Св. Арсений Ростовски и Климент Търновски – сравнителен портрет
Настоящото сравнително изследване е третото, което осъществяваме, след студиите ни за Юлиян Отстъпник – Владимир-Расате и крал Алфред – цар Симеон І. Този път сенките, които ще извикаме от отвъдното, принадлежат на двама видни православни владици и страдалци за убежденията си от две близки страни – Русия и България. Между тях се простира хронологически хиатус от век и половина, защото те живеят съответно през ХVІІІ и ХІХ в.
Арсений Мацеевич (в мире Александър) е роден през 1697 г. в стария украински град Владимир Волински – в земите, където се е зародило и разпространило първоначално руското християнство. Баща му е увиатски свещеник, чиято генеалогия води началото от полското дворянство (шляхта). От малък Александър е възпитан със съзнанието, че е наследник на величава история и потомък на заслужил род. Той учи в намиращата се тогава под силно римокатолическо влияние Киевска духовна академия. Напуска, за да стане монах на 19-годишна възраст, но по-късно продължава следването си и е ръкоположен за йеромонах. В Москва е назначен да изпитва кандидатите за свещеници и посещава северните манастири, за да агитира затворените там старообрядци. Арсений участва в камчатската експедиция (1734-1737 г.), по време на която заболява от скорбут. Командирован е към Новгородския архиепископ Амвросий Юшкевич, който се ползва с голямо влияние и, както обикновено става в църквата, като земляк на Арсений покровителства неговата кариера в йерархията. Мацеевич е сред множеството украинци с прозападно възпитание, които при цар Петър І и неговите приемници са привлечени във висшите кръгове на Руската църква, за да се неутрализира влиянието на традиционно настроените руси. В Киевската академия се преподава римокатолическата доктрина за папоцезаризма, според която държавата трябва да е подчинена на църквата, а не православния цезаропапизъм, станал аксиома в Русия през ХVІІІ в.
Ако властите са очаквали да открият в лицето на Мацеевич поредната духовна марионетка, те останат горчиво излъгани. През март 1741 г. Мацеевич е хиротонисан за Сибирски митрополит със седалище в Тоболск. Още тук проявява своя твърд и независим характер. Преобразува архиерейската канцелария в консистория, защитава новопокръстените туземци от тормоза на местните величия и правото на подчинените му духовници да бъдат съдени от църковен, а не светски съд. Суровият сибирски климат определено не понася на митрополита, който е южняк. Все по-честите му емоционални пристъпи, следвани от периоди на отпадналост и униние, могат да се обяснят като симптоми на засилващия се скорбут.
Васил Друмев е роден най-вероятно през 1841 г. в Шумен, където витаят легендите за намиращите се недалеч стари български светски и църковни престолнини Плиска и Преслав. В Шумен е основан първият български оркестър, играна е първата българска театрална пиеса, изградено е едно от първите български читалища. Детството и юношеството на Друмев протичат в период на всенародна конфронтация с Цариградската патриаршия и съзряване за политическа борба срещу Османската империя, в която по-късно сам участва. Учи с прекъсване в Одеската духовна семинария (1858-1861, 1862-1865) и Киевската духовна академия (1865-1869). Въпреки че по това време Академията вече е силно русифицирана, в нея все още се поддържат схоластическите традиции на папоцезаризма. В досегашните изследвания за Друмев това идейно въздействие не е взето предвид, но по-нататъшното му социално поведение доказва, че то е основна доминанта в неговите възгледи въпреки декларираната му ненавист към римокатоличеството. Като семинарист той участва непряко в църковната борба срещу фенерските владици, като пише стихове и отправя послания, но при следването си в Киев българинът усвоява и характерния за русите пиетет към достойнството и висотата на архиерейския сан. Друмев отрано проявява характерните за него черти на характера, по които твърде прилича на Мацеевич – упоритост до твърдоглавие, нежелание да прави компромиси, убеденост в собствената правота. Не закъсняват конфликтите. Най-острият избухва през 1862 г., когато Раковски не го убива в Белград само поради намесата на Стефан Караджа.
Васил Друмев също ползва покровителството на един виден и уважаван архиерей като Григорий Доростолски и Червенски, който го лансира на духовното поприще. За броени дни през юни и юли 1873 г. шуменецът израства в йерархията от монах до архимандрит, а на 21 април 1874 г. е ръкоположен за епископ на несъществуващата Браницка епархия. Докато Мациевич остава само една година на първия етап от кариерата си, Друмев е епископ цели 10 години. През този период той се намесва активно в обществения живот – участва в Учредителното събрание, което приема Търновската конституция, отива с делегация в Русия, дори става министър-председател два пъти от ноември 1879 до март 1880 г. и през август 1886 г. Такова поведение няма успоредици в дотогавашната история на православните народи (подобни случаи като например съуправлението на руския патриарх Филарет (1619-1634) и сина му цар Михаил са от друго естество). По този начин епископ Климент нарушава добре известния му иначе седми канон на четвъртия вселенски събор, който забранява на монаси и клирици да постъпват на военна или гражданска служба. Виновните попадат под анатема. Забраната е толкова важна, че е повторена от 11 правило на двукратния Цариградски събор от 861 г. Ненормалният казус с калугера-премиер се премълчава по "икономия" и в България, наскоро освободена от Русия, никой не дръзва да отлъчи русофила Климент.
Един паралел между Мацеевич и Друмев са техните книжовни и просветни занимания. Друмев развива литературната си дейност главно преди да се замонаши и тематиката на трудовете му е предимно светска. Произведенията, които създава Мацеевич са чисто религиозни и обслужват нуждите на православната антиразколническа полемика и омилетиката. Той преобразова ростовската славяно-латинска школа в Ярославска семинария. Друмев е ректор на Петропавловската семинария до Търново от 1878 до 1884 г.
Антагонизмът между консервативно настроения Арсений Мацеевич и държавата започва още от 1740 г., когато трябва да положи официална клетва, за да стане Тоболски митрополит. Той се заклева с готовност в името на малолетния цар Иван Антонович, но отказва да стори това с майка му – регентката Анна Леополдовна, тъй като е лутеранка. След две години положението се нагнетява до крайност, когато Арсений трябва да се закълне като Ростовски митрополит. В протестантския дух на Петровите реформи текстът на клетвата нарича царица Елисавета "върховен съдия" на епископа. Според Мацеевич тази роля е отредена само на Христос, следователно клетвата е богохулна. В края на краищата царицата отстъпва и се съставя нова клетва в името на Христос, която Арсений благоволява да произнесе.
Още от 1721 г. Руската църква е лишена от патриаршески статут и превърната в придатък на държавната структура. Синодалните старци и дори източните патриарси приемат, макар и неохотно, това унижение на църквата и нарушение на каноните от цар Петър I. Но следващата стъпка на държавата – секуларизирането на земите на църквата, е твърде радикална и предизвиква недоволството на висшия клир. Ростовският митрополит е лично засегнат, защото притежава най-голям брой крепостни селяни (16 340) в сравнение с другите архиереи. Той става знаменосец и глашатай на борбата срещу секуларизацията. Въпросът за църковните и конкретно манастирските имоти не се повдига за първи път в Русия. През ХVІ в. църквата е разтърсена от бурните спорове между двете течения на нестяжателите и стяжателите, олицетворявани от св. Нил Сорски и св. Йосиф Волоцки. Първият предлага руското християнство да се освободи от всякакви имоти и да се отдаде на молитва и съзерцание, а вторият настоява църквата да бъде богата, за да развива своята благотворителност. Побеждава йосифлянството. Неслучайно когато редактира и поправя за обнародване книгата на Теофилакт Лопатински "Изобличение на разколническата неправда", Мацеевич вмъква в своите добавки мненията на св. Йосиф Волоцки, които одобрява.
В средата на ХVІІІ в. избухват масови вълнения сред църковните крепостни селяни, в които се включват над 100 000 души. За да уталожат бунтовете и да се напълни хазната, през 1757 г. царица Елисавета създава специална комисия за осъществяване на секуларизацията, но духовенството оказва силна съпротива. След вълна от нови бунтове цар Петър ІІІ промулгира през 1762 г. указ за секуларизация, но той е приложен чак след две години от Екатерина ІІ. 910 866 руски крепостни селяни (без жените и децата) и 8,5 милиона десетини земя стават собственост на държавата. Епархиите, манастирите, градските църкви и самият Синод получават суми за издръжка, определени по усмотрение на държавните чиновници. На протестите на владиците Екатерина ІІ отговаря, че те са последователи на апостолите, които са проповядвали бедност.
Насърчен от народния ентусиазъм около новооткритите мощи на св. Димитър Ростовски (Туптало), още на 9 февруари 1763 г., Неделя православна, митрополит Арсений Мацеевич отслужва древния чин на анатемосване на ересите. Тектът е допълнен от него с проклятия срещу "тези, които насилват и обиждат светите Божии църкви и манастири" и "вземат дадените им от древни боголюбци имения". Още преди да отзвучи резонансът от това пряко обвинение срещу царицата, облечено в литургическа одежда, през март с. г. Ростовският митрополит изпраща до Синода два доклада, с които остро протестира срещу заграбването на църковните земи. Той сравнява секуларизаторите с римските императори, татарските ханове и османските султани и даже с Юда Искариот и ги подозира, че истинската им цел е да унищожат църквата. Теоретически Ростовският владика е прав, защото 11-то правило на Теофил Александрийски, което има силата на канон, повелява да не се присвоява нищо църковно. Но практически неговата опозиция се оказва донкихотовски анахронизъм, защото секуларизацията е неизбежен тежък дълг, който руският народ трябва да плати на Новото време.
Синодът изпраща докладите на Мацеевич до Екатерина ІІ, разчитайки на нейното обичайно снизхождение. Този път тя е крайно раздразнена. Обвинява Мацеевич в "оскърбление на императорското величество" и в прибягване до "превратни и възмутителни претълкувания на много думи от Св. Писание и светите книги". Арсений е арестуван и изправен пред църковен съд, пред който разширява критиката си и обвинява Екатерина ІІ, че няма право да заема престола. На молбите на граф Алексей Бестужев-Рюмин за помилване царицата отговаря грубо, че преди са секли владишки глави и за по-дребни провинения. На 7 април 1763 г. седем сплашени владици подписват присъдата срещу Арсений, с която той е лишен от архиерейското си звание и е заточен като обикновен монах в Терапонтовия манастир на Архангелска епархия, а след това – в Николо- Корелския манастир. Още по време на съдебния процес Арсений предвижда бъдещата съдба на своите лъжебратя. На Новгородския митрополит Димитрий (Сеченов) предрича, че ще умре от собствения си език и след три години той получава инсулт и умира, понеже се задушава с езика си. На 36-годишния Псковски епископ Гедеон предсказва, че няма вече да види епархията си и той умира на път, когато се връща от съда. На Крутицкия архиепископ Амвросий казва, че ще умре от нож, което се изпълнява буквално по време на чумния бунт в Москва през 1771 г.
Далечният северен манастир се оказва тесен за душата на Арсений, чиято присъда включва цепене на дърва и носене на кофи с вода. Той постепенно убеждава монасите и пазещите го войници, че е наказан за отстояване на справедлива кауза, изразява съмнение в правото на Екатерина да заема трона, съчувства на великия княз Павел Петрович и даже се сравнява със св. Йоан Златоуст, пострадал за критика на императрица Евдоксия в началото на V в. През 1767 г. йеродякон Йоасаф Лебедев пише донос срещу него, след който започва втори, вече политически, процес срещу бившия Ростовски митрополит. Разследва го Тайната експедиция начело със зловещия оберсекретар Степан Шешковски, известен с прозвищата "велик инквизитор на Русия" и "бичебой". Арсений отправя молба за помилване, но тя е отхвърлена. Присъдата, отредена от самата Екатерина ІІ е той да бъде лишен от монашеско звание, да бъде сменено името му на Андрей Врал (лъжеца), да бъде заточен завинаги в Ревел (сега Талин) и да няма контакт с хартия или хора. Като негови стражи се поставят естонци, които не знаят руски език. Всяка седмица императрицата получава писмено донесение за състоянието на най-големия си личен враг. Отношението към Мацеевич е общо взето поносимо до 1771 г., но след това рязко се влошава сигурно по нареждане на императрицата. Каменната стаичка с размери 3 х 2 метра, в която е захвърлен е буквално зазидана и през малка дупка му се хвърля парче хляб. Той е принуден да вика за помощ и минувачи понякога му доставят с кошница храна, вода, дрехи. При такива нечовешки условия, които надминават ужасите на средновековните зандани, Арсений умира от глад и студ на 28 февруари 1772 г. На стената на килията му е открит оставеният от него надпис: "Благо, яко смирил мя еси".
Подземната му килия в Николо-Корелската обител става място за поклонение. Плъзва мълвата, че бил откаран чак зад езерото Байкал в Сибир, където започва поклонение на предполагаемия му гроб и се разказват чудесата, извършени посмъртно от мъченика за вярата. По време на руския църковен събор (1917-1918 г.), който възстановява патриаршията, митрополит Арсений Мацеевич е реабилитиран с довода, че църковни наказания, наложени за политически "провинения", са недействителни. Действително третият канон на поместния Цариградски събор от 879 г. анатемосва властоимащ мирянин, който бие или затваря в тъмница епископ "без причина или след като си измисли такава". Последният събор на Руската църква от 13-16 август 2000 г. канонизира Арсений за светец заедно с царското семейство и новомъчениците, умъртвени от болшевиките през трагичния ХХ в.
На подобни изпитания е подложен и Търновският митрополит Климент. Но докато Русия през ХVІІІ в. е абсолютна монархия, в България през 1887-1894 г. има два центъра на властта – номинален (княз Фердинанд) и реален (министър-председателя Стефан Стамболов). Въпреки че Климент подписва Конституцията и приветства новодошлия княз в София, след това той рязко сменя отношението си към него и застава начело на църковната фронда. За крайните русофили като него Фердинанд е узурпатор, непризнат от Великите сили и най-вече от Русия. Владиците Климент Търновски, Константин Врачански и Симеон Варненски и Преславски по време на богослужение не споменават българския княз, а руския цар. Когато князът пристига в Търново на 15 юни 1889 г., Климент отказва да го посрещне и се скрива цяла седмица в митрополията, докато подчиненото му духовенство и монасите от Преображенския манастир служат молебени за владетеля. Отхвърлянето на законната власт в България противоречи както на светските, така и на църковните закони, но Климент и неговите съмишленици са мотивирани от чисто политически страсти и амбиции. За засилването на недоверието и омразата между църковните русофили и политическата каста допринасят слуховете, че едва ли не предстои замяна на православието, което е държавна религия, с римокатоличество или пък че римокатоликът Фердинанд ще бъде заменен с православен руски княз. В сърцераздирателно писмо от 25 декември 1888 г. митрополит Климент сериозно се пита кой от българските владици първи ще стане предател и ще сложи кардиналска шапка. Някои действия на владиците не само издават липса на такт, но са и откровени провокации. Константин Врачански нарочно служи в София много рано и Фердинанд идва в църква, когато литургията е вече приключила. Климент отказва да даде причастие на председателя на Окръжния съвет в Търново Иван Халачов, чието отмъщение не закъснява.
Опозиционното поведение на владиците крещящо противоречи на Евангелието и православната традиция. Христос заповядва да се отдаде "кесаревото кесарю" (Мат. 22:21), а апостол Павел предписва на последователите си да се молят "за всички, които са на власт" (1 Тим. 2:2). Според Новия Завет "няма власт, която да не е от Бога" (Рим. 13:1; срв. Тит 3:1; 1 Петр. 2:17). Църковната история познава редица случаи на сблъсък между императори и патриарси, но те обикновено са следствие на остро нарушение на каноните или явна ерес от страна на гражданските власти. Климент изпада в противоречие и с подписаната от него Търновска конституция, според която "поради религиозни убеждения никой не може да отбягнува от изпълнението на действующите и задължителни за всякиго закони" (чл. 41).
Блестящият дипломат екзарх Йосиф І в дневника си задава риторичния въпрос: "Тая политика на известна част от архиереите против радикалните правителства в Княжеството дали е умна, като се простира и върху княза?" Поведението на Фердинанд доказва, че той няма конфесионни домогвания. Неговият отявлен враг Добри Ганчев подчертава голямата религиозност на владетеля, искреното му уважение към духовенството, преклонението му пред умерения и благоразумен митрополит Григорий Доростолски и Червенски. Когато Стамболов разгонва владиците в края на 1888 г., князът изразява острото ги възмущение срещу този акт. Но от друга страна трябва да се признае, че отчуждението между владиците-русофили и княза се засилва и по вина на антиклерикално настроения Стамболов и неговите министри. Издръжката на църквата е оскъдна, отнема се правото на избираемост на духовенството и се изменя чл. 38 на Търновската конституция, според който и престолонаследникът може да остане римокатолик (1893 г.). Три години по-късно обаче Фердинанд жертва най-скъпото си достояние – вярата, и е отлъчен от папата, защото се съгласява сина му да бъде приет с миропомазване в Православната църква. От този момент той е признат от Русия и българските русофили.
Митрополит Климент, подобно на Арсений Мацеевич, е съден два пъти за проповеди, възприети от слушателите като речи с политическо съдържание. Първият повод да бъде обвинен е негово слово в Свищов на Петдесетница, 28 май 1889 г., но делото е оставено висящо с явната заплаха, че може да бъде подновено при нужда. Вторият казус е службата му в Търново на Православна неделя – 11 февруари 1893 г., когато за разлика от Мацеевич не анатемосва княза, но отстоява православието. Тъй като се подготвя Велико народно събрание за изменение на Конституцията, тази иначе невинна проповед е възприета от стамболовистите като подстрекателство към бунт. След скалъпен процес Климент е осъден на вечно заточение, заменено на три години тъмничен затвор. Той е изпратен в усамотения Гложенски манастир, Тетевенско, където остава до падането на Стамболовото правителство през май 1894 г. Условията, при които е поставен, далеч не са така кошмарни, както в случая с Мацеевич. Той получава пари, деликатеси, дрехи, а от едно негово писмо до роднина дори се установява, че може да слиза до "станцията" (пощата) в с. Гложене, за да взема кореспонденцията си. Парадоксално е, че също като Мацеевич Климент сравнява драмата си с тази на св. Йоан Златоуст. Все пак неприятностите, свързани с тези премеждия, влошават здравето на Търновския митрополит и допринасят той да умре едва навършил 60 години през 1901 г.
Едва ли можем да очакваме някога Българската църква да канонизира Климент Търновски, както стори Руската църква с Арсений Ростовски. Историческият опит на нашата държава и църква потвърждава, че правилен се оказва пътят на еволюционистите, а не на революционерите. Но за съжаление през последния век и половина курсът на светската и религиозната политика се оказва много по-често в ръцете на последните. Едноличните радикални действия, несъобразени нито с традицията, нито с външните фактори, водят държавата ни до няколко национални катастрофи, а църквата – до схизма и изолация, които продължават и днес. Нека не прозвучи болезнено, но по мое дълбоко убеждение трагизмът на българската история не се дължи на зла съдба или на световно съзаклятие, а на дефектите на нашата национална психология.
* Стефанов, йером. П. Юлиан Отстъпник и Владимир-Расате. – В: 1100 г. Велики Преслав. Отг. ред. Т. Тотев. Т. 1. Шумен, 1995, 227-239; Българският цар Симеон и английският крал Алфред. – Български векове, 2000, № 2, 43-55, ил.
* Иконников, В. С. Арсений Мацеевич. Историко-биографический очерк. – Русская старина, 1879, № 24-26; Морошкин, И. Обзор литературы об Арсении [Мацеевиче]. – Библиограф, 1886, № 2-4; Титов, А. А. Ростовская иерархия. Материалы для истории Русской церкви. М., 1890; Попов, свящ. М. С. Арсений Мацеевич, митрополит Ростовский и Ярославский. СПб., 1912; Iларiон (Огiенко), митр. Митрополит мученик Арсенiї Мацiевич. Вiннiпег, 1963; Мельник, А. Г. Ростовский митрополичий двор. – Сообщения Ростовского музея. Ростов. Вып. І, 1991, 132 – 141; Карташев, А. В. Собрание сочинений. В 2 т. Т. 2. Очерки по истории Русской церкви. М., 1992, 456-480; Виденеева, А. И. Штаты церковно-административных учреждений Ростовской епархии в 1743-1763 годах. – История и культура Ростовской земли. 1994. Ростов, 1995, 164-171; Соловьев, С. М. Сочинения в 18 т. Кн. 13. История России с древнейших времен. Т. 25-26. М., 1998, 212-221; Поселянин, Е. Очерки из истории русской церковной и духовной жизни в ХVІІІ веке. М., 1998, 135-157; Диомид (Дзюбан), еп. Анадырский и Чукотский. Митрополит Арсений (Мацеевич). М., 2001 и др.
* Леков, Д. Васил Друмев – живот и дело. С., 1976; Чемоданова, М. Творчество Васила Друмева и становление болгарской националной литературы, С., 1987; Игнатовски, Д. Митрополит Климент Търновски. Жизнен път и обществено-политическа дейност. Шумен, 1997. Срв. и Васил Друмев – митрополит Климент Търновски 1841-1901. Био-библиография. Съст. Д. Игнатовски. Шумен, 2000.
* Cracraft, J. Theology at the Kiev Academy during its Golden Age. – Harvard Ukrainian Studies, 8 1984, June, 1/2, 71-80.
* Carpenter, K. J. The History of Scurvy and Vitamin C. Cambridge and New York, 1986; Anderson, M. R. Pathophysiology and Symptoms of Scurvy. – www.riparia.org/scurvy_sx.htm
* Правила на св. Православна църква. Събрал и превел прот. Иван Стефанов. С., 1936, с. 146, 346
* Горанов, Н. Петропавловската духовна семинария. – В: Петропавловският манастир -средище на духовен живот. Велико Търново, 1992, 33-47
* Поспеловский, Д. Православная церковь в истории Руси, России и СССР. Учебное пособие. М., 1996, с. 142
* Комиссаренко, А. И. Хозяйство монастырских вотчин и секуляризационная реформа в России 20-60-е гг. ХVІІІ вв. (Историографический и источниковедческий анализ). М., 1985; Комисаренко, Аркадий Ив. Русский абсолютизм и духовенство в ХVІІІ веке (Очерки истории секуляризационной реформы 1764 г.). М., 1990
* Прохоров, М. Ф. Крестьянское движение в Ростовском уезде в третьей четверти XVIII века. – Сообщения Ростовского музея. Вып. VI, 1994, 60 – 67
* Ostrowski, D. Church Polemics and Monastic Land Acquisition in 16th Century Muscovy. – Slavonic and East European Review, 1986, № 3, 355-379; Bushkovich, P. Religion and Society in Russia: The Sixteenth and Seventeenth Centuries. Oxford, 1992
* Андреев, Й., А. Андреев. Великите князе, царете и императорите на Русия. Велико Търново, 2001, 328-329
* Flocken, J. v. Katharina II, Zarin von Russland. Biographie. Berlin, 1991, S. 125
* Цит. в Соловьев, С. М. Цит. съч., 214-216
* Правила на св. Православна църква, с. 480
* Стефанов, Ив. Цит. съч., с. 354
* Шевченко, М. Победа церковных либералов. – Независимая газета, 17 августа 2000
* Йосиф І, екзарх. Дневник. С., 1992, с. 260, 271
* Литературен архив. Т. 5. Из архива на Васил Друмев – Климент Търновски. С., 1973, с. 260
* Игнатовски, Д. Цит. съч., с. 167
* Ганчев, Д. Спомени за княжеското време. С., 1983, с. 40
* Срв. Федосик, В. А. Церковь и государство. Критика богословских концепций. Минск, 1988; Муравьев, А. В. Епископ против кесаря. Критический обзор сочинений (Истоки одного византийского идеологического мотива). – Вестник древней истории, 1994, № 4, 140-152
* Търновска конституция. Съст. и ред. Г. К. Кирилов. С., 1994, с. 14
* Йосиф І, екзарх. Цит. съч., с. 320
* Ганчев, Д. Цит. съч., с. 38
* Петков, П. Ст. Митрополит Климент Търновски и Стамболовият режим (1887-1894). – Духовна култура, 1991, № 5, 15-19
* Стоянович, П. Между Дунав и Нева: Княз Фердинанд І Български в очите на австро-унгарската дипломация (1894-1898). С., 1999, 106-126
