За Силата на безсилието
„… първо занемари празниците, постите и дните за въздържание; после заряза молитвеника си, отгръщаше го само от време на време, след което го захвърли в пристанището по време на един от периодичните си опити за бягство. После се отказа от олтарния камък – беше твърде опасно да го носи със себе си. А без него не можеше да отслужва литургия… Рутинният му живот се бе пропукал като язовирна стена и забравата се процеждаше през пукнатината…“ (Из романа „Силата и славата“, изд. Фондация „Комунитас“)
Наскоро излезлият роман „Силата и славата“ на английския писател Греъм Грийн е интригуващо събитие за българския читател, който цени художествената литература, в чиято основа стоят християнски теми и послания. Сюжетът на книгата ни пренася към случващото се в Мексико през 30-те години на XX век. В южната част на страната властта е завзета от червеноризците, които са обявили Църквата за враг на народа и прогреса. Един необичаен герой – спиртосаният свещеник, остава единственият католически духовник в един голям регион на Мексико. Със съзнанието за собствената си поквара и недостойнство, той всячески се опитва да избяга, но все не успява, изпускайки и последния „спасителен“ кораб, като в крайна сметка не по своя, а по чужда Воля изпълнява дълга си на християнски духовник.
Представянето на „Силата и славата“ в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ с участието на журналиста и философ Тони Николов, прот. Николай Нешков и проф. Калин Янакиев, прерасна в по-широка дискусия, а един от интригуващите въпроси бе как в периоди на изпитание славата на Църквата просиява най-ярко, а във времена на свобода, вярата на християнина е изкушена да се превърне в рутинна и духовно немощна…
„Романът има своята автентична историческа рамка – в началото на революцията в цяло Мексико от 4500 свещеници остават едва около 300, които са „лицензирани“. Какво всъщност значи да си „лицензиран свещеник“? Това означава, че можеш да изпълняваш само строго определени функции – не можеш да кръщаваш, не можеш да проповядваш… Бих казал, че тази книга е невероятна, но тя всъщност е твърде вероятна. В нея може да се види кривия път на правдата в тоя свят“, споделя впечатленията си от романа прот. Николай Нешков.
Проф. Янакиев пък коментира парадокса, който се забелязва между заглавието и съдържанието на романа: „Макар и романът да се казва „Силата и славата“, героят нито е силен, нито е славен… Той е абсолютно безсилен – няма силата на красноречието въобще; не притежава силата на самообладанието, а е обладан от страст – той не може да не пие бренди; като католически свещеник той не би трябвало да има дете, но има дъщеря от случайна връзка… И на Бог всичко Му е отнето – виждаме образи на порутени храмове, превърнати в кокошарници… Тук Бог е безсилен и безславен, но и обратното обаче… Лайтмотивът на този роман безспорно е събран в думите, които свети апостол Павел чува от Самия Христос: „…защото силата Ми се в немощ напълно проявява“… Лесно е, когато църквата притежава храмове, ордени… войски… Когато няма нищо обаче, действа само Бог. Понякога Църквата може да бъде пренесена и закрепена от най-слабите. Архетип на тези най-слаби са били жените мироносици. От дистанцията на времето знаем за Възкресението, за триумфа, но в оня миг всичко е изглеждало безнадеждно… Когато всички се разбягаха, кой остана – жените мироносици. Тогава те са пренесли Църквата през пропастта. Някои днес казват: „Тя, Църквата, по времето на комунизма беше сведена до църковните бабички“. Но те са онези жени мироносици, които в духовната пустош на комунистическите времена продължаваха да ходят в храма…
Църквата цъфти в периоди на кризи, на гонения. Трябва ли обаче тогава да пожелаем светът да потъне в руини, за да се прояви Божията сила? Трябва ли да желаем отново Църква на мъченици, защото само в нея с най-голяма сила се вижда Христос? Да пожелаем ли всичко да потъне в кал, да дойде отново тоталитаризмът, да поискаме ли отново Нерон? Тогава бихме изпаднали в изкушението на супралапсарианството, което казва, че Бог е замислил нашето спасение преди греха. Тоест едва ли не е пожелал нашия грях, за да ни спаси. Не е вярно, че светът трябва да се превърне в пустош, за да се проявят Силата и Славата… Защото, като се замислим, във всяко време ние сме в немощ. Тази немощ днес не е така ужасна, каквато е онази от времената, за които разказва романът, но това е немощта на нашето лично самодоволство, в това, че знаем тези истини, но не можем да ги живеем… Силата на християнската Църква и на християнството в немощ напълно се проявява, а е немощна вярата, която се проявява в привичност и в рутинност… Но Силата и Славата са Негови до ден днешен и винаги ще е така…“
