Киното – тайната страст на църквата
Отдавнашна е любовта на църквата към киното. Разпалила се е още когато детските дрешки окъсяват на филмовото изкуство и то почва да усеща крехката си сексуалност или, казано с други думи – тъкмо навреме.
Скандал, предизвикан от църквата, разтърсва и следвоенна Германия. През 1950 г. на екран излиза "Грешницата" на Вили Форст, в който актрисата Хилдегард Кнеф се появява полугола, а разглежданите теми са проституцията и разпадането на брака. Свещениците призовават хората да не гледат тази "атомна бомба на етиката, състояща се от еротика и ексхибиционизъм". Въпреки това или точно заради призивите филмът отчита рекордни посещения.
Църквата е дълбоко възмутена и през 1964 г., когато излиза "Евангелие по Матея" на Пиер Паоло Пазолини. Този път представителите й не приемат "очовечаването" на светите образи. Не са съгласни и с иронията на групата "Монти Пайтън", която през 1979 г. пуска филма "Животът на Брайън". Църквата обявява филма за "греховен", нейни представители провокират дискусии, целящи отричането на творбата.
Недоволството на църквата не отминава и друг гений от световното кино – Фелини и неговия "Рим". Маестрото си има разправии заради сцена с шествие на свещеници.
Духовниците не пропускат да протестират и през 1988 г. – този път срещу Мартин Скорсезе и "Последното изкушение на Христос", правен по книгата на Никос Казандзакис, която от 1954 г. е сред забранените от Ватикана четива. Скандал съпроводи и "Страстите Христови" (2004) на Мел Гибсън. Официалната църква го определи като "приемлив", но пък Гибсън получи обвинения в антисемитизъм. И в този случай резултатът бе един и същ – боксофисът набъбна дори повече от очакваното.
Всъщност резултатът винаги е един и същ – всеки протест от страна на църквата има рекламен ефект. Вместо зрителите да откажат да стъпят на кино, както ги призовават черноризците, тълпите пред касите стават все по-големи.
Има и още един интересен момент – искането за забрана обикновено съвпада с премиерата, което означава, че сред духовническите среди е пълно с киномани, които държат винаги да са сред първите, гледали съответната творба. След време се оказва, че никой не е запомнил имената на протестиращите, затова пък ореолът над главата на режисьора блести ослепително. Въпреки това, погледнато с очите на историка, в протестите на църквите по света може да се открие логика и последователност. Докато протестите на нашата БПЦ са на принципа "видяла жабата, че подковават коня, и си вдигнала крака" и свидетелстват за вътрешна неустойчивост. През 2002 г. кой знае защо нашите духовници не позволиха "Последното изкушение на Христос" да бъде излъчено по БНТ, без да обърнат внимание на разпространението на филма на DVD. Църквата ни се усети да недоволства от филма с доста години закъснение, когато забраните за филма дори бяха отпаднали в някои страни. Също толкова странна е реакцията на Светия синод и по отношение на "Шифърът на Леонардо". Този път поне е в крак с времето, но докато по света църквите изказаха своите несъгласия и с книгата на Дан Браун, нашите протестиращи си мълчаха. Има две обяснения – или книгата много им е харесала или им се е сторила прекалено дебела, за да я дочетат. Дотук – добре, само че и да протестират, и да не протестират няма механизъм, по който да осъществят исканията си. Защото са проспали момента, когато се е приемал Законът за киното. В него е записано, че има комисии, които дават категоризация за разпространение на съответните филми. И в тези комисии има представители на различни ведомства и неправителствени организации. БПЦ никога и от никого не е поискала в комисиите да има и неин представител. Като не е внимавала навремето, сега ще си остане с едното пищене по медиите. Друг механизъм за спиране на филм освен неполучаване на съответната категоризация в държавата няма. Останалото е цензура от времето на Живков.
Между другото според категоризацията в другите страни "Шифърът на Леонардо" е разрешен за гледане в Англия, Германия, Португалия и Бразилия над 12 години и само в Канада – над 14.
В момента БПЦ усилено работи за рекламата на един посредствен трилър, какъвто е "Шифърът на Леонардо". Така го определиха и повечето критици, присъствали на откриването на фестивала в Кан. А един американски киножурналист дори възкликна: "Много шум за нищо!" Ако "Шифърът на Леонардо" бе оставен на собствените си качества, едва ли щяха да го гледат чак толкова много зрители. Но с подкрепата на църквата те със сигурност ще се увеличат.
