Славянската православна цивилизация
Източник: Литернет
Дата и място на раждане: 894 г. в Плиска
Академична реч, произнесена на Тържествено общо събрание на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" на 11 май 2005 г.
– така е озаглавена похвалата за първоучителите в големия пергаментен сборник от ХІІ в., принадлежал на Успенския събор в Москва. Тя е непосредствено след Житието на Методий под 10 май и е допустимо да се мисли, че е била предвидена за следващия ден, защото блаженият Кирил е солунянинът Константин Философ, а 11 май е денят на Константинопол.
"Словото за мира с българите" с основание се приписва на известния византийски книжовник Теодор Дафнопат, близък сътрудник на император Роман Лакапин и вероятният продължител на Историята на Теофан, поради което можем да му се доверим, че сключването на мира между България и Византия има вселенски отзвук, защото породилите го събития са такива. Даровит оратор, с оглед на своите цели Теодор Дафнопат отъждествил в речта си цар Симеон с цар Давид – "свикнал с кърви от младини", той "подражава на Арес и скача като Аполон", завоевател е като Александър Македонски. Макар да забулва истинските имена и случки с цитати от Писанието и с примери от класическата древност и елинската митология, той невероятно прозорливо като за съвременник е показал причините за войните на Симеон:
"Горко ми, пето поколение и непрестанно бедствие! Защото веднага реката на славолюбието, вихърът на първенството (в полето на ръкописа преписвачът доизяснил с името Симеон) дъждът, снегът – които неща и дори по-силни разтърсват Хемус и Дунава – нахлуха в душата на княза. Настана земетръс, който почувстваха даже и онези, които обитават отвъд Херкулесовите стълбове. Веднага прочее бяха издигнати победно венецът и престолът…"
Почти в средата на своята реч, оставил назад описанието на страданията, Теодор Дафнопат припомня "златния век" отпреди войните:
"Тогава живееше златното поколение и всичко се радваше на благополучие и наслада от божествените дарове. Такава бе някога нашата държава. А заедно с нея цъфтеше и се развиваше и държавата на българите. И защо пък не? Те също бидоха осиновени от нашия Бог и, след като забравиха обичаите на чергари и скитници, бяха възприели благовестието на благодатта."
Непривично ще да е прозвучало в Константинопол през 927 г. това признание, но в речта то е предхождано от едно още по-непривично питане с пояснение. Смятам, че питането е отзив на призива на цар Симеон в "Сказание за железния кръст" – отдал победното оръжие (железния кръст) на манастир в Никея с думите: "Да бъде мир!", той огласил своята нова програма и същевременно наставил своя народ: "Обичайте враговете си!", т.е. ромеите. А ето и отговорът на Теодор Дафнопат в диалога му с мъртвия вече цар Симеон:
"А ние, учениците на новия закон, ние ще обичаме ли враговете си като себе си и съответно на това?" – и продължава, за пръв и единствен път в цялата реч използвайки обръщението "братя" за своите знатни слушатели. – "Никога по-нататък и по никакъв начин, братя, да не стане това, обаче ако донякъде се спречкаме с тях – защото сме от същия състав, ако и да не споделяме тяхната измама, то когато отново бъдат приведени към нас, повече да не се разлъчваме. Възможно е даже падналите да се вдигнат и да застанат по-здраво и по-високо от онези, които не са падали."
Какво толкова е ставало в България по това време, за да си позволи видният византийски книжовник такова – почти заплашително – предупреждение към ромеите? Защото очевидно той има предвид наличие на творчески потенциал тук, край Хемус и Дунав, стремеж към изграждане на процъфтяваща държава, с каквито думи си служи, описвайки Златния век преди войната през 913 г. и разбира се, постигнати резултати. Ако се върнем при отказа да бъдем назовавани скити и варвари, трябва да добавим, че чрез думите на Теодор Дафнопат Византия признава правото на българите на съпритежатели на християнската цивилизация заради вече направен принос в нейното изграждане.
Не получил исканото от Константинопол, цар Симеон се обърнал към Рим, който дал съгласие, но в очакване на триумфа свършил земния си път. Все пак той победил – Византия признала титлата цар за владетеля на българите и сана патриарх за църковния глава, а с това и самостойността на новия цивилизационен модел в християнския ойкумен, с днешно означение – славянската православна цивилизация.
Всъщност трябва да поправим Теодор Дафнопат, защото именно Византия отказва мира с България през 894 г. и оттогава започва конфликтът между двете. Поводът за първата война е известен, а причината е стратегическият избор за историческо битие, направен от българския политически и интелектуален елит на събора през същата година. Но за Преславския събор през 893 г. няма преки вести. Под това име и с тази година в историографията го въвежда Васил Златарски. Съгласуването на данни от разнородни извори позволява твърдението му, че в края на 893 г. в Преслав е имало "всенароден събор", на който Борис Покръстителя лишил Владимир от трона и провъзгласил за княз третия си син Симеон, било решено столицата да се премести от Плиска в Преслав, а като трети важен акт – да се извърши 
(въвеждане на старобългарския език в държавата и църковното богослужение). За да се "прокара реформата", била осъществена и замяната на гръцките йерарси в църквата с български. Доколкото всяко едно от решенията е доказуемо по резултатите си впоследствие, а е и взаимообвързано с останалите, то съвкупността им налага извода, че не са могли да бъдат взети без общо съгласие на народен събор. В българската историография не е изказано обосновано недоверие в съществуването на Преславския събор през 893 г. Той се приемаше за реално събитие до преди десетина години, когато изпадна от хронологичните таблици в нашата история, а не се упоменава и в четиритомната Кирило-Методиевска енциклопедия.
Неговото премълчаване на единадесетия славистичен конгрес в Братислава през 1993 г. (тогава се навършваха кръглите 1100 години) изостриха моето любопитство и към нашия отказ от събитие, което е едно от най-значимите в историята на християнска Европа. Изповядваното от мене верую, че историята е онова от написаното за миналото, което не само искаме да запомним, но сме и готови да го браним, ме отклони от обичайните ми занимания и ме доведе до откритие, което искам да оглася пред вас. Защото какво по-свято място от Света гора срещу Царевград Търнов и по-подходящ ден от деня на двамата наши покровители! А и да речем по Матея, глава пета, стих четиринайсти: Не може се укри град, който стои навръх планината. Сиреч, ако събитието е голямо, непременно ще остави доказуеми следи в словото на своето време.
На отсамния бряг на Историята, след 1111 години, толкова са от 28 март 894 г., твърдя следното:
1. Допрочитането на сведението за в Новгородската Кормчая датира събора към 894 г. Изправеният от Мария Спасова превод в паметта за Йоан Екзарх го представя за разорил поганско намерение и укрепил властта на царя, а още една новонамерена от Анатолий Турилов памет потвърди наличието на събор, на който на 28 март българския княз Михаил победил противниците на кръста. Тази дата попада в периода на Великденския пост, в който обичайно се свикват Поместните събори на Църквата.
2. Неделните беседи в Учителното евангелие на Константин Преславски от 8 април 893 г. до 24 март 894 г, осемте слова на Йоан Екзарх за Господските празници от Рождество Христово на 893 г. до следващото Рождество Христово и десетте великопостни поучение и слова на Климент Охридски от Неделя Месопустна (3 февруари) до Велики четвъртък (28 март) на 894 г. образуват "общо поле" със "зададен сюжет". Предложената гледна точка изважда на показ изживяванията на проповедници и паство по време на решителен поврат (в граничната ситуация на избор с непредвидим изход).
Някои от вече посочените творби могат да бъдат разглеждани и като своеобразен дневник на Събора през 894 г. в Плиска:
Йоан Екзарх на 25 декември в "Слово за Рождество Христово" порицава отстъпниците от християнския морал и намеква за близко изпитание в люта битка, от която лекомислените и бледословците трябва да се изпъдят с бой;
Климент в Поучение за Неделя Сиропустна (10 февруари) настоява слушателите му да изоставят гнева, яростта и протестите си (очевидно по повод на някакво решение); в Поучение за Втората неделя (24 февруари) се обръща към приятели и гости, пришелци и чужденци; в Поучение за третата неделя (3 март) приканва към активност в някакво важно дело: "Ако ли в бездействие пребивавахте, поне богоугодно отсега нататък завършете, кое ви е тежко, пребивавайки в църквата, така всички здраво да се заловите"; в Поучение за Четвъртата неделя (10 март) използва обръщението "черковни чеда" и израза "вашето събрание"; липсва поучение за петата неделя (17 март); в Похвала за Цветница (24 март) с името Климент епископ велички отново укорява – "докога в греховно бездействие ще пребивавате като доброволно погубени?"; в Поучение за Благовещение (25 март) забелязва, че е принуден да произнесе това слово, защото вижда, че църквите са "празни от вас" (някои вече са напуснали Събора); в Поучение за Велики четвъртък (28 март) отправя предупрежденията да не бъдем двулични като Юда (двоемислещи), да не се изобличаваме един друг, да не се причастяваме, ако сме неверни, и "ние сме принудени да ви кажем, а вие изпълнявайте или не изпълнявайте", всеки от нас своето бреме (отговорност) ще понесе и което е посял, това и ще пожъне – или слава, или срам.
Йоан Екзарх на Великден (31 март) произнася Слово за Пасха, в което прави равносметка на Събора: "Ние не окървавихме оръжие, нито застанахме в бойна редица, не бяхме бичувани, нито видяхме рани, а постигнахме победа. Подвигът е на Христа, а венецът е наш. И така, понеже победата е наша, нека днес всички възкликнем като воини с победна песен!"
Без съмнение, съвпадението между българската памет за 28 март и реконструирания ход на събитията доказва, че след първата неделя на поста е започнала работата на Събора в Плиска, на който дошли представители на други Църкви, но след Цветница някои от участниците го напуснали, а до решителния сблъсък между двете страни се стигнало на Велики четвъртък, когато победила партията, оглавявана от Борис Покръстителя.
, във вторник (26 март) на Страстната седмица е произнесена от Наум речта срещу княз Владимир, но мнозинството не се съгласило да бъде низложен, затова Борис Покръстителя го обвинил в двоеверие и отстъпничество и според "Слово на Христолюбеца" заплашил несъгласните, че ще ги сполети съдбата на изкланите от пророк Илия жреци.
На 31 март, Великден през 894 г., от Плиска Йоан Екзарх възвестил на България и на християнския свят, че победата над отстъпниците във вярата била постигната без проливане на кръв. Влязла в действие програмата, която предвиждала новият народ да слави Бога на своя език. Така на този ден зад старобългарския език (третия свещен език), заставала мощта на една процъфтяваща държава и затова с право можем да го означим и за рожден ден на славянската православна цивилизация.
Ще си позволя едно етноложко приближение към разбирането за термина цивилизация – престижно название за постиженията на народи, обединени от сродство в езиците, споделена ценностна система – религия, и обща история и култура. При пестеливата употреба на означението, задължителните изисквания към претендиращите за него явления са: определено време и територия, а също така и писменост, чрез която да увековечи откритото от нея послание за смисъла на човешкото съществуване. Ако е до време – вече 1111 години, ако е до територия – на остров Сахалин има манастир с покровител Иван Рилски, ако е до писмена – с кирилица беше изписано името "Восток", с който първият човек полетя в Космоса, ако е до творци и посланията им – Йоан Екзарх, славянският енциклопедист от IX до XVIII в., в "Слово за Сретение Господне" ще изрече на старобългарски, че Бог е станал Човек, за да може човек да се уподоби на Бога, а хиляда години по-късно Фьодор Михайлович Достоевски чрез Иван Карамазов ще откаже билета си за рая, ако той струва и една детска сълза (сълза, пролята в България, забележете!).
Ако е до това, което аз, отклонилият се от обичайния си път, намерих в словата на онова велико време, ето го. Принадлежи на перото на Симеон, а е изречено от неговия духовен наставник Отец Памфил:
