Нова книга за Православната църква и икуменическото движение
Ново специализирано богословско изследване за участието на Православната църква в организираното икуменическо движение е публикувано във Финландия. Пълното заглавие на книгата е както следва: Църквата и нейните граници: изследване на Специалната комисия за православното участие в Световния съвет на църквите (The Church and Its Boundaries: A Study of the Special
Commission on Orthodox Participation in the World Council of Churches). Автор е финландската протестантска богословка Елина Хелквист (Elina Hellqvist).
Книгата, издадена във финландската столица Хелзинки, отразява изследването на един проблем, свързан с участието и квотното представителство на поместните православни църкви в Световния съвет на църквите (ССЦ) – организацията, която представлява институционалната форма на международното икуменическо движение на глобално ниво. Организацията ССЦ възниква след Втората световна война и е учредена на специална Конференция в Амстердам през 1948 година. Тя обединява предимно протестантски и православни представители, които са в основата на развитието на икуменическото движение от неговия ранене етап в края на ХІХ и началото на ХХ век. Покана за участие на тази учредителна конференция са ималш и български делегати начело с тогавашния Екзарх Стефан, но тяхното участие е осуетено от тогавашните комунистически власти, които се противопоставят на инициативата по идеологически причини.
През цялата втора половина на ХХ век, в условията на идеологическото противоборство между Изтока и Запада по време на Студената война, участието на православните представители в ССЦ е проблематично. Така например при учредяването на ССЦ поместните православни църкви от Източния блок, които се намират в орбитата на Съветския съюз, не взимат участие в работата на ССЦ по изричното настояване на тогавашния комунистически диктатор Йосиф Сталин. Неговата позиция е, че тази организация е идеологически представител на западните „капиталистически” християнски вероизповедания, макар че Католическата църква никога не е участвала в нея, а Православието трябва да се самоорганизира в алтернативна общност, която да противостои на Запада.
Промяна в позициите настъпва в началота на 60-те години когато заедно с Московската патриаршия масирано в ССЦ навлизат и представители на другите поместни православни църкви в тогавашните „социалистически” страни. Контролираното от комунистическите власти „участие” на православните църкви в ССЦ се използва като един от каналите за политическа пропаганда и идеологическа диверсия и затова искреността на това участие на православните представители от Източния блок винаги е било под сериозно подозрение. Поради идеологическия характер и преобладаването на не-църковни фактори и мотивации в това участие на православните в ССЦ след краха на комунизма в Източна Европа то беше подложено на силна критика и на сериозна ревизия от гледна точка на богословски, еклезиологически и политически съображения.
Проблемът, който възникна през 1998 година, беше провокиран от въпросите за начина на участие на православните представители в работата на ССЦ и най-вече въпросите за квотното представителство и системата за взимане на решения в тази организация. Беше поставен въпросът за характера на ССЦ като организация, в която участват предимно представители на различните клонове на протестанстките хрстиянски общности. Тогава Българската патриаршия и Грузинската патриаршия замразиха своето членство в ССЦ, изтеглиха своите представители и спряха да плащат своя членски внос. По-късно Грузинската патриаршия продължи да подържа свои експерт като наблюдател, но по този сериозен повод беше създадена специална комисия, която да проучи проблемите, повдигнати от православните представители и да обобщи по-важните въпроси.
Представената книга обобщава резултатите от работата на специалната комисия и прави преглед на по-важните въпроси, свързани с участието на православните представители в работата на ССЦ. Финландските богослови и специалисти по църковните и религиозни проблеми са особено активни и чувствителни към темата за диалога между Лутеранството и Православието поради доброто съжителство между тези две основни вероизповедания в северната европейска страна.
Книгата може да се поръча по електронен път от финландска интернет-книжарница на адрес: www.tiedekirja.fi
Урожай по-монастырски – http://rusk.ru/st.php?idar=51147
На конференции 1948 года, проведенной под эгидой Кремля, собравшиеся вместе представители православных церквей объявили Ватикан и протестантизм «крепостью империализма и фашизма»[13]. И только через 13 лет они осуществили маневр на 180 градусов и вошли, по высочайшему указанию, в экуменическое движение, которое тогда отличалось левацким уклоном[14]. В 1965 году были сняты взаимные анафемы, которые произнесли девять столетий до того Православная и Римокатолическая церковь. Но их попытки договориться об общем причащении разбиваются о вечный «камень преткновения» – примат папы, – а после 1992 года диалоги прекращаются и вовсе – из-за чрезмерно активных усилий Ватикана проникнуть в Россию[15]. Не пользуется поддержкой решение Антиохийского патриархата в 90-х годах ХХ века достичь литургического единства с монофизитскими церквями (без догматического и канонического согласования)…..
http://krotov.info/lib_sec/18_s/ste/stef1995.html
Приносът ни към икуменизма е възможен само с помощта на другарите офицери мили проповедници и комплексарското светоразбиране на нещастните хора, незапознати и незнаещи нищо за нищо и всичко за всеки, по-всеки въпрос. Един млад и безобиден на пръв поглед офицер разправяше, че ще гласува за БСП. Защо ли? Беше преди години А сега? Ще се икуменизираме, защото канонизацията на Баташките мъченици не е политическа, а православна и изпълнена с Божествена Благодат. Това ваше Православие е смешна и жалка работа. Убедете ме, че трябва да се смирявам и уважавам лъжците, кариеристите и хитрите лидери, който веднага ще кажат, че не съм православен и не разбирам нищо за смирението и Божията Благодат. Дори и да не разбирам – Очевадно е !
http://www.youtube.com/watch?v=V2Bfzcx3sqY