и в пряка зависимост от Христос.“ (18)

Обръщането: Битката при Милвийския мост или преди това?

Исторически погледнато, битката на Константин срещу Максенций, която се извършва при Милвийския мост е белязала началото на обединяването на Римската империя и края на една епоха, изпълнена с големи политически разделения и съперничество между многочислените августи и цезари. И за християни, и за езичници същото това събитие е изпълнено с провиденчески символизъм и съдържание. „Константиновата победа в битката при Милвийския мост е била знаково проявление на небесното благоволение.“ (20) Римският сенат е издигнал възпоменателна арка с изображение на битката и с надпис: „по вдъхновение на божеството.“ (21) Езичниците са вярвали, че това божество е Непобедимото Слънце, а християните са вярвали, че това е Христос Синът. Повечето съвременни учени в областта на християнската история, и по-специално Клаус М. Жирарде, споделят позицията, че именно тогава (312 г.) е станало обръщането на Константин към християнството. Защото христограмата вече е била изписана върху щитовете на войската (тя се появява също и върху монетите му от 315 г.), но най-забележителното е, че той е отказал да изпълни установената традиция да измине свещения път на процесиите до Капитолийския хълм, за да направи езическо приношение на Юпитер.

През последвалите два месеца и половина Константин е започнал „щедро да субсидира с лични средства двадесет и пет вече съществуващи знакови храмове, като редом с това е построил и няколко нови; той разпоредил и на областните управители да направят същото в своите региони.“ (22) Жирарде е доказал с документални справки, че „преди Константин никой друг римски император не е правил това. Евсевий Кесарийски е видял у Константин първият император, който бил „искрен привърженик на Бога“ и поради тази причина бил избран да прогласява посланието му по света. Жирарде не намира основания да се противопоставя на Константиновия историк и биограф.“ (23)

Няма съмнение, че от 312 г. нататък Константин „възприема себе си като върховен покровител на християнската Църква“. (24) Но както се посочва и през времето на Лактанций (240-320), обръщането на Константин навярно е станало дори още по-рано. По преценка това е станало поне година преди това (311 г.), когато, както е отбелязано от Евсевий, той за първи път е видял изписан на небето знака Кръста заедно с израза „С него (този знак) побеждавай“. (25) Но предвид факта, че майка му е била британка и навярно обръщането й към християнството е станало преди сина й, това значи, че още в младежките си години Константин е добил първите се впечатления за християнството, за неговото влияние, а навярно тогава е станало и самото му обръщане към тази вяра. Това не е документирано, но е изключително вероятно.

Според някои предания във Великобритания, Елена е дъщеря на британския крал Кол на Камулодунум, който се съюзил с Констанций, за да избегне продължаването на военните конфликти между бритите и римляните. (26) Нейният образ стои до ден днешен под формата на статуя върху една много висока колона в центъра на Колчестър. „Константин, елитното цвете на Британия – пише Хънтингдън, – от британски род и произход, който няма равен на себе си сред всички досегашни плодове на Британия.“ (27) Съвсем сигурно се знае, че във Великобритания мисионерското дело е станало реалност още преди времето на Елена и Константин. Първият британски мъченик, Албан, е понесъл мъченическата си смърт най-вероятно още през 208 г. Ориген, Тертулиан, Атанасий и Йероним подсказват, че в римска Британия действително е имало християни навярно още от 200 г. (28) Други обаче, какъвто е Созомен, не твърдят, че Елена е британка, но пък заявяват, че Константин е приел християнството още докато е управлявал тамошните земи и Западна Европа. „Пренията му (на Константин) с Максценций, управляващия Италия, бяха породили толкова голямо разединение в римските области, че впоследствие това доста е утежнило пребиваването в Галия, в Британия или в която и да било от съседните страни, където по всеобщо признание Константин е приел религията на християните преди войната си с Максенций и преди завръщането си в Рим: нещо, което намира доказателство в датите на законовите разпоредби, въведени от него в полза на тази религия.“ (29)

Всички тези данни насочват в подкрепа на заключението, че Константин е имал досег с християнството още от младостта си и че още в ранните етапи от управлението си, макар да не е подкрепял активно християнството, той е имал толерантно отношение към него. И че наглед получилото се „забавяне“ от негова страна да превърне християнството във вяра на империята, както и отсрочването на кръщението не са доказателство, че е бил езичник, проявяващ просто известни симпатии към християнството. Тъкмо обратното, те са доказателство, че той още отрано е бил дълбоко убеден в истинността на християнството и е полагал усърдни старания то да получи, стъпка по стъпка, своето утвърждаване по цялата империя, какъвто очевидно е бил и Божият промисъл.

Шмеман също заявява увереност в дълбоката лична вяра на Константин, като казва: „Едно обаче остава несъмнено – в съзнанието на императора виденият от него знак, под който той удържа своята решителна победа, е християнски знак. От този момент нататък Константин смята себе си за християнин.“ (30) Редом с това, в съответствие със сложните противоречия по тази тема, той отваря пролука за съмнение, размишлявайки: „Но станал ли е той такъв в действителност? Кръщението, а то за Църквата е единственото, което прави човека християнин, като го включва в новия живот, Константин приема едва на прага на смъртта, двадесет и пет години след битката при Милвийския мост! (Неговата мечта е била да получи кръщение в река Йордан и може би това е била причината за дългото му отсрочване). Какъв е бил той дотогава?“ (31)

Но как е „смятал себе си за християнин“, пък е станал такъв „едва на прага на смъртта“? „Християнин“ е човек, който с вяра става следовник на Христа. Именно поради напълно православната гледна точка дори присъединилите се към еретически инославни формации не биват лишавани от тяхното именуване като християни, макар да не са приели православно Кръщение и да не са членове на Апостолската църква, единствения носител на пълнотата на благодатта. При все че са далеч от Христа и Неговата църква, те не отхвърлят до крайност Истината на Христа, но вървят към Него, без да променят състоянието, в което се намират. (32) По същия начин и спасението, по силата на висшето снизхождение, не се ограничава само за онези, които са минали през действителния кръщелен обред. Видимо доказателство за това са житейските пътища на многобройните светци-мъченици, които са получили своето кръщение не в православен обред, а в собствената си кръв. Пример за това откриваме в житието на свещеномъченик Полиевкт (9 януари), който е изживял чудеса като оглашен, но така и никога не получил обредно Кръщение.

Константин е бил наистина „християнски император“, което Шмеман в крайна сметка признава. (33) Но Шмеман сякаш е пропуснал да отчете действителната духовна и официална свързаност между държавата на Константин и Църквата. Той стига до забележителното заключение, че: „По този начин всички трудности, цялото своеобразие на Византия, цялата острота и двусмисленост на Константиновия период от историята на Църквата произтичат точно от този първи парадокс: първият християнски император се оказва християнин вън от Църквата, а самата Църква мълчаливо, но с пълна искреност и вяра приема и признава това. В личността на своя император империята става християнска, без да е преминала предварително през кризата на кръщелния съд.“ (34) Вярно е, че пълноценен член на Православната църква е човекът, получил Кръщение. А Константин, пък и империята му като цяло, не били получили Кръщение – един императорски образец, който не бива приет от Владимир и славяните. Но относно твърдението на Шмеман, че Константин е християнин „вън от Църквата“, а и във връзка с отворения му въпрос „какъв тогава е бил дотогава?“, духовният отговор без съмнение е „оглашен“. Ще направим кратко изложение в подкрепа на това твърдение.

Апостол сред царете

Ролята на Константин в църковната история е тристранна: историческа, политическа и духовна. И в много отношения тази негова роля е в паралелно съответствие на тристепенното развитие на „духовния статус“ в църковния живот: оглашен, кръстен и канонизиран за светец, а също и на тристепенния процес на обожението: очищение, просветление и съвършенство. Още щом страничният наблюдател положи труд да вникне в точния исторически, политически и духовен контекст на живота на Константин, всички теоретични критики относно неговата лична вяра и отношението му с Църквата губята своята сила и се приемат като „злословия и пропаганда“ (35).

Дори „смъртните присъди“ над сина му и съпругата му си имат свой специфичен контекст. Този контекст не намалява трагизма на събитията, но пък смекчава прекомерно ужасяващия начин, по който нерядко биват описвани. През 326 г. Константин подписва наредба за следствие в местния съд в Пола в Истрия, където синът му Крисп бива осъден на смърт и екзекутиран. Малко след това, според преданията, Фауста, съпругата на Константин и сестра на Максенций, е била убита чрез задушаване в претоплена баня. Нещо повече, почти единодушно се приема, че по онова време са били положени усилия за прикриване на подробностите.

Критиците на Константин често цитират смъртта на тези хора като доказателство за крайната му греховност. Някои съвременни научни изследвания обаче, какъвто е трудът на Алесио Торино „Трагедията на Крисп“, са се върнали категорично към позицията, че степента на интригата, получила своята кулминационна развръзка в смъртта на Крисп и на Фауста, е толкова скандална, че появата на опити тя да бъде прикрита е съвсем логична. В своя по-късен анализ на събитията самият Зосим, отявлен враг на вярата на Константин, а също и византийският историк Йоанис Зонарас, представят най-поразителните описания. (36) Фауста, съпруга и дъщеря на врагове на Константин, очевидно е гледала крайно ревниво на своя доведен син, Крисп, тъй като той е бил съперник на синовете й в надпреварата за владетелска слава. Само месец след като Константин издава указ прелюбодеянието да стане наказуемо със смърт (37) Фауста, в своя заговор срещу Крисп, симулира страстна любов към доведения си син и желание за незаконна връзка. Крисп, подобно на Йосиф, прелъстен от египтянката, я отхвърля. Фауста му отмъщава, като заявява пред Константин, че Крисп го е опозорил в опит да я изнасили. Доверявайки се на фалшивото свидетелство на Фауста и чувствайки се лично оскърбен поради тази развръзка толкова скоро след собствения му указ против подобни прояви, Константин предава на съд своя обичан син и позволява да получи присъда. Малко след това Константин открива ужасяващата истина и Фауста губи живота си – може би по волята на Константин, може би вследствие на самоубийство, нищо не се знае със сигурност. Тежката скръб на Константин и понесеният от него срам вследствие на тази трагедия, подплатена с измама, прекратява всякакви непосредствени коментари относно събитията.

Трябва да признаем, че при обективен преглед на историческия контекст, подобни събития съвсем не са били нещо непознато в живота на императорите; в още по-голяма степен това е възможно при император, поел и на дело, и в духовен план тежката задача да осъществи пълното преобразяване на една езическа империя. В исторически план Константин е велик завоевател с цялата неудържимост на деспотичното господство, абсолютно присъщо за древноримските практики и общество. Политически той е „апостол сред царе“ (38) и проявява благоразположеност към всички възможни форми на разгръщане и отстояване на православния социален мироглед (по негово време това е нещо сравнително ново), и то в контекста на изпълненото с опасности управление на Римската империя. В духовен план той е бил оглашен: човек отдаден на Христос и на насочил духовните си усилия най-вече към невъобразима борба за съхраняване на вярата.

Исторически, политически и духовен контекст

По отношение ролята на Константин в историята и политиката са правени множество детайлизирани изследвания и анализи. При обективен преглед бързо се стига до заключението, че неделима реалност от културата и обществото през епохата на Константин се явява проявлението на широк набор от действия, крайно чужди на християнския идеал. Примери за подобно историческо и политическо развитие на събитията можем лесно да открием в житейския път на такива велики светци като Александър Невски, Стефан – първия християнски цар на Сърбия, Владимир – просветителя на Русия, и много други, които в своята богоотдаденост и ревностни усилия да обърнат цял народ към Христа, са срещали сериозен отпор с насилие и политически манипулации, явяващи се неизбежно зло предвид контекста на техния живот, т. е. на „времето, мястото и действащите лица“. Православните християни не бива да проявяват резервираност към възможността Божията воля да получава реализация дори насред подобни нехристиянски обстоятелства. Замислете се, макар и само за момент, относно мъченичеството на Нестор (27 октомври), който поискал от своя духовен наставник, св. Димитрий, да получи благословение да отнеме живота на друг човек и го получил. Да отричаме възможността да виждаме Божията десница сред някои прояви на насилие и политически машинации означава да предпочетем натъкмените исторически постановки и слепотата пред падналото човешко естество, наместо да се взрем в силата на Троичния Бог, но това означава и да пренебрегнем факта, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). Трудно е приемането на подобна реалност от страна слаб и боязлив род.

Православният студент, изучаващ история, трябва обаче спокойно да приеме факта, че Константин е бил едновременно и богоопределен апостол в Римската империя, и – нещо по-трудно за възприемане – обърнал се към християнството човек във времена, когато все още не е съществувала християнска култура или народ. Привидното противоречие с християнския морал в такива негови действия като екзекуцията на Лицентий, на сина му Крисп и на съпругата му Фауста, са всъщност действия, които в известен смисъл са не само приемливи в обществото и културата, формирали личностния образ на Константин, но и отговорни действия в защита на езическия имперски престол, който той наследил и за освещаването на който след това положил усилия. За Църквата времената и на апостолско проповедничество, и на преследвания са включвали разрастването и развиването на християнската общност. Но през първите векове съществуването на християнството в съжителство с юдаизма, а впоследствие притискането му в катакомби е довело до оформянето на отделно християнско общество и християнска култура, лишени от първостепенно място, а поради това – трудно осъществими.

Ето защо тежката задача на Константин още след победата му срещу Максенций, и то задача, за решаването на която той няма предшестващ образец, е да открие начин как да влее християнство в римската култура и общество, без да възбуди размирици в езическото мнозинство, но и без да допусне компромиси с догматиката на православното общество и култура, тъй като те съществували във все още неутвърдена форма. „Той е имал голямото желание да не смущава онези поданици, които продължавали да се придържат към старите божества. Но по никакъв начин не се е поколебавал да отказва участие в традиционните жертвоприношения на Юпитер.“ (39) Такъв е контекстът, в който трябва да интерпретираме подобни негови постъпки като продължителното използване на образа на „Непобедимото Слънце“ върху монетите в империята, ползването на езическа символика и изкуство дори в Константинопол (макар че езическата богиня Кибела бива поставена в християнска молитвена поза, което възбужда гнева на нейните почитатели (40) ). Ако тези моменти, които са потенциален ресурс за критично отношение, ги съчетаем с неспирното наличие на Христограмата върху щитовете на войската му, с неговата непосредствена, лична финансова поддръжка на християнски храмове и постоянния процес на разрастване на християнските правомощия – като се започне от разширената форма на веротърпимост и се стигне накрая до преследването на християнски еретици, всичко това в съвкупната си цялост ни разкрива неговото систематично и последователно обръщане на Римската култура и общество от езичество към Православие. Епохата на Константин е епоха на видимата поява на християнско общество и култура, нещо все още лишено от национален статут. И подобно на всяко ново раждане, то е белязано от насилствени вмешателства и кръвопроливане в името на новия живот.

Константин: оглашеният

Твърдението на Шмеман, че Константин е християнин „вън от Църквата“, е понятно, но и излишно. То отразява факта, че в исторически план възприемането на оглашението като отличителна форма на принадлежност към Църквата постепенно губи своето място (както е станало и с дяконството като отличителен и трайно утвърден презвитерски чин) в хода на официално легализиране на Църквата, което е започнало с нейното успешно социално (а впоследствие и национално) интегриране след епохата на Константин. „През първите векове на християнството желаещите да се приобщят към Църквата отначало са преминавали през продължителна подготовка… Впоследствие групата на оглашениет отпада благодарение на широко разпространената практика на получаване на кръщение в бебешка възраст.“ (41) Но независимо от това историята ни разкрива, че самата империя като цяло заедно с Константин като личност получават успешно оглашение, кръщение и утвърждаване във вярата, тъй като следват същата онази последователност на обръщането, която протича при отделния човек.

В епохата на мъчениците (100-312) оглашението се усъвършенствало в сравнение с по-опростената си форма от апостолските времена. „През вековете на гонения е било необходимо да проявяваш изключително внимание в приемането на нови членове на Църквата. Противодействието срещу рисковете от отпадане, та дори и от отстъпление, се е извършвало чрез внимателно религиозно и нравствено обучение. Оттук идва и въвеждането на оглашението и съхраняването на тайната. Делото на апологетите било да премахнат предубежденията срещу християнството и да отворят път за неговото учение и практики по начин, който да привлече вниманието на безпристрастния езичник. Когато някой решавал да се обърне към истинната религия, той не е бил приеман веднага, както това е ставало през апостолско време. Отначало са го приемали като търсещ и са му били преподавани само основните принципи от учението. Когато е проявявал добра нагласа и способност за усвояване, той е получавал реална степен на оглашение и по-нататъшни напътствия. След няколко години развитие в тази посока съответният човек е достигал нивото на подготвените за кръщение. По всяка вероятност той е получавал най-вече наставления по отношение на необходимите обреди за тази цел. Дори когато е получавал приобщаване към Църквата, това не прекратявало специалните наставления. През седмицата след Пасха, когато благодатта на първия пламък от вярата се разгарял, човек получавал по-пълно обяснение за разнообразните обреди и тайнства, в които малко преди това бил взел участие.“ (42)

Сто години след смъртта на Константин, оглашението ясно изобразява два подхода по пътя към Кръщението: 1) на тези, които, точно както е подходил и Константин, са отлагали кръщението си до късен етап в живота си или чак до предсмъртните си дни; 2) на „подготвящите се за светото просветление“ чрез кръщение на Пасха. (48) Константин очевидно е към категорията на първата група. Редом с усилията му да утвърди Църквата чрез властта и влиянието на императорския престол, той самият е бил „изтръгнат от железните окови на демоните“, тъй като е вървял по пътя към кръщението. Предвид естеството на римското законодателството, общоприетата практика за налагане на смъртно наказание и жестокостите на римската култура, нехристиянизирана допреди това, но явяваща се безспорна среда в борбите на Константин, а също така и неговата открита поддръжка на Църквата, много вероятно е той да е отложил своето кръщение не поради липса на вяра, а защото заедно със своите християнски наставници е преценил това за по-благоразумно, пък и тъй като е било нещо обичайно „човек да отлага кръщението си, особено ако служебните му задължения са били свързани с наказания и екзекутиране на престъпници.“ (49) В екзегетическите съчинения на Иполит е заявено ясно: „Ако някой е военачалник или градоначалник с пурпурна мантия, той трябва да прекъсне (професионалните си занимания) или ще получи отказ (от Кръщение).“ (50)

Историците постоянно интерпретират този род отлагане на кръщението като признак за слаба вяра, но нима според представите на Църквата то не е било тълкувано като признак за благоговейно отношение? Щом е воден към победи от свещени християнски знаци и е ръководил стотици свети епископи при провеждане на вселенските събори, няма ли човек да се научи да подхожда към кръщението и вярата на мъчениците със страх и трепет? Кръщението е предвидено да доведе до пълно преобразяване на човешкия живот в посока към освобождаване от греховността, а практиката на еднократното покаяние е позволявала „с едно покаяние да се получава опрощение за цял живот.“ (51) Тази ранна практика на взискателност е създавала духовна атмосфера, в която „мнозина отсрочвали кръщението до своите предсмъртни дни, тъй като кръщението дарявало опрощение на всички грехове и вечен живот.“ (52)

Щяхме ли да считаме Константин за по-голям светец, ако беше приел кръщението си в ранен период от живота си, за да продължи след това да изпълнява императорските си задължения, които са били в противоречие в развиващия се християнски социален морал от неговата епоха, което е можело да доведе до отлъчването му? Единственото смислено обяснение за неговото продължително оглашение е, че той е имал цялостно, пълно разбиране за християнството и именно това е довело до забавянето, а също и фактът, че дълбоко е съзнавал, че утвърждаването на свещеното Православие е изисквало той да изпълни и задълженията, налагани от допреди това езическия престол в едно с всичките му неясни усложнения и компромиси. Неговата цел е била не просто духовна себереализация или дори просто очищение (аскетизмът, безмълвието, идеята за оттегляне от света тепърва са били започнали да се формират), целта му е била обръщането на една езическа, многонационална империя.

Шмеман изпъква със своето обобщение на историческото значение и личностното достойнство на обръщането на Константин, като казва: „В съзнанието на Константин християнската вяра или, по-вярно, вярата в Христа е дошла не при посредството на Църквата, а му е била дарувана лично, непосредствено, за победа над враговете, т.е. при изпълняване на неговото царско служение. По този начин победата, удържана с помощта на християнския Бог, поставя императора, а следователно и неговата Империя, под покрова на Кръста и в пряка зависимост от Христос. Това означава още, че св. Константин се е обърнал към Христос не просто като човек, който е търсил Истината, а като император, и Самият Христос е санкционирал неговата власт, направил го е Свой нарочен избраник и в негово лице се е свързал с Империята в някаква особена връзка. Така се обяснява и поразителният факт, че обръщането на Константин не води след себе си никакво преосмисляне и преоценка на теократичното самосъзнание на империята, а точно обратното – убеждава самите християни и самата Църква в избраничеството на императора, заставя ги да видят в лицето на империята едно богоизбрано свещено Царство.“ (53)

Какво знаем със сигурност?

Като православни християни, изучаващи историята, какво знаем със сигурност по отношение на вярата на Константин? Знаем със сигурност, че още от своята ранна възраст Константин е видял какво е монотеизъм и религиозна толерантност чрез баща си, Констанций, на когото е подражавал в много отношения.

Знаем със сигурност, че още в младостта си, при пребиваването си в Британия, Западна Европа и Близкия Изток, Константин е имал възможност да се срещне с християнството и тъкмо там той се е запознал с Евсевий Кесарийски. Знаем със сигурност, че още преди победата си срещу Максенций при Милвийския мост (312 г.) и преди пълното си обръщане той е считал себе си най-малкото в дълг пред Христа. Знаем със сигурност, че е отказвал да участва в езически ритуали и е подкрепял финансово Църквата, а непосредствено след възкачването си на престола той е проявявал подкрепата си и законодателно. Знаем, че през 325 г. лично е участвал в организацията на Първия вселенски събор и е слушал как най-големи умове и личности на Православието са защитавали вярата и са се жертвали за Истината. Знаем със сигурност, че през 330 г. вече е преместил в Константинопол столицата на империята и е изисквал участниците в сената да бъдат християни. Знаем със сигурност, че Константин е освободил и утвърдил напълно Църквата, стигайки дори до гонение на еретици и езичници.

Знаем със сигурност, че пребивавайки тридесет години от живота си (половината си живот) като функционален, макар и не същински оглашен, той е приел кръщение веднага щом е разбрал, че е пред последната възможност да стори това… Знаем, че е бил благословен да се упокои в деня на празника Петдесетница, на 22 май 337 г. Какъв по-прекрасен ден в този свят от рождения ден на Църквата, за да бъде приет в лоното Авраамово човек, който е допринесъл за раждането на Църквата в цивилизацията? И накрая, знаем със сигурност, че никакъв род преднамерена компилация от факти, исторически критики или лишени от вяра размишления някога са успявали да променят високата почит, отдавана от Църквата в памет на Константин – великия и равноапостолен.

Заключение

Представете си колко трудно е било една душа, търсеща спасение, да има задачата да бъде и начело на Византия? Дали нашите немощни души биха дръзнали дори само да надникнат там? Веднъж св. Антоний получил писмо от император Константин, с което му отправял покана да посети Константинопол, и той се почудил дали да си позволи да отиде, или не. Ето защо попитал своя ученик, св. Павел: „Дали да отида?“ Ученикът отвърнал: „Ако отидеш, ще те наричат Антоний, а ако останеш тук, ще бъдеш св. Антоний.“ (56) Ако дори само отиването до Капитолийския хълм е било подобно изпитание за един монах, то колко ли по-тежки са били духовните капани за владетеля на цялата империя? Отреденото на Константин призвание е било велико, също както е бил велик и човекът. | www.pravoslavie.ru

 

Бележки

1. Eusebius. “Life of Constantine” Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Vol. 1(Peabody, MA, Hendrickson Publishers Inc, 1994), pg. 484.
2. Ware, Timothy. “Byzantium I” The Orthodox Church (Baltimore, MD, Penguin Books, 1964) pg. 26.
3. Meyendorff, John. “Church and Empire” Imperial Unity and Christian Divisions (Crestwood, NY, St. Vladimir’s Seminary Press, 1989) pg. 7.
4. Norwich, John Julius. Byzantium: The Early Centuries (New York, NY: Alfred A. Knopf, 1996) pg. 32.
5. Schmemann, Alexander. “The Triumph of Christianity” Historical Road of Eastern Orthodoxy(Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1977) pg. 62.
6. “Troparion for Constantine the Great” The Menaion. May 21.
7. Eusebius Ecclesiastical History. (Baltimore, MD: Penguin Books, 1964) pg. 438.
8. Velomirovic, Nikolai “St. Constantine, Equal to the Apostles” The Prologue of Ochrid. (Serbian Orthodox Church Diocese of Western America: May 21, 1999)
9. Gilles, Pierre Antiquities of Constantinople. (New York, NY: Italica Press, 1988) pg. 12.
10. Elliott, Thomas G “The Language of Constantine’s Propaganda” Transactions of the American Philological Association. (Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press, 1990) pg. 349.
11. Ware, Timothy “The Beginnings” The Orthodox Church. (Baltimore, MD: Penguin Books, 1964) pg. 24-27.
12. Meyendorff, pg. 7.
13. Chadwick, Henry “Constantine and the Council of Nicaea” The Early Church (New York, NY: Penguin Books, 1993) pg. 125.
14. Schmemann, pg. 80.
15. This is the slander of Julian the Apostate propagated by Zosimus.
16. Meyendorff, pg. 6.
17. Chadwick, pg. 126.
18. Schmemann, pg. 66.
19. Schmemann, pg. 62.
20. Chadwick, pg. 125.
21. Ibid.
22. Norwich, pg. 40.
23. Shlosser, Franziska E “Klaus M. Girardet: Die Konstantinische Wende” Bryn Mawr Classical Review. (Bryn Mawr, PA. Bryn Mawr Press, 2006) pg. 2.
24. Norwich, pg. 42.
25. Eusebius Life of Constantine pg. 490.
26. Huntingdon, Henry Historia Anglorum: The History of the English People (Oxford: Oxford University Press, 1996) pg. 61.
27. Ibid.
28. Hayes, Alan L Early Christianity (to A.D. 843). (Toronto, CA: Toronto School of Theology, 2008) pg. 19.
29. Sozomen “Historia Ecclesiastica” Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Vol.2. (Peabody, MA: Hendrickson Publishers Inc., 1994) pg. 243.
30. Schmemann, pg. 65.
31. Ibid. pgs.65-66.
32. Drozdov, Metropolitan Philaret “Will the Non-Orthodox Be Saved?” Orthodox Life, Vol. 34, No.6. (Jordanville, NY: Holy Trinity Monastery Press, 1984) pg. 2.
33. Schmemann, pg. 70.
34. Ibid. pgs. 65–66.
35. Schmemann, Alexander “The Church Year” In Celebration of Faith. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1994) pg. 50.
36. Drijvers, Jan Willem Helena Augusta. (Boston, MA: Brill Publishers, 1992) pg. 61.
37. Metallinos, Fr. George Constantine the Great & Historical Truth (Audio transcription). (Athens, Greece: University of Athens School of Theology, 2008) pg. 8.
38. Holy Transfiguration Monastery “Constantine, Equal to the Apostles (May 21)” The Great Horologion. (Boston, MA: Holy Transfiguration Monastery Press, 1997) pg. 489.
39. Norwich, pgs. 42-43.
40. Chadwick, pg. 127.
41. Callinicos, Constantine The Greek Orthodox Catechism. (New York, NY: Greek Archdiocese of North and South America, 1960) pg. 3.
42. Scannell, T “Christian Doctrine” The Catholic Encyclopedia (New York: Robert Appleton Company, 1909)
43. Vlachos, Hierotheos “Catechism in the Tradition of the Church” Entering the Orthodox Church. (Levadia, Greece: Apostolic Diakonia, 2004) pg. 20.
44. Ibid., pg. 21.
45. Ibid., pg. 22.
46. Field, Anne “The Meaning of the Exorcisms” From Darkness to Light. (Ann Arbor, MI. Servant Publications, 1978) pg. 78.
47. Kucharek, Casimir The Sacramental Mysteries: A Byzantine Approach. (Allendale, NJ: Alleluia Press, 1976) pg. 92.
48. Meyendorff, pg. 71.
49. Chadwick, pg. 127.
50. Hippolytus, 16:10.
51. Kucharek, pg. 235.
52. Ibid., pg. 247.
53. Schmemann, pgs. 65-66.
54. Eusebius Life of Constantine pg. 490.
55. Schmemann, pg. 80.
56. Schmemann, pg. 80.

 

Превод: Анжела Петрова

 

 

Близки теми: