Сотириологичната стратегия на поп Пейо Софийски след есхатологичната 1492 г.
Литернет.БГ
За християнска Европа краят на ХV в. е свързан с тревожното очакване на свършека на света при навършване на 7000 г. от Сътворението на света (1492 г. от Рождество Христово). То е отразено в множество текстове с различен статут – пасхални таблици, летописи и летописни бележки, философски и богословски размишления. За християнските народи на Балканите това очакване има особено трагичен смисъл – след края на ХІV в. почти всички те са без автономни и независими държавни (а някои – и религиозни) институции. Културологичните и историко-философските аспекти на този пред-есхатологичен "колапс" са поставени на разглеждане пред българската медиевистика от Сергей Райчинов в началото на 90-те години на ХХ в. (Райчинов 1991: 167-172). С този материал представяме тезата, че появата на нов тип български светци е производна от пост-есхатологичния "културологичен" (и конфесионален) шок – тъкмо като отговор на вътрешносистемните "напрежения в системата" и предугаждайки възможни отстъпления от вярата, поп Пейо предлага на своите единородци като подходящ пример за подражание подвигът на Георги Нови Софийски (Кратовски).
.
.
Космологичното осмисляне на Последното време (съвпадението на падането под робство и очаквания свършек на света) актуализира идеите за свръхнапрегнатото очакване на Жертва с особени качества, жертва, която не само ще преодолее Смъртта, но и ще възстанови доверието в договора между Човека и Бога, т.е. ще препотвърди статуквото (Реда във Вселената). Употребата на термина "космология" (и всичките му производни) задава особена перспектива в осмислянето на две взаимозависими сфери – тези на мита (идеологията) и ритуала в отношението им към Историята и Жертвата. Поставени в контекста на Жертвата, тези различия може да се опишат пределно просто – в религиозно-митологична перспектива Жертвата възкръсва, докато в сетивно-постижимия ритуал тя неизбежно умира върху капището или олтара. Но въпреки тази абсолютна противопоставност в плана на сетивното, двете сфери са взаимопреводими и взаимопроницаеми, доколкото всяка религиозна система настоява на илюзорния характер на сетивата и поставя начело религиозната идея, основана на вярата (т.е. мита). С други думи, Жертвата умира в сетивното (прозаично) Тук-и-Сега, а възкръсва в митологичното (свещено) Тук-и-Сега, което по същество за участника в ритуала е и Там-и-Някога (Първите време и място). Двете се сливат органично само в литургичното тайнство, в което участникът съпреживява тъждеството на две исторически реалности – свещената (митично-религиозната) история, която задава образци (модели), и реално (сетивно-постижимо) протичащата история, в която, според религиозното мислене, се реализира божественият промисъл, т.е. тя е предварително про-мислена, проектирана в границите на някаква относителна свобода на човешкия избор.
Следвайте ни
