Лицата зад Кръста
Стълб и крепило на истината (I Тим. 3:15)
Има мнозина и непокорни, празнословци и измамници […], на които трябва да се затулят устата: те развалят цели домове, учейки на онова, що не трябва… (Тит. 1:10-11)
Преди да продължа, бих искал само да направя няколко уточнения, които – надявам се – биха могли да допринесат за по-доброто разбиране на това, което искам да кажа. Когато се пише по църковни въпроси, би трябвало да се знае какво представлява самата Църква. Тя не е нито партия, нито политическа или обществена организация. Тя не е средство за съхраняване на народност или нация – на това трябва да се обърне особено внимание. Не е културно-просветно учреждение. Църквата изобщо не е множество неща, които българинът по традиция е свикнал да мисли, че тя е…
Според православната (а и не само според православната) еклезиология Църквата е богочовешки организъм, който обхваща не само видимия, ала и невидимия свят. Църквата е Тяло Христово. В нея влизат не само йерарсите и миряните, но и ангелските чинове и светиите. Неин Глава е Сам Господ Иисус Христос, Който чрез евангелското слово ни е обещал да бъде с нас до свършека на света (Матея, 28:20) и Той е с нас именно в и чрез Своята Църква. Що се отнася до човешката й част, намираща се във видимия свят, глава на Църквата е Съборът. Най-кратко и най-ясно православната еклезиология е формулирана в Символа на вярата, чийто девети член гласи: Вярвам в едната, света, съборна (вселенска) и апостолска Църква.
Свети ап. Павел казва: Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички и чрез всички, и във всички нас (Ефес. 4:4-6). И така, Църквата е единна. Единна е тя, защото обхваща всички истински християни по целия свят; единна е, защото е установена от Самия Него на Петдесетница, когато Дух Свети слиза върху апостолите, за да остане и пребъдва постоянно в Църквата; единна е, защото обхваща не само видимия, но и невидимия свят и светиите, и ангелите. От единството на Църквата идва и нейният вселенски характер. Вселенска е тя при все, че съществуват и поместни църкви. Организационните структури, териториалният обхват и членовете могат да бъдат различни и различно установени и в това няма нищо лошо, ако то не поставя под съмнение вселенския характер на Църквата. За съжаление тъкмо такива идеи битуват у нас сред някои непросветени и намират израз в неправилното разбиране на идеята за народностна църква. Намериха израз и в някои писания, посветени на всеправославния събор в София.
Апостолският характер на единната, света и вселенска Църква засяга именно характера на служенето и на видимата църковна йерархия. Върху апостолите слиза Светият Дух на Петдесетница – рожденият ден на Църквата – от тях, посредством тайнството свещенство се предава и до днес на техните наследници: епископите. Те именно чрез това тайнство са поставени за наши пастири и учители, за да се преобразим и ние в синове Божии и за да бъде Бог всичко у всички (I Кор. 15:28).
Така достигаме до изключително важния въпрос за достойнството или недостойнството на свещеника и свързаното с него евхаристично присъствие на Бог сред нас, което ни и дава спасителната възможност за съпричастяване с Него. Тъкмо съмнението в истинността на евхаристичното тайнство, извършвано от недостоен иерей, е породило множество ереси през Средновековието, особено в Западна Европа. Съмнението пък в достойнството на нашите архиереи – при поставянето на които тоталитарният режим несъмнено е имал отношение – породи и разкола, и твърде скверните слова и действия, на които обществото ни бе принудено да става свидетел през последните години. Казвам всичко това, защото за мен няма никакво съмнение, че изворът на всички тези беди трябва да бъде търсен, от една страна, в политико-патриотичното отношение към Църквата, формирано сред българите още през миналото столетие, а от друга, във въпиющата безпросветност по отношение на Християнството, за която, както казах в началото на статията, виновник е тъкмо тоталитарният режим и неговото репресивно-пропагандно-подигравателно отношение към вярата, която инак се намира в най-съкровеното кътче на душите и сърцата ни.
На мнозина ни се искаше нашата Църква да участва в борбата срещу тоталитаризма, ала това не стана и бе ясно, че няма да стане. Нямаше да стане, защото една затворена в рамките на държавата "национална" църковна организация винаги лесно може да бъде поставена под контрол от тоталитарния режим. Такива, за съжаление, са последиците на т. нар. борба за църковна независимост, за "народностна" църква, когато някои национално (и едва ли църковно) мотивирани люде в съюз с турските власти се опълчиха не само срещу Вселенската патриаршия, но и срещу на практика целия православен свят. Тук не е нужно да се спираме в нюансите и промените на руската политика, което не е предмет на този текст. Така си създадохме народностна църква, сетне тази народностна църква бе затворена в рамките на националната държава и няма кому другиму да се сърдим, че тя вече нямаше достатъчна опора, за да се опълчва срещу безобразията на управляващите. При все това в дототалитарния период църквата не беше лишена от обществена позиция, което си проличава и в акцията за спасяване на българските евреи.
За съжаление обаче през тоталитарното време беше друго: всички ние сме негови свидетели и го знаем достатъчно добре. Проблемът е дали необходимото обновление трябваше да придобива такъв характер. Проблем е също така, дали трябваше разколът да бъде отразяван по този начин. Хора, които нямат на практика нищо общо с Православието, или го смятат в най-добрия случай за някаква "национална ценност", започнаха да дават мнения по въпроси, които те не разбират, но които са от изключително значение за християните. Става дума дори за самите канони, които почти единодушно бяха поставени под съмнение в пресата и в електронните медии. Много стари били – на повече от хиляда години – и се нуждаели от ревизия. Несъмнено това е механично пренасяне на вижданията за правото – и то доста елементарни – в сакралната област. Тук не иде реч за някаква нормативна уредба, която по-добре да регламентира непрекъснато изменящите се обществени отношения, а за боговдъхновени правила, приети по особен ред и изразяващи не волята на определен законодателен орган, а завещаните от апостолски времена устои на Църквата. Искането да си промени устоите, дошло при това отвън, от хора несвързани с нея и разглеждащи я като средство за политическа борба и обществено-патриотично възпитание, е, меко казано, несъстоятелно. Не в каноните е проблемът, а в реалното духовно състояние на българите, за което е виновен и тоталитарният режим, ала не само той.
Интерес представляват и писанията по свикването на т. нар. извънреден събор. На практика той представляваше опит да се заобиколят архиереите, като организаторите се опитаха да се опрат на част от свещениците. В този смисъл твърде особено прозвучаха определенията за неговата "демократичност", за инициативата "отдолу", срещу корумпираната върхушка и т. н. Православна църква без архиереи няма – това би означавало да се пренебрегне принципът за непрекъснатост в предаването на свещенството още от апостолските времена – и това е добре известно на организаторите, част от които са сред изтъкнатите наши богослови. В този смисъл те едва ли са били добронамерени. Това обаче не би могло да се каже за журналистите, които в преобладаващото си мнозинство, предполагам, са действали от незнание. Незнанието обаче не е извинимо, особено на фона на арогантността, с която бе демонстрирано. Примерите са много и не мисля, че е нужно (а не е и възможно) тук да ги обсъждаме поотделно. Заслужава си обаче да се посочи сравняването на всеправославния събор в София със заседание на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор. Не по-малко странно, а бих рекъл и глуповато, прозвуча сравнението между факта, че патриарх Максим продължава да ръководи Българската Православна Църква, с едно предполагаемо заемане и до днес на поста министър на просветата(?!) от страна на Начо Папазов(?!). Въобще присъствието на висшите православни архиереи в нашата столица не бе оценено като забележително и безпрецедентно събитие в нашата история; то бе поднесено с една смесица от патриотарство и подозрения в политическа неблагонадеждност.
Това, което е навярно най-дразнещо във вестникарските коментари по църковната тема, е същото онова пренебрежително-подигравателно отношение (слава Богу, репресията отсъства, и то завинаги), което беше характерно за комунистическата преса. Можем да посочим коментарите относно православната литургия и използването в нея на църковнославянския език. Тук не му е мястото да обсъждаме подробно тези проблеми, ала ще си позволя само да подчертая, че езикът не е неразбираем за поне среднограмотен човек, а ако има нещо неразбираемо, то се дължи не на текста, а на несвикналостта на ухото ни към него, дължаща се на пеенето, на непосещаване на храма и т. н. Освен това църковнославянският език не е абсолютно задължителен и по принцип се използва при отслужване на тайнствата и никога при четене на евангелските текстове или при проповед, както твърдят някои…
За да привърша, ще кажа, че в медиите е имало и чудесни коментари по църковния въпрос. Тук си заслужава да посоча журналиста Явор Дачков във всичките му изяви и особено в една емисия на рубриката "В 3 минути" по Нова телевизия преди доста време, както и интервюто на проф. Тончо Жечев във в. "Демокрация" от 3.Х.1998 г. (което обаче имаше заглавие, неподхождащо на текста). Да даде Господ повече такива просветени люде!
А що се отнася до самата Църква, то тя ще намери сили да се оправи сама, независимо от греховността на човешкия елемент в нея. Във всеки случай аз не съм безгрешният, който ще вземе камък, за да го хвърли срещу блудниците. Не мога да диря сметка на моите свещеници и архиереи, ала бих искал само да им припомня, че те са лозарите, а ние сме лозето, че те са пастирите, а ние сме стадото Божие. И нека да ни пасат така, че когато тръбата призове всички нас пред Него, да не трябва да отговарят за заблудилите се и даже прогонени от стадото овце, разкъсани в пустошта от зверовете.
