Гласът на викащия в пустинята освещава битието с тайнствата на вечността
Източник: Литернет.БГ
В една родопска песен се казва: “Там, където сълзи са капали, там песни никнат”. А в нашата, най-тъжна, но най-горда планина – Родопа, в тази знойна земя, и до днес излъчваща дъх на посечени от огън и желязо горди люде, в чийто чернозем гневни нощи са посяли и студ, и огън, не са могли да не поникнат най-прочувствените песни. Песни, изпълнени със суровост и нежност, сякаш родени от меча на Спартак и звънкия шепот на Орфей. Тя, родопската песен, дълго е кротувала в сърцето, но преди да се въздигне към небето, първом се е люшкала над борове и лески, разтропвала с хлопатари и татралки така, че чан и песен да звучат в едно, а накрая прибавяла и чудния хор на родопската гора. Точно по този начин, волно и широко, искрено и дълбоко, със самороден блясък звучи днес една съвременна, сякаш изпята на един дъх съкровена изповед – тази на отец Бояновата книга “Гласът на викащия в пустинята”.
Будителският глас на отеца ни води като в библейски сюжет по следите, оставени от една силна, неподкупна и отговорна личност, познала болката на своя народ и станала част от нея. Води ни към проблемите на един исконно български край и на най-българските му обитатели.
Този глас рисува образа на Родопа чрез питанията и решенията на собствената си чувствителност, сподиряйки своите лутания, съмнения, страхове, терзания по целенасочения, стръмния и осеян с камъни и тръни път на просветлението. Този път минава през една малка държава, която не е в Европа, нито пък извън нея, в един нито голям, нито малък град и през едно малко село с криви улички, където се появява едно малко, ранимо същество с капки от пресен вулкан по него.
Така сякаш вижда насън картината на своето раждане сламенокосото и луничаво момче от с. Жълти чал, Ивайловградско. Преминало през едно трудно, но романтично детство, изпълнено със звън на чанове, дъх на тор, примесен с миризма на суха мащерка и прясно подничен хляб, русокосото дете сякаш още вижда синьото муле и онези бели кози, които миришат на гора, на хвойна, на лески и мляко. Може би все още живее това ненаситно и любопитно момче, което изучава света с голяма сериозност в будните сънища на родопския будител, но вместо да подръпва дългата си ризанка, за да не я застъпва, сега със замах развява тъмния силует на свещенническата си дреха.
Дори и да се вижда понякога с боси и напукани крака, със скъсани и посивели от пране дочени панталонки над коленете, вече не се срамува от това, защото знае, че страданието е най-сигурният път към просветлението. Детето в него пренася в настоящето онези сънища на открито и сливането с космическата хармония, усета за вечност и за дълбоко трогателна идилия. И онзи вкус на най-сладката халва – награда за целогодишния труд по тютюна, и онзи почти свещен ритуал, на общата паница, която дава на хората здравото състезателно начало.
Осезателно чувства тихата есенна печал, тъгата по отминалото лято и абсурда на човешкия живот.
Това лъчезарно дете на природата търси чрез книгите, рисуването и нестихващото си въображение срастване с хармонията на всемира. Но вместо нея среща по пътя си много скършени надежди. Вместо рисувателно или театрално училище, отива в милиционерското училище в Стрелча. Престоят в това училище и тежкият казармен режим за волното едва 15-годишно дете от балкана е като престой в ада. А както казва самият той, да научиш момче, доведено от колибите на Родопите, което никога не е спало в легло, да го оправя под конец и да лъска кожените обувки до блясък, при положение, че не е слагало обувки на краката си, е цял героизъм. А може би затова, че там е възприеман за другородец, мохамеданин, по-късно у него се формира вътрешната необходимост да остава сам и да не понася колективния живот. От училището е командирован за една година в столицата, където започва работа в конния ескадрон на милицията.
Покъртителните разкази на кавалеристите за потушените от тях бунтове на българомохамедани от с. Корница, Благоевградско, оставят у него за цял живот горчиво-отровния спомен за потèклото кърваво дере и за кървавото хоро на победителите. Не по-радостно е и завръщането му в родния край и работата му в Районното управление на МВР – Крумовград като сержант от патрулно-охранителна служба. А след школата в Симеоново изживява още по-голяма самота, която го отвежда до бялата стена на абсурда на Албер Камю. Пренебрежителното и враждебното отношение към него го обрича на вътрешна духовна емиграция. Чувства, как светът изстива за него и години наред живее в обществото като пустинник. А като връх на несполуките, фалша, раболепието и измамите идва и възродителният процес.
Вече е на 30 години, а има усещане, че животът му е изтекъл като по канал за обратни води. Червеят на съмненията и самообвиненията го довежда до непоносими духовни терзания и до една спасителна мисъл – започва по-често да поглежда към служебния си пистолет. И тогава, в пределния момент на изчерпаните му сили идва насън знамението на Божествените думи: “Аз съм пътят и истината, и животът!”
Идва и призивът да тръгне след Създателя си, а заедно с това и една крещяща нужда на душата за духовен покой, за нов живот и за пречистващата сила на тежкия физически труд. Край Тунджа върши къртовски уморителна работа, но душата му се възражда, чувства се свободен и независим, за пръв път човек.
После работи в завод “Електрон”, където минават най-хубавите му години и редовните посещения на службите в храм “Св. Георги Победоносец”, и приятелството му с певеца на църквата дядо Никола Ламбев, с чиято помощ открива света на вярата и Светото писание. Следва и едно свише знамение, когато треперейки в плач, наяве и насън изживява разпятието на Исус.
Винаги е усещал, че ще бъде личност, че ще направи нещо значимо и още оттогава отецът вече знае, че Бог го подготвя за някаква мисия. Тя започва на 27.05.1990 година, когато е ръкоположен за дякон.
По-късно става очевидец на съдбата на една настръхнала, тъмна и тъжна планина – Родопа. Вижда как хората й, станали жертва на задкулисни политически игри, първо се стряскат, после стискат юмруци и се опитват да извикат, но от гърлото им не се отронва дори и стон, защото отново са принудени да се потурчват. Вижда как отново идва страх и се отваря няколковековната рана на най-тъжната и най-горда планина. Чувства, че отново нейните жители са разпнати на кръстопътя между българския си произход и натрапената с огън и меч чужда религия. Често погледите на тези смазани и умърлушени хора срещат очите на отеца и като излъгани деца и обречени на смърт болни молят за спасение. И хранят плаха надежда да намерят лек за душите си.
Тази болка на Родопа и на нейните хора, която е и негова болка, го гори като огън. Затова се чувства длъжен да търси за нея благ мехлем. Та нали народът казва, че за всяка болка си има и билка. А тъй като злото и болката са влезли през сърцето, пак оттам трябва да излязат.
Така отецът започва да търси път право към сърцата на тези, изтерзани и захвърлени на произвола, българи, за да открие формулата, която да разплете Гордиевия възел на Родопа. Тогава по Божия милост проблясква учудващо простото хрумване – възелът трябва да се разплете, а не да се разсича.
Той и семейството му приемат Светото кръщение и така се освобождават от болката на сърцето, защото там се настанява благият Исус Христос. Да, казва си отецът, ето го спасението – то е в Спасителя на света и пътят към него е открит, макар че е стръмен и осеян с тръни и камъни, само той води към истината.
Започват дълги просветителски, духовни проповеди, възвания и душеспасителна дейност. На 18 април 1990 г. се учредява Движението за християнство и прогрес “Св. Йоан Предтеча”, чиято върховна цел е да върне потомците на помохамеданчените насила българи в лоното на Православната църква. Така се стига и до масовата кръщенка на 18 май 1991 г. в храма “Св. Богородица” и до изричането на спасителните думи: Кръщават се Божиите раби – Момчил, Ралица, Огнян, Севда, Илица… Макар че не е толкова важно как ще се наричат хората, както казва именитият отец, по-важно е да си останат хора и да се обичат, и тяхната чистота и наивност да не се използва за временни политически цели, по-важно е да получат цялата любов, която заслужават, и да разберат, че са равноправни и желани. По-важно е да не бъдат вече никои и да изпитат великата духовна радост на връщането си към храма на отколешната си вяра, към корена, към рода и отечеството си. Защото така и душите, и костите на избитите им деди ще намерят вечен покой.
Така и “Гласът на викащия в пустинята” въздига точно този стремеж към пречистената вяра и към осветеното битие с тайнствата на вечността.
