Съзерцанието на незрящия
Източник: в. Сега
На "белия" свят
Петрослав Цветанов Ценов, на 16 г., от гр. Враца, възпитаник на училището по изкуства "Отец Паисий", специалност – пиано. 100% сляп. Губи зрението си още с раждането заради преждевременната си поява на "белия" свят. Фиброплазия ретро ленталис, както ще ви кажат лекарите. "Родил съм се недоносен и когато лекарите ме сложили в кувьоза, съм ослепял от кислорода", без капка самосъжаление обяснява Пепи. Няма представа за цветовете, а формите отгатва чрез допира на свръхчувствителните си пръсти. Има си свои кодове за разпознаване на човешката душа, може би по-верни от тези на зрящия. Светлината за него е духовно понятие. Свят от светлина…
Светът на музиката
Задавам му няколко приятелски въпроса, за да го предразположа. Чувствам, че е притеснен. Има да каже толкова важни за него неща, а се страхува да не излезе глупаво. Веднага разбирам, че имам среща с необикновено момче, което претегля всяка дума, търси смисъла във всеки въпрос и говори с езика на Шекспир – любимия му автор. С него не можеш да шикалкавиш, да го заблудиш. В речта му няма и следа от хъшлашките нечленоразделни възклицания на тийнейджърите. За него музиката бива посредствена или възвишена, но никога "кофти" или "яка". Като музикант е наясно, че съдържанието трябва да се излее в подходяща форма. "Пианото за мен е най-чувственият, най-съвършеният инструмент – споделя Пепи. – То може да изрази всички човешки чувства – от възторг, щастие и нежност до най-мрачните отсенки на мисълта." И като потвърждение погалва нежно клавишите, преди да изтръгне от тях няколко тържествени Бахови акорда. "Всичко започна като на шега", иронизира върху клишетата Пепи. От малък все посягал към подарените му барабанчета и акордеони. Дарбата му търсела да се прояви и надделяла над слепотата. Последвали уроците по пиано в училището за деца с нарушено зрение в София, после музикалната школа във Враца. И ето го сега, редовен десетокласник в музикално училище.
Аз съм благословен
Всяка божа сутрин неговият ангел-хранител – мама Мими – го води за ръка до класната стая, а по обед си го прибира. В училището всички го знаят и обичат. Съучениците му шеговито го наричат Професора, защото все нещо философства. Почти пълен отличник е, въпреки че няма и половината учебници. Просто не са издадени на брайлово четмо. Но за умник като него и записките на брайловата машинка в час стигат. Останалото пак е дело на ангела – Милка му чете на глас уроците. Набавянето на учебници за незрящите е истинско изпитание. Държавата не смогва да осигури пособия за зрящите (телом), та камо ли за тях. Затова пък ни проглушиха ушите с проповеди за "социалната адаптация на хората със специфични възможности". Чувствам как у мен се надига гняв, когато чувам Пепи да казва: "Никога не съм се чувствал ощетен, напротив, благодарен съм на Бог, че ме е надарил с музикална дарба. Всъщност аз съм благословен. Не е страшна физическата слепота, най-страшно е да си духовно сляп." Гневът отстъпва пред вярата. "Да, вярващ съм. И чувствам непрекъснато присъствието Му. Бог винаги е с мен и ми помага…Сега все спорят има ли Бог или не. Знаете ли защо? Защото ни липсва вяра. Едно време теософите спорели човешка или божествена е природата на Христос, но никой не оспорвал самото му съществуване. А днес… Трудно ни е, защото нямаме вяра…" Изведнъж осъзнава, че е отишъл твърде далеч в откровението си и почувствал се уязвим, бърза да изплува на повърхността върху крилете на чудесното си чувство за хумор.
Историята на китайския мандарин
"Живял едно време един китайски мандарин. По цял ден ходел умислен, не разговарял с никого и мислел ли, мислел… Притеснили се слугите му и му рекли:
– Господарю, излез да видиш слънцето и небето, птиците и цветята.
– Не мога, мисля – отвърнал мандаринът.
Угрижила се жена му:
– Излез да видиш колко е хубав светът!
– Сега не мога, мисля! – троснал й се мандаринът.
Един ден той изскочил в градината и се провикнал:
– Измислих! Сърцето бие, защото… – и издъхнал…"
В края на разказа си Пепи се смее. "Така че прекомерното мислене не е от полза", шегува се сам със себе си. "Мисълта и чувството за хумор не са взаимно изключващи се, но засега не съм доказал дали са взаимно допълващи се", смее се по детински професорът. Питам го така ли разговаря и с връстниците си. Не, разбира се, с тях говори "за детски работи". И как иначе. До тези дълбини на самопознанието се стига в самотните часове, отдадени на размишления, докато другите тичат из училищния двор. Но Пепи не може да ги последва в общите им игри. Само че по пистата на мъдростта ги е изпреварил отдавна. Те го знаят и го ценят. "Понякога до такава степен забравяме за слепотата му, че в междучасията го блъскаме, както правим помежду си", разказват съучениците му. Но Пепи не им се сърди. Тогава е истински щастлив от признатото равенство. Самото му присъствие в класа ги дисциплинира, възпитава ги в солидарност и грижа за другия. Добротата и интелектът на Пепи, непоколебимата му воля за познания сякаш ги "цивилизова".
"Пепи е изключително надарено дете"
пляска очаровано с ръце учителката му по пиано Надежда Колесникова. Тая дарба й струва двойни усилия и време, тъй като Пепи запаметява само по слух. Целият учителски състав обаче е твърдо решен да се пребори с несгодите и да поощри дарбата. Г-жа Колесникова хваща нежно пръстите на Пепи, докато му обяснява, припявайки промяната в настроенията на поредния музикален етюд. "За тьези деца трябва специальни, изпъкнали петолиния. Така само с едно докосване до листа ще могат за разчитат нотите", препоръчва учителката с трогателния си руски акцент. Но засега подобни партитури няма и успехът на незрящия млад пианист се крепи на преподавателското търпение и собствения му музикален слух. Слава Богу, че и двете са налице.
Доброто ражда добро
Преди години бизнесменката Ваня Костова от Пловдив е поразена от таланта на Пепи. И тъй като доброто не остава без следовници, го дарява с… пиано. И досега, като сяда пред клавишите, момчето всеки път я благославя. Но това не е всичко. Следва акордеонът – подарък от учениците от столичното 134-о училище. Преди две години след излъчен репортаж по телевизията бизнесменът Петър Павлов от София му купува компютър. Сбъдва се най-голямата му мечта. С даренията на други добротворци си купува скенер, на който снима учебниците, за да ги трансформира програмата в звук. Създадена е специално за незрящи. Неотдавна изкара специален курс по компютърна грамотност с помощта на Центъра за психологически изследвания – най-активния лобист на хората с увреждания у нас. Извън музиката се интересува от история, говори английски и руски. Възмущава се от родоотстъпничеството на българските политици, тъй като от историята знае, че то носи само нещастия. Ядосва се, че ние, българите, все повтаряме старите грешки, без да си извадим поуки от историята.
"Благоденствието на народа е последната грижа на българските политици", убеден е Пепи. Казва го едно 16-годишно момче, чието 3-членно семейство живее с 300 лв. месечно. 160 лв. получава Милка като придружител, тъй като е изцяло заета със сина си. Останалото са инвалидните пари на Пепи, които му плаща държавата. Бащата е безработен.
Вярата
"Неслучайно човекът е единственото същество, надарено с разум", размишлява Професора за смисъла от човешкия род. "Само че бедата е в това, че той използва разума си както за добро, така и за зло. А колко хубав би бил светът без войни и кръвопролития! Някои ще ми възразят, че това е "дървена философия", че без злото животът би бил скучен. Може и да е скучен, но ще е хубав! Аз вярвам, че има много добри хора и ще стават все повече. Вярвам, че може да се живее и без насилие, вярвам в доброто…"
