Пустинно гражданство
Вярвам, че тая пустиня, която до сега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от много пустинни граждани
Този текст от писанията на св. Йоан Рилски може да доведе мнозина до плач и отчаяние. “Пустиня, населена от много пустинни граждани”. Такова чувство за жалост едва ли някой изследовател е извадил от скрижалите на рилския светец и се опитал да го публикува и да го тълкува. Това го прави Виолета Радева в новата си/стара книга “Житие на Рилския чудотворец”* и нещо нечетено до днес в подобни съчинения. На първа корица саморазобличителен абзац: “Написа, като събра от много книги по малко Виолета Радева”.
Макар и с приличната за такъв повод скромност, трябва да отбележим, че текстът на Виолета Радева се чете като една поема за подвига на св. Йоан Рилски. Може да е събирала купища от старокнижнини, да ги е селектирала, да се е колебала, но на съвременния днешен читател авторката поднася една значима творба за личността, мъдростта и морала на българския покровител.
Споменах поема, защото тази непретенциозна наглед книга (въпреки иначе филигранната полиграфия) носи на поколението доброта, радост, разсъдък и дори порив към добро в бъдното. А бъдното е старото, доброта, размисъл, уединение и желанието именно за мъдросното уединение.
Не зная по какъв личен начин колегата Радева е обработвала литературните паметници, но всичко събрано от нея докарва читателя до вяра в житието на Рилския чудотворец. С много болка и дозиран скепсисен разум д-р Радева съумява да отсее плявата от семето. Трудът и макар да не е с претенции за академизъм носи духа на незабравящото се в нашата история. Подобно детските приказки … А кой забравя бабините думи? Радева не е хладнокръвен анализатор на отминали събития и легендарни митове и предания. Напротив авторството й я прави жив участник в тях. Текстологичното отношение към усобшия мъдрец е респектиращо, а живия слог на места достига своето очарование, своята позитивна драматичност. Някъде задъхана от емоция, другаде отдадена на документа, Виолета Радева успява да свърши толкова благородна работа, която мнозина специализирани и конкретни изследователи не съумяваха до днес.
Пределно запозната с житейския, митологичен и текстоален материал за своя герой, тя не въздига св. Йоан Рилски повече в небесата от вече полагаемото му се равнище. Напротив, тя му се наслаждава с възхита такъв, какъвто е. А може би и дори за първи път ние изкушените читатели разбираме за Йоан от село Скрино какъв точно е бил или поне по-точно започваме да го съпреживяваме в съвременността си. Позовава се на много източници, д-р Радева дори си позволява волността да полемизира със своите извори, подложени на изследването. Учудени сме, че тя се чувства даже облекчена от тези задочни полемики с тях. Не, това във всеки случай не е никаква мистика, а дълбоко обмислян литературоведски труд, комуто най-сетне дойде време да заеме полагаемото му се място във всяка една библиотека в България.
Дори при знанието на авторката, че текстът е писан и обработван през 1987 година е респект за уважителност към една личност, която повече от две десетилетия не иска да дискурсира своето поведение към тема, която все още остава асинхронна в тогавашния Балкански оркестър. Защото тази личност не е кой да е, а св. Йоан Рилски. Според онези понятия, да не удариш по масата на тълпата и да не се наредиш на софрата зарад прелюбопитния си подход към архитипа, тогава е изглеждало наивно. Даже нещо повече.
Да, Виолета Радева е наивен и много добър човек. Това е човекът, който от две петилетки рови и разрива историята и съвременността, за да направи поне един зид от днешната демокрация именно от страниците на тогавашния вестник “Демокрация”. Защото това е човекът, който едва не бе задушена от велико-сърбистите, когато зад граница отразяваше работата на българолюбивото движение “Ратко” (Иван Михайлов).
И не на последно място, това е колегата, която се пребори с най-коварната болест, надживя я и продължи да върви напред през историята. А на човек, преодолял Тодор Живков и онкологията вече може да се вярва. Този човек е Виолета Радева. Сега ще ви открия и една тайна: тя е и поетеса. Не вярвате ли? Тогава прочетете “Житие на Рилския чудотворец”, гарантирам ви го като човек пет години делил бюро, идеи и вестникарска територия, комуто все пак тя бе отговорният редактор и ни за минута не се скарахме, нито за история, нито за виждането ни за съвременността.
Виолета Костадинова Радева
Житие на Рилския чудотворец
Първо издание, 2009г., редактор Румен Шивачев
ИК “Слово и знак” , София, 2009
Малко амбициозно е да пишеш жития на св. Иван Рилски, след като за това е писал световният историк акад.Иван Дуйчев, на чието име съществува център по славяно-византийски проучвания в София. Интресното в култа към св.Иван е защо точно той става покровител на българския народ, а не например, св.цар Борис І, който ни е покръстил. Явно в съпржевяването на религията у българите има пиетет към мистиката, аскезата и тайнственото в осезанието на Бога и божественото. Не знам обаче доколко монасите в Рилския манастир осъзнават важността и значимостта на Рилската света обител за православието и за отзвука, който посещението на тази светиня оставя у българи и чужденци. Затова мисля, че трябва да има анализи – точно специфичната религиозна нагласа у българите е важна за изследване , защото моето мнение е, че централният въпрос в нашето историческо битие е религиозният въпрос и дори комунизмът може да се опише с религиозни понятия и представи. А иначе поздравления за Виолета Радева!
Интересното е, че за вярата на българите пишат бивши и отявлени комунисти, които нищо не разбират от религия и история на българите. Не може да се отрече обаче, че спецификата на българската революция през ХІХ век намали тежестта на религията и Църквата в България . За това прилагам цитат, който е по-меродавен в българската културология отколкото много чисти религиозни текстове.
“ Сами от царството на невярващите, те (българите)правят от религията и църковните институции оръдие за своя пламенен политически фанатизъм и разтварят в националната идеология и цел всички елементи от разностранния живот на нацията, включително традиционните християнски представи за високите и универсални цели на човешкото битие. Всичко се свежда и приспособява за целите и задачите на национално-политическата борба. (…)С други думи, църковната борба направи така, че българите прегърнаха единствено религията на политиката.”
Тончо Жечев, Българският Великден или страстите български, С.,1992, с.13-14