Излезе от печат сборникът на Жорж Бернанос “Под слънцето на сатаната“
“Под слънцето на сатаната” (1926 г.) е първата, и същевременно – напълно зряла книга на Жорж Бернанос. По нея е създаден филм, спечелил Златна палма в Кан през 1987.
Българският читател ще намери сборника “Под слънцето на сатаната; беседи” в книжарниците през тази седмица. Това е първо българско издание на Жорж Бернанос (1888-1948) и издателят “София С. А.” ще е благодарен за отзиви и забележки (sofia@techno-link.com).
Филмирани са и други произведения на Бернанос: “Дневникът на селския свещеник” (Голямата награда на Френската академия), премиера през 1951 г. с две национални филмови награди; а по последната му книга “Диалогът на кармелитките”, предаваща предсмъртния разговор на 16 монахини, екзекутирани по време на Френската революция, освен филма е създадена и опера (от Франсис Пуленк, премиера в “Ла Скала” през 1957 г.). Към това трябва да се добави и забележителното публицистично наследство (сравнимо по наблюдателност, оригиналност и дълбочина с това на Дж. К. Честъртън).
Някои от споменатите книги могат да се намерят в интернет, в достатъчно добър руски превод, например на: www.russianparis.com/litterature/autors/bernanos.shtml.
За автора е писано и изговорено много. Най-честите оценки го характеризират като: “най-големият романист на своето време”(Андре Малро); “най-оригиналният и независим католически писател на епохата си” (Енциклопедия Британика), а романът “Под слънцето на сатаната” – като “твърде различен от всички писани досега” и “един от най-великите в литературата” (Греъм Грийн). Дори и напълно разнородни източници, са единодушни, че творчеството на Бернанос представлява образец на християнска проза, сравняван е често с Достоевски. Книгите на Бернанос обаче, са обърнати сюжетно към друго време и друга култура, може би вече по-близки за българските читатели от руския XIX век.
(Между другото, такива разлики показват, че християнството е Дух, а не е сюжет или идеология.)
Самият Бернанос има твърде интересна биография, бурен личен и обществен живот, изпъстрен с превратности и радикални решения, следвани с жертвоготовност, в който постоянни остават дълбоката християнска вяра и един здрав, бих казал повече духовен, консерватизъм на убежденията (по нещо напомнящ този на Стоян Михайловски).
Ето няколко щриха: йезуитски колеж – и сурова присъда срещу висшата католическа иерархия заради подкрепата й на ген. Франко; литературно и юридическо образование – и доброволческа служба в драгунски полк през Първата световна война; престижни литературни награди във Франция, известност в цяла Европа – и фермерски живот в Бразилия, заедно с жена си (далечна потомка на Жана д’Арк) и шестте си деца; раздяла с отстъпилата пред фашизма Франция – и памфлети, разпръсквани със самолети над окопите от Съпротивата; завръщане в следвоенна Франция (по лична покана на ген. дьо Гол) – и повторното нейно напускане, след разочарование от духовната й атмосфера.
Влиянието и значението на написаното от Бернанос са оценени високо не само по естетически съображения и популярност, но заради духовната им дълбочина – и от християнски автори с признат богословски авторитет в православния свят. Митрополит Антоний Сурожки нерядко предава в духовните си поучения пасажи от книгите му, а един от най-големите съвременни познавачи на св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски – Ханс Урс фон Балтазар (между другото награден за светоотческите си изследвания с най-високата награда на Света Гора) му посвещава книга.
Много от книгите на Бернанос са твърде сюжетни и завладяващи. Вероятно най-същественото обаче, е впечатлението, което те, при ясно заявената християнска принадлежност на своя автор и духовната си дълбочина, правят на широка светска аудитория, и то в общество, чиито растящи резерви към църковността принуждават католическата Църква да организира Втория ватикански събор.
Стара традиция е да се търсят и откриват християнски идеи в произведенията на нехристиянски автори, за да се изтъкне че “душата е християнка, по природа”. Понякога християнски писатели пишат книги специално за да илюстрират християнски идеи. (Първите примери, които ми хрумват са Юлия Вознесенская и К. С. Луис). Случаят с Жорж Бернанос въобще не е от тези. При него християнският дух избира своите герои, събития и книги. Тази връзка не е уникална, защото я има в самата реалност, където християнството се свидетелства също от хора и събития. Но тя е здрава, естествена, достоверна и позволява Духът да бъде свидетелстван с реализъм, заради който бива славен като Дух на истината.
Именно този Дух на истината, който “е навсякъде и всичко изпълва”, позволява на свидетелите си от различни времена и страни и култури да бъдат християни, защото са реалисти.
едно от най-прекрасните православни песнопения, чудесно изпълнено, за да накара всеки християнин да почувствува, че „там, горе, Някой ни обича“.
Gospod da dava zdrave na Mitropolit Neofit,neka vsi4ki mitropoliti budat deini kato nego,ama mai si gonqt sobstveniqt interes,i ne im stiska!
тази песен докосва душата да е жив и здрав Митрополит Неофит ..и нека на всеки в сърцата да живее доброто 🙂