800 години от Антибогомилския събор
Синодикът на цар Борил и политическото наследство на цар Калоян
През февруари 1211 г. в Търново е свикан събор, който осъжда богомилството като ерес и произнася анатеми срещу еретиците. Навършва се кръгла осемстотингодишнина от това събитие.
Ето една от малкото реакции по този повод, която предизвика изложените в този постинг разсъждения.
В Синодика на цар Борил (1207/8-1218), издаден след събора се говори само и единствено за "преблагочестиви", "христолюбиви" и "православни" царе – "гръцки", както и български. В текста, така, както е достигнал до нас, Борил също е наречен христолюбив и преблагочестив. Същевременно обаче знаем, че още в 1204 г., едва седем години преди събора, цар Калоян (1197-1207) е сключил уния с Рим. Не е ли редно да очакваме, че в съборния Синодик трябва да има изрази на пиетет към папа Инокентий III (1198-1216), който формално е върховен отценачалник на Българската Църква, стоящ над тогавашния примас, архиепископ Василий Търновски (1204-1227(?))? Към 1211, когато е издаден Синодикът, Инокентий и Василий са живи, а и двамата отсъстват от текста. Вярно е, че текстът и на двата запазени ръкописа на Синодика е късен и има непълноти, но все пак името на самия цар Борил, това на Калоян, както и поменикът на българските царе и архиереи и до днес са запазени.
Според автора на по-горе дадения линк цар Борил е свикал събора по своя воля, поради разпространението на богомилската ерес из България и изобщо не е наблягал на спомена за скорошната Калоянова уния. Възможно е при такива обстоятелства униатският архиепископ Василий дори да не е присъствал на събора. Още повече ако си припомним традиционната постановка, че Борил стои зад заговора, довел до гибелта на Калоян. Да обмислим доколко е вероятна тази възможност.
Двата запазени текста на Синодика на цар Борил съдържат много информация за събития след 1211, тоест синодикът е допълван като официална църковна летопис поне до 1396 г. Особено внимание е обърнато на възстановяването на българската патриаршия в 1235 г. при цар Йоан II Асен (1218-1241). При това обаче в Синодика няма данни за реакцията на Рим при скъсването на унията, а тази реакция е повече от яростна – запазени са писма между Светия престол и естергомските архиепископи в Унгария, където се говори за нуждата от поход срещу схизматичните българи, напуснали лоното на Курията и изрично се отбелязва непоносимата българска толерантност към ереси. Повече информация за това може да се намери в "Папството и българите през Средновековието" на проф. Васил Гюзелев.
Всъщност Синодикът пропуска както сключването на унията от 1204, така и дължимите на папата поменавания през 1211, името на българския униатски архиепископ и скъсването на самата уния в 1235 г. (свързано вероятно и с подобряването на отношенията между България и Никея и скъсването на връзките между Йоан II Асен и латинските регенти в Константинопол). Според запазения текст Калоян е победител, Борил е гонител на ересите, а Йоан II Асен просто възстановява патриаршията. И толкова. Унията е оставена настрана.
Същевременно обаче знаем, че в 1209 г., една година след поражението си при Пловдив и две години преди събора в Търново, цар Борил дава своя или Калоянова дъщеря (тук изворите се разделят) за съпруга на константинополския император Анри (1205/6-1216). В 1213, две години след провеждането на антибогомилския събор, заради който е съставен Синодикът, в Търново се намира римски легат, дошъл да уточни условията по новия съюз между константинополските латини, Унгария и България. Всъщност Борил сключва втори брак с племенница на зет си Анри. Очевидно въпреки старите конфликти Борил се намира в отлични отношения с Рим и католическите владетели, на каквито "схизматикът" Йоан II Асен ще може да се надява едва след дълги преговори… и те пак няма да бъдат точно отлични. Впрочем, сватбите сключвани от Борил за интересите на династията по нищо не отстъпват на политиката на Йоан Асен. И ги предхождат по време.
Следователно Борил по-скоро не се е отдалечил много от униатската политика на Калоян.
Всъщност е възможно да има връзка между провеждането на търновския антибогомилски събор в 1211 и наскоро започналия (в 1208/9) кръстоносен поход срещу еретиците-бугри в графство Тулуза, Южна Франция. Папа Инокентий, чиято дейност е изключително активна и засяга цяла Европа, може да е поискал жест на добра воля от страна на Борил в усилията на Курията срещу ерес, която е известна като "българска".
Нещо повече, поддържането на униатска политика показва приемственост в разбиранията на Калоян и Борил, единият от които сключва унията, а другият я довежда до логичния й завършек – подобряване на отношенията с католическите държави в региона и евентуално съгласуване с папските изисквания (по същото време с тях се съобразява и могъщият Филип II Август , крал на Франция (1180-1223), а Джон Безземни, крал на Англия (1199-1216), става васал на Папството).
Да не забравяме, че не Калоян напада кръстоносците, а те започват война срещу България в 1204-1205. След голямата българска победа при Одрин и голямото българско поражение при Пловдив оръжията са оставени настрана – не без волята на Инокентий. Може би Борил следва политиката на Калоян и стриктно спазва унията с Рим, което спомага за уталожването на враждебността между Търново и Константинопол.
Самият факт, че царят двойно се сродява с латинския император и търси помощ от Унгария срещу въстаници във Видинско говори за прозападна насоченост на Борил. А това, че се разделя с първата си съпруга, преди това жена на Калоян, за да вземе латинска принцеса, говори, че политическото значение на първия брак е изчерпано. Следователно не може да се смята, че единствената законна връзка на Борил с трона е вдовицата на Калоян. В такъв случай Борил може би не е узурпатор или поне не стои зад заговора на Манастър.
Още Калоян е "прередил" на трона синовете на брат си Асен или Йоан I Асен (1186-1196), при това като цар, а не като регент, което е странно предвид пълното подражание на византийските институции във Второто българско царство. Но Калоян не издига своя собствен син Витлеем за престолонаследник, а го изпраща далеч от България. Дали само за да запази наследството за бъдещия Йоан II Асен и Александър, тогава още деца? Няма как да знаем. Във всеки случай никой от тях също не е обявен за престолонаследник.
Възможно е Калоян и Борил да са се възцарили по обичая на сениоратното наследяване – тронът се поема от най-възрастния жив член на династията, а не непременно от сина на покойния владетел.
Да се върнем на темата за "пропуснатата" в Синодика уния. В няколко от житията, които пише в края на XIV в., патриарх Евтимий споменава, че мощите на редица светци са пренесени в Търново по времето на цар Калоян. При това царят е възхвален като победител и завоевател, но отново не става и дума за сключената от него уния. Патриархът напълно премълчава това събитие – вероятно защото то би накърнило образа на владетеля като православен цар.
В "Похвално слово за Евтимий" Григорий Цамблак изрично отбелязва, че патриархът е унищожил много старинни книги, в които се съдържали грешки и от това произтичали ереси. След това подменял старите ръкописи с нови, изчистени от неточности.
Напълно възможно е след 1235 г., когато е възстановена Българската патриаршия и окончателно е скъсана унията, споменът за временното подчинение пред Курията да е бил неприемлив за търновските владетели и йерарси. Още по-възможно е патриарх Евтимий да се е заел с прочистването на изворите от този спомен дълго време след самите събития. Това обяснява "пропускането" на данните за унията както в собствените му съчинения, така и в оцелелите късни преписи на Бориловия Синодик. Което превръща Калоян и Борил от "верни синове" на Инокентий III (Калоян сам се нарича така в писмата си) в "преблагочестиви" православни царе. | mglishev.blog.bg
