Без претенция

Направо е за чудене как забележителен интелектуалец, каквато е Олеся Николаева, се решава да заговори за смисъла на творчеството – тема дотолкова преексплоатирана, дотолкова профанизирана или мистифицирана, че е започнала да се възприема като научен кич. В същото време тема, която добре самопозналото се и познало съзнание на твореца и паразитиращия върху него неизменен “компетентен” наблюдател от нашето съвремие, смятат за така неприлична, че често дори намекът за някаква логически или идейно отстоявана последователност в преследване/разкриване/прочитане на смисъла се счита за лош наив.

Олеся Николаева не се притеснява да започне този разговор, дори когато трябва да стигне до отрицание на някои от фундаментите на постмодернизма, като например задължителния антиуниверсализъм на значенията (който впрочем се домогва до статута на универсален творчески принцип). Подозирам, че не се притеснява, защото вярва – още една надживяна в постмодернизма дума – в това, което казва. И нещо, което наистина ми е трудно да приема – вярва, че има смисъл да го каже.

Защо “православието”? Тази книга търси истината; има “налудността” да вярва, че тя съществува и да търси нейните универсални значения.

Съществува един уникален отговор на въпроса Какво е истина?, който при това не е пострадал от непрекъснато съпровождащите го съмнения и никога не е бил опровергаван. Този отговор, формулиран от също така уникална Личност, гласи: Аз съм Истината, тоест истината не е обект на рационално познание, а духовна реалност, живот. За разлика от модерните нюейджърски интерпретации, обаче, това твърдение има предвид живота на Личност.

По мнението на авторката, основано на християнската визия за творчеството, именно в срещата на личността-образ с Личността-първообраз, в този Абсолютно-личен момент на самопознание, се откровява смисълът и се ражда творчеството.

Защо тази среща е толкова важна; какво става, когато тя не се е случила, а е налице “творчество” – Олеся Николаева не говори за това, но ми се струва подходящо да спомена съдържанието на един цитат, с който започва предговорът на книгата: “Изкуството на писателя е забележително, но какво унижение за изкуството”…

Талантливо, умно написана книга. Бих казала – красива книга: пристрастна, искрена, емоционална… Книга, която нехае за рисковете, за добрия тон и непрекъснато прехвърля мярката. Предполагам, този маниер може да възмути някого или да го очарова, но трудно би го оставил безразличен. Впрочем нещо подобно може да се каже и за самия автор. На въпрос, свързан с Олеся Николаева, един руски професор, богослов и философ, който беше в България, отговори: направо съм влюбен в тази жена…

[поръчай книгата]