Християнството не е шоу
Размисли, родени от "кръстоносния поход" на филма "Историята на Исус, разказана за деца".
Клипът, който кани деца и родители, от месец се излъчва по трите национални телевизии. Билбордове, радиореклами, брошури и покани за семейни партита са също част от кампанията на филма "Историята на Исус, разказана за деца". Излишно е да казваме, че мероприятието е безплатно за всички, които желаят да го посетят. Освен прожекцията, зрителите получават безплатни книжки и пощенски картички. А ако се обърнат чрез интернет към двата адреса, посочени на гърба на книжките, могат да получат още такива издания – отново безплатно.
Толкова добрини наведнъж, защо?
Името на движението, което инициира тази проява – "Студентски кръстоносен поход за Христос" е доста красноречиво. Тук, на Изток, не помним кръстоносците с нищо добро… Филмът е само началото на опит за мащабна "евангелизация" на България. Предстоят още серия от прояви, които ще продължат подетата инициатива.
За целите на масовото мероприятие можем само да се досещаме. Шестнадесет години след 1989 година сме по-веротърпими отвсякога. Това донякъде се отрази върху личната ни идентификация. Малко знаем за себе си като носители на определена християнска принадлежност, която има много дълга история. Смущаващ е фактът, че в няколко столични храмове също могат да бъдат видени постерите на безплатния детски филм. За никого, включително и за тези, които стоят зад т. нар. "Студентски кръстоносен поход за Христос", не е тайна, че по нашите земи е имало християни още от времето на апостолите на Христос, значи от I век.
Кого "евангелизират" тогава?
Тук всички са чули и знаят за Евангелието. И камъните, по които стъпваме знаят и помнят. Друг е въпросът, че в последните години не бе направено много, да не кажем нищо за душите на най-младите. Две "свободни"поколения вече израснаха без връзка с Църквата, без ясна представа за нашата вяра, която, ако я бяха знаели, едва ли щяха да се подмамят от площадните чудотворци и изопачените послания на филми като "Историята на Исус, разказана за деца"… Християнството не може да бъде представено като шоу. Но кой намери време да каже това на нашите деца?
Евангелистите протягат ръце към тези объркани сърца. И вероятно ще ги спечелят, защото не са преставали да се интересуват през изминалите години именно от младите хора на България. Темата за присъствието на вероучение в училище отдавна отзвуча. Православната Църква се събужда, но някак бавно. Минават поколения след поколение… Може би има известно право цитираният по-горе Скот Гил. Може би наистина сме фокусирани навътре в себе си, не забелязваме нищо друго, никой друг. Не е така лесно да се каже. Не е лесно да се отсъди. Много трудно е за един западен човек да направи точна преценка за дълговековния църковен опит и традиция, институционално изразена в Православната Църква. Ще си позволя да цитирам тук друг "западен" човек – кардинал Каспер, който казва: "Не мислете, Православни, че ние смятаме, че имате нужда от нас. Православният Изток е съхранил вертикалата на живота. Западът е заплашен от опасността да се разтвори и да изчезне духовно в хоризонтала на земното и житейското."
Има много определения, които сме чували за Изтока и Запада, но може би едно от най-хубавите е това на епископ Николай Велимирович отпреди половин век: "Да бъдеш или да действаш". Мисията на Изтока е да остане във времето въпреки историческите си перипетии. Действието е в основата на западния тип мислене и светоусещане. Нашата вяра никога не е раждала рационализъм, индивидуализъм, утилитаризъм и редица още течения, които едва ли са чисто християнски. Богослужението, богословието, народната вяра и отчасти изкуството на традиционно православните народи запазват като част от своята идентичност опитния подход към истината и църковния, не индивидуалистичен характер на вероизповеданието. Тази традиция присъства вплетена във всичко създадено и съхранено, тя реално е и част от нас, но твърде рядко се обръщаме към нея и се случва далечни и външни общности да ни подсещат, че сме християни. Липсва ни действие, а съществува и реална опасност живата връзка с Църквата да бъде нарушена.
Протичащият и днес процес на озападняване без критична съпротива на православните народи е, и би бил по-скоро негативен за модерна Европа, тъй като тя ще се лиши от градивната ни диалектика и културна ни самобитност. В съвременните икономически и политически практики, които Западът произвежда, са вложени историческите навици на западните общества, свързани с протестантската етика, римокатолическия юридизъм и индивидуалистичното човекознание. На Изток приоритетите се изграждат върху междуличностните връзки (не върху индивидуалната дисциплина в различните структури), от схващането на греха като екзистенциален неуспех (не само като юридическо нарушение) и несъзнателната съпротива срещу сляпото приемане на западни модели на различни нива, включително и религиозни, какъвто е случаят с натрапения ни филм.
Ако проведем импровизирана анкета и се опитаме да разберем как се отнася редовият българин към масираната пропаганда на "Историята на Исус, разказана за деца", едва ли ще станем свидетели на много положителни мнения. Подходът отново е западен и отново ни е чужд. Мнозинството от запитаните ще ви кажат, че се отнасят резервирано и с недоверие към иначе толкова позитивна и усмихната реклама и покана за нещо хубаво и безплатно.
Но честно трябва да си кажем, че съпротивата е на подсъзнателно равнище и трудно може да бъде намерен човек, който да каже аргументирано защо не му харесва такъв тип мисионерство. "Усещам, че не бих отишъл, че нещо не ми харесва в този филм" – това казват хората. Над тези отговори трябва да се замисли Православната Църква. – "Усещам" не е аргумент, а сякаш не ни остана друго освен сетива и сърце. Нашите свещенослужители трябва да научат как да ги пазим, как да ги съхраняваме живи и чувстващи, обичащи.
Това, което тези иначе симпатични, широкоусмихнати хора предлагат от името на "християнската истина" претендира за място сред разнообразието от развлечения в съвременния шумен, екзалтиран и креслив лунапарк, е само една цветна опаковка, не Църквата. Историята на "Исус", както наричат Господ Иисус Христос нашите "благовестители" е тяхна версия на евангелската история – Христос тук е само Божи пратеник, обикновен човек, един от многото обикновени хора, на които Бог е помагал. По тази линия върви целият филм – Св. Иоан Кръстител е представен не като Пророк, а като обикновен, тщеславен човек, гордеещ се с това, че е кръстил Господ… Филмът изобилства с подобни примери, сякаш за да ни вдъхне увереност, че по силите на всеки, в случая на всяко дете, е да прилича на неговите добри герои, с които се случват чудеса. Или може би трябва да ни внуши, че какво пък, лесно е, стига да поискаме, можем да заприличаме и на Господ?
Важно е протестантите да разберат, че църковното събитие, което ни предлагат не носи истинските християнски стойности, за които претендира. Скритото послание в един безплатен, мащабно рекламиран продукт, кръстоносния поход за душите на нашите деца, лесносмилаемите, емоционални послания могат и да донесат временен ефект, но той не би могъл да бъде траен.
Хубаво е, че Българската Православна Църква, в лицето на някои свои представители взе отношение и направи еднозначен коментар на акцията на "Студентски кръстоносен поход за Христос". Обществената активност на нашите архипастири по конкретен повод най-сетне ни увери, че Православната Църква не е църква-антика, а общност, която съхранява от апостолски времена до днес общочовешката надежда и вяра за безсмъртие.
