Из предговора към книгата „Между ангелите и човеците”
Книгата „Между ангелите и човеците” предлага многоаспектно научно изследване, в което се съчетава литургическата, музикологична и химнографска методология за изясняване на проблеми, свързани с влиянието на исихазма върху музикално-химнографската практика на Църквата през Средновековието. За тази цел е използван богат изворов материал, съдържащ ръкописи и основни богословски и музикално-теоретични трактати от разглеждания период.
Средновековните музикални творения се анализират не само на базата на достиженията на съвременното научно знание, но и в светлината на християнския фундамент – вярата. Това се постига чрез разкриване на истината, както свидетелстват византийските музикални автори, която е закодирана по мистичен начин в творенията на църковно-песенната традиция. Поради това формулираната цел на книгата – разкриването на влиянието на исихасткото учение върху създаването, развитието и литургическата употреба на църковната музика и химнография – се преследва в контекста на православната вяра и учението на светите отци в периода на разцвет на богословската исихастка мисъл от XIII-XV век.
В „Между ангелите и човеците” се изясняват следните научно-теоретични проблеми:
Представеното за първи път в богословската наука изследване на принципите на калофонното и ангелското безсловесно пеене, използвано в музикалните творби на XIII-XIV век, осъществява връзката между богословското учение за исихия и безсловесност в общуването с Бога и конкретната музикална стилистика на мелодиите в разглеждания период.
Така например, както свидетелства Ръкопис Атина 2458, в ангелското пеене се употребяват безгласните знаци (големи хирономични знаци) и цели музикални пасажи – териреми, кратими, които разкриват стремежа на изпълнителите на тези мелодии към съзерцаване на Божието величие, подобно на ангелското присъствие пред Неговия престол.
Определено калофонното стилистическо явление в музиката, създадено в периода на исихазма означава не толкова украсяване на мелодията, колкото подобряване, облагородяване, повишаване на добродетелта, усъвършенстване в духовен смисъл – в духа на исихасткия стремеж към богоуподобяване.
В Глава II се прави богословски и литургически анализ на Пападиките като „Музикалните трактати – теории и мистическо съчетание на знак и символ”.
Прави се изводът, че музикалните теории-пападики са единствените свидетели на времето, когато молитвата и пеенето са били безусловно свързани и съподчинени, както и на влиянието на исихастката мисъл върху формирането на музикалните и химнографски съчинения от този период. Мистичното преживяване на църковния култ се подпомага посредством изграждането в средновековната музикална палитра на нови термини, знаци и цели невмени формули, които се идентифицират едновременно със старовизантийската и старославянска музикална църковна традиция.
Херменевтичното и екзегетично изследване на славяноезичния Хилендарски ръкопис 311 и съпоставката на неговия музикално-теоретичен текст с литургически текстове от св. Литургия и св. тайнство Покаяние и Изповед, потвърждава хипотезата, че византийската средновековна мелодия и нейното интерпретиране отговаря на принципи, отнасящи се до вярата и догматите на Църквата, закодирани в песнопенията-молитви.
В подкрепа на изложената теза свидетелства йерусалимският репертоар, наречен агиополитис, като в предложената богословска трактовка на разглежданите текстове от ръкописите се дава превес на музикалното благовестие, отнасящо се до съвършената истина, т.е. богопознанието (Vatic. Gr. 872).
Особено важно е изследването на музикално-теоретичните текстове, като например значението на думите Ananeane,j, Neanej, vAne av,nej, съдържащи информация за запевите, които разчетени досега в музикалната византология са оставени извън обсега на богословието. Дълбокият смисъл на запевите като вероизповедни формули се доказва при паралелното им съпоставяне с конкретни текстове от молитвите и тайнствата на Църквата (Cod. Laurae 1656, Рък. 804 от Йерусалим и Византийските евхологии). Мистическото съчетание на музикалните знаци се открива в Кръга на св. Йоан Кукузел. Те подпомагали преливането от глас в глас и се оформяли в т. нар. кръг или цикъл, отговарящ на цикличността на времето.
Изложените аргументи водят до извода, че съчинителите на византийската музика са се придържали към принципа на хармонията и съотношението между текст и мелодия. По този начин в музикалните трактати се описва подреждането и систематизирането на невмените знаци, които сами по себе си нямат силата да звучат, а в съотношение една с друга, в определено последование изграждат мелодията в едно неделимо мелодическо тяло.
Всичко това става ясно посредством опита за един нов поглед към музикалните извори от XIII до XVII в., като се използват както принципите на музикалната и текстова екзегетика, така и богословската интерпретация, които разкриват закодираните в църковната музика истини на Православната вяра.
Прилагат се ценни както за специалистите, така и за незапознатите с тази материя Азбучен показател на термините, Азбучен показател на имената, Показател на текстокритични издания, светоотеческа и богослужебна литература и богато Приложение на използваните в книгата извори.
Това изследване би допринесло за възприемането на средновековната византийска мелодия, отразена в съчиненията на пеещите исихасти и утвърждаването й в цялостния музикално-химнографски канон на съвременното богослужение на Православната църква.
