Православните медии – между автоцензурата и свободата
Църковен вестник, бр. 23, 2007 г.
До тези издания, особено до електронните, достигат всякакви хора вярващи и невярващи, православни и инославни, доброжелатели на Църквата и хулители, обикновени любопитни и журналисти от светските медии с чисто професионален интерес към делата на Църквата. Онова, което ще прочетат в нашите православни медии, ще определя до голяма степен и представата им за Църквата и Православието и отношението им към вярата. Пишейки и публикувайки в нашите православни медии, ние, автори, редактори и администратори, искаме или не искаме, въпреки че все още сме търсещи, залитащи, каещи се, падащи и ставащи, се оказваме същевременно и мисионери, апостоли, свидетелстващи пред света за Православието. Това трябва да ни прави изключително внимателни и отговорни какво пишем и как го пишем.
Колкото и да е странно в наше време, въпреки повсеместното девалвиране на словото, все още мнозина хора имат абсолютно доверие във всичко казано и написано в медиите. Това в още по-голяма степен се отнася до православните медии. Колкото и да правим уговорката, че материалите изразяват личното мнение на автора, а не това на Църквата, щом едно издание излиза с благословението на Светия Синод на БПЦ или с благословението на епархийския архиерей, в очите на читателите всичко излязло там придобива авторитета на църковно, православно. Като казвам "мнозина", не искам да абсолютизирам, разбира се, има хора, които отсяват, преценят, отчитат фактора "човешко несъвършенство" у автора, изпитват духовете… но горко ни, ако изкушим дори един от онези малките, които все още не са така крепки и разсъдителни във вярата, все още не са "мъдри като змии".
Може би е време да започнем дискусия относно това какво означава църковна медия, какво я определя като такава и кои са принципите, които като автори и редактори трябва да съблюдаваме, за да запази медията църковния си характер.
Може би трябва да определим правилата
А може би просто трябва да оставим цензурата на собствената си православна съвест и на изповедника, пред когото изповядваме делата, думите и мислите си.
Какво определя една медия като църковна? На първо място това е тематиката. Обект на вниманието на църковните медии са материали, които излагат и изясняват в какво вярваме, материали, които разкриват как живеем вярата си, актуални събития от църковния живот, както и актуални за обществото проблеми, разглеждани през призмата на православната ни вяра. Вторият, но не по-малко важен, белег за църковния характер на една медия са тонът и духът, в който са изложени материалите, представени в нея. Ако в своята работа една медия не се съобразява и съизмерва постоянно с нравствените принципи на християнството, то тя не може да бъде православна. Както и да назовава сама себе си, не може да свидетелства за Православието. Защото е казано: "По плодовете им ще ги познаете" (Мат. 7:16-20), а плодовете на църковните журналисти и публицисти са думите, които изпращат в света.
Що се отнася до това: трябва ли в православните медии да има цензура,
мисля, че православните медии освен да информират за църковната проблематика, трябва и да отговарят на онези правила, които Господ Иисус Христос, апостолите и светите отци на Църквата възлагат на Христовите последователи по отношение на езика и на словото: да въздържат езика си от клевети, осъждане, злословие, пустословие, от "гнила дума", която по-скоро трови душите на читателите, отколкото да ги храни духовно. (вж. Як. 1:19, 26; 3:2-18; 4:11-12; 1Петр. 3:9-10; 4:10-11; Рим. 2:1; 14:4; Еф. 4:29 и др.)
Ако като християни и пред един човек не бива да изричаме нищо гнило, още повече не бива да го правим на всеослушание, пред толкова широка аудитория, каквато са читателите на едно печатно издание, сайт или зрителите и слушателите на телевизия и радио.
Като автори в демократична страна, разбира се, сме свободни да пишем и говорим каквото ни е на сърце. Но като християни би трябвало да знаем, че от сърцето излизат и много злини (1Кор. 6:12; 10:23 и др.). И макар никой да не цензурира и санкционира думите ни, наш постоянен цензор трябва да е православната ни съвест. В църковните публикации всичко трябва да е целомъдрено, да има мъдри цели. Всичко трябва да става с оглед на благото на Църквата и делото на спасението.
Да си православен означава мъдро се ползваш от свободата, която ти е дадена, като знаеш, че всичко ни е позволено, но не всичко е полезно и е за поука, и че в делата си трябва да търсим не своята полза, а ползата на другите (вж. 1Кор.10:23-24); означава да си изключително внимателен към всяко свое дело, слово и дори мисъл, да спазваш безусловно евангелските принципи и най-вече евангелската заповед за любов към Бога и към ближния.
Ето някои от принципите, които като църковни журналисти и публицисти смятам, че трябва да спазваме:
Да внимаваме чрез нас да не падне някой в изкушение. Да пишем и да говорим с пределно изострено внимание. Да не пишем и изричаме нищо прибързано, водени от емоции. Да разгледаме въпроса от всички възможни гледни точки, в светлината на Евангелието добре да обмислим наученото и едва след това да пристъпим към писането, задължително със страх и трепет, и с молитва Бог да ни научи как да вършим делото Му. Като приключим да оставим написаното “да отлежи няколко дни” и после пак да го прочетем, да го преценим трезво. Добре е да дадем написаното поне на един човек с будна съвест, за да го прочете и да ни каже откровено какво въздействие е оказало върху него. Дори когато пишем за нередности, текстът трябва да вдъхновява читателите, да ги изпълва с радост в Господа и да укрепява вярата им, а не да ги хвърля в смут и отчаяние. Не бива да се колебаем дали да не изпратим за публикуване написаното, ако установим, че то не е в Христовия дух на мира и любовта.
Бавно е, сложно е, тежко е. Знам. Много по-лесно е просто да си "излееш душата и да ти олекне", но за православния християнин определящо трябва да е дали от това и на нашите ближни ще им стане по-леко. Публикуваш ли нещо "пускаш духа от бутилката" и вече не владееш положението. Кой ще прочете думите ти, как ще ги възприеме, как ще те цитира, как ще го използва… това вече не зависи от тебе. Ти си господар на думите си преди да ги изречеш, после те заживяват свой живот, независим от тебе и от волята ти.
Как да се отнасяме към негативните явления в Църквата?
Да си затваряме очите за тях, да се правим, че не ги забелязваме? Не! Разбираема е болката, когато един православен християнин се сблъска с нещо не християнско в църквата. Въпросът не е "дали", а "как" да пишем за това. За нас е важно не самото изобличаване на злото, критиката, констатацията на нередността, а нейното изправяне. Затова трябва да пишем по даден проблем едва след задълбочено проучване и след като в разсъжденията си стигнем до някакъв начин за неговото разрешаване, когато можем да предложим нещо положително, градивно и на него да акцентираме.
Положителният тон, добрият пример в работата на даден духовник или енория, добрата инициатива дават много по-добър ефект от голата критика и изобличение. Църковната журналистика трябва да изобличава явленията и тенденциите чужди на Христовия дух, но като избягва назидателния, грубия и саркастичен тон. Добре е да избягваме писането във второ и трето лице "той", "те", "вие", а да казваме "ние", враждебността; писането от позицията на последна инстанция, с надменната самоувереност, че сме прави в преценката си. "Всичко у вас да става с любов", ни увещава Господ (1Кор. 16:14).
Ние, разбира се, не сме идеални, затова и в Църквата, земната, спасяващата се, не всичко е идеално. Но ако в Църквата се случи нещо неприятно, православният човек в решението си дали да информира за това и другите и как да го направи, трябва да изхожда от съображението: ще придобием ли така още някоя душа за вярата, или ще загубим.
За някои неща, като личните грешки и прегрешения на отделни личности, е по-добре да не тръбим. Това е лична трагедия. Тези проблеми се разрешават на изповед, в тайнството покаяние, в личен братски разговор и в крайна сметка в църковната общност. (вж. Мат. 18:15-17) Начинът за разрешаването на такива проблеми не е публичното разгласяване и опозоряване по вестниците и електронните медии.
Публичното изобличаване не води и до нищо градивно. Това може само да навреди: на онзи, когото визираме в писанието, като окалваме името му и го наскърбяваме; на всички, които ще чуят гнилите ни думи, изкушавайки ги да мислят нещо лошо за някого; вредим и на себе си, защото "за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден", защото "по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден" (Мат. 12:36, 37); и най-вече на авторитета на Църквата.
Църковната журналистика трябва да е вдъхновена от християнска любов, от градивност, да подхожда към всичко с кротост и мъдрост, да внася мир, а не да го руши, да привлича към Църквата, а не да отблъсква от нея. Лишеното от любов слово е обезбожено слово, в което няма живот. Такова слово не е съзидателно, а руши Църквата Христова. То е примесено с отрова и носи духовна смърт, вместо да храни и животвори.
Мисля, че една от най-важните задачи на православните медии трябва да бъде те да предлагат алтернатива на опошлилата се светска журналистика. Да пазят, да "осоляват" вярващите от развалата на света (вж. Мат. 5:13) А ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не става, освен да се изхвърли навън и да се тъпче от хората.
Публичното критикуване и уронване авторитета на клириците
Добри или лоши, тях Бог ги е поставил да управляват кораба на спасението Църквата, чрез който всички ние се спасяваме, прекосявайки бурното море на живота си. "Докато кормчията е в добро душевно състояние – казва по този повод св. Йоан Златоуст, – дотогава и плуващите с кораба са в безопасност; ако той изпадне в скръб, поради оскърбление и вражда от спътниците, не може да бъде бдителен като по-рано; не може да действа според способностите си и без да иска подхвърля на опасност пътниците" ("Да почитаме свещениците").
Клириците са един вид представителна извадка на една Църква. Какъвто народът такъв и клирът му. Клириците, макар и да получават благодат и власт не от този свят, са родени и възпитани в същата среда, в която сме родени и живеем и ние и те. Макар с Бога да са силни, но по човешки са немощни.
Аз като майка разсъждавам така: честити са майките, които в онези тежки времена за Църквата са възпитали момчетата си така, че да станат духовници, вместо да си изградят престижна светска кариера. И се питам: аз мога ли да възпитам от моя син достоен духовник? Ако някой с пълна увереност може да каже “да” слава Богу! Слава Богу, че има хора, под чиито грижи и възпитание растат бъдещите достойни архиереи и свещенослужители на Църквата ни!
А ние, ако ще изобличаваме сегашните, поне трябва да го правим както ни е учил Христос: първо да извадим гредите от собственото си око, а после да посягаме към сламките в очите на другите. А пък който е без грях, нека пръв да хвърли камъка.
скъпа г-жо Карамихалева,
ако използвахте по-рядко думичката „трябва“, речникът Ви би звучал чудесно. Мисля си, че точно тази дума обаче следва да не се употребява за щяло и за нещяло в църковните среди. Кажете на един млад човек „трябва да живееш по всички правила, написани от светите отци“!!! Смятам, че се досещате колко правила ще спази въпросният човек… Но както и да е, не в това ми беше мисълта.
Вкъщи имам сигурно над 100 броя на „Църковен вестник“, но не си мислете, че аз си ги купувам (брат ми ги колекционираше по едно време). Мисля, че съм прочел повечето. И това, което ми правеше неприятно впечатление, че Църквата, която представят е някаква съвсем различна от тази, в която аз живея… Една идеална картина на цъфналия св.Синод на БПЦ, ни дума на критичност (градивна естествено) към владици, архимандрити, свещеници.. Рибата се вмирисва откъм главата, драга, и това е универсална истина. Всъщност изобилието от критика беше към малкия човек за морално пропадналото му състояние (дали е градивна или не, няма значение в случая)… За всички проблеми виновни са миряните с пасивността си, владиците пушат от активност.. Тонове мастило за „смирението“ и „послушанието“. Грешките на владици и свещеници, засягащи много хора около тях не бива да се прикриват, защото се ражда чувство за безнаказаност…
Та скъпа, г-жо Карамихалева, вие като част от казионния ЦВ, заприличал на Работническо дело, най-малко имате право да учите другите какви християнски журналисти ТРЯБВА да са!
Онова, което пише презвитера Александра, според мен, всичкото казано в статията е правилно и вярно. Самият аз се замислих.
Затова будност трябва да има. Пред неправдата да не си затваряме очите, но с дух на кротост и премерено слово. Ние може да сме грешни, но имаме правото и да се взаимо изобличаваме, за общото благо, за напредъка в Църквата, както и взаимно, един други да си понасяме теготите.
Толкова е добър този текст на презвитера Александра, че може ‘без редакция’ да бъде възприет като „етичен кодекс“ на църковната журналистика в БГ.От друга страна този текст може да бъде възприет и като „начален сигнал“ за мач между свестните църк.журналисти, които поради неопитност и всекидневната греховност на всеки един от нас се „поувлякоха“ в някои свои изсТЪПления и онези с „калциралите“ съвести и „слухови“ и други органи на възприятието и разбирането.Да се надяваме, че първите ще победят с много на нула.
Все пак, времето около Коледа е винаги свързано с оптимизъм и надежда, затова се надявам, че този текст ще достигне до своите „читатели“ и ще им послужи за „братско-сестринско“ изобличение и наставление.Амин.
Тази статия е поръчкова и се опитва да даде нормален отговор на ненормален въпрос. Владиците проявяват отчайваща неспособност да разберат, че цензура може да съществува само при абсолютна монархия или политическа диктатура (комунизъм или фашизъм). Те са свикнали с такъв режим, при който станаха доносници и направиха кариери. Днес България, слава Богу, е демокрация. Цензура или църковен монопол не може да има.
.
Всъщност горната статия е предизвикана от оповестяването на доказани факти за поведението на владиците, които продават фиктивни титли, харизват имоти на чужди мафии, хвалят отлъчени от Синода сектанти. Такава анархия няма в нито една православна църква. Православната журналистика не може да мълчи, когато Православието в България загива!
.
Но църковната журналистика наистина налага морал и отговорност. Отделих няколко часа, за да прочета материалите на сайта htttp://patrologia.pravoslavie.bg. Тук е поместена статия на даровития доц. Диян Николчев за богословското образование у нас. Между другото той пише, че теологията в Шуменския университет правела „нелоялна конкуренция“ на софийската, защото през 2002 г. била акредитирана само за бакалавърска и магистърска степен. Приемането на докторанти в Шумен било незаконно. Това твърдение е невярно и противоречи на факта, че през 2007 г. двама наши колеги защитиха дисертации, получиха дипломи за доктори от ВАК и вече преподават. Нека първо да проверим, а след това да клеветим!
за добра църковна журналистика. но според мен има две най-важни изисквания, на които тя трябва отговори – да е честна и да се върши с любов, както всяко християнско дело.
що се отнася до статията на александра – тя е добра, доколкото е честна. но според мен не е балансирана. доведен до край предлаганият подход обезсмисля журналистическата работа.
по отношение на стремежа към обективност съм съгласна, но и той се обезсмисля в текста горе: „Публичното изобличаване не води и до нищо градивно. Това може само да навреди: на онзи, когото визираме в писанието, като окалваме името му и го наскърбяваме; на всички, които ще чуят гнилите ни думи, изкушавайки ги да мислят нещо лошо за някого; вредим и на себе си…“
защо изобличаване = окалване? и думите задължително са „гнили“ ?! горните верни по същество разсъждения за човешката слабост би трябвало да накарат честния човек да се откаже от журналистическа дейност и да води лични разговори. иначе ще се превърне в манипулатор. пресъздаването само на положителни факти и омаловажаване или целенасочено подминаване на негативните е в основата на всяка демагогия, да не кажа пропаганда. освен с всичко друго, подобна манипулация е обидна с неуважението към адресата си, с подценяване на неговата способност за трезва и адекватна оценка на действителността.
що за журналистика е това? и какво отразява? страната на добряците, както в известното руско филмче? в най-добрия случай тя се доближава до художественото творчество – много важна сфера на човешката дейност. но различна.
Пример за това как може да бъде разобличавана, без да бъде окалвана личността, дава самата статия на г-жа Карамихалева. Убедена съм, че доста от „църковните” журналисти, които знам, подскачат вътрешно, а и външно :-), от убождането.
Ако журналистът е християнин, той със сигурност, преди да публикува каквото и да е, ще помисли дали с написаното прославя Бога и дали чрез него ще нанесе вреда или полза за спасението нечия душа. Най-важното в живота му /а от там и в начина му на работа/ ще бъде свидетелството. Как свидетелстват за вярата си църковните журналисти, които познавате?!В по-голямата си част е тотално антисвидетелство. Това прословуто разобличаване, което се ползва като оправдание, е една голяма заблуда. Разобличете първо собствените си родители, приятели, роднини, деца; онези които ви плащат заплатите; които ви вършан разни услуги. Да, те не „ръководят“ Църквата, но какво от това. Като християни трябва да знаете, че всички сме равни пред Бога и еднакво носим отговорност за делата си/ и ще си плащаме за тях/. Значи ако сте загрижени еднакво за всички заради това, че като вършат грехове ще горят вечно, еднакво ги и разобличавайте, чрез еднакви средства. Или се отнесете към клира така, както се отнасяте към най-близките си и любими същества… като към себе си, например, защото май от това по-любимо няма.
Доведен до край предложеният подход няма как да обезсмисли работата на християнина, който работи като журналист, защото за него начинът му на живот и работата му не си противоречат. Със сигурност обаче ще бъде отхвърлен от онзи журналист, който междувременно работи и като християнин.
Който живее според Истината разбира много добре сериозността на проблема, засегнат в статията. Който не живее според нея… ще си сърба попарата.
*
Статията е много добра. Нормално е в богословието да има цензура. Няма да пускаме всички мръсотии,
Трябва да се пресява какво точно се пише. Като гледам критиките тук се сипят от хора с протестантско мислене, заразени от духа на „демо(но)крацията“. Не е ли по-добре да си спомнят сравнението от светоотечската литература как едни хора приличат на пчели и търсят само цветята в живота, а други са като мухи – само мръсотията виждат.
А „Църковен вестник“ в момента е доста по-зле от периода, когато главен редактор му беше Георги Тодоров. В края на краищата трябва да се определи това издание за обикновените хора ли е или за преподавателите от богословските факултети? Статиите на асистентите са суховато-академични и неразбираеми за повечето хора. Спокойно може да ги объркате със записки по физика. И не мога да разбера защо във вестника липсват откъси от книги на Зографското издателство. Те в момента са си истинско златно съкровище. За сметка на тях на страниците на вестника има някакъв култ към епископ Антоний Блум (Сурожки), чиито статии се публикуват за щяло и не щяло. Нищо че някои от възгледите на този човек миришат много на икуменизъм.
Понякога сериозно се питам дали тези от „Омофор“ не са превзели „Църковен вестник“, че само техни книги се появяват там.
„Понякога сериозно се питам дали тези от „Омофор“ не са превзели „Църковен вестник“, че само техни книги се появяват там.“
и какво си отговаряш?
причината, поради която предложеният подход, приложен докрай, обезсмисля работата на християнския журналист, изложих съвсем конкретно и струва ми се ясно в коментара си. не е задължително да бъдете логична в опита си за дискредитиране на такова мнение, но е добре да сте коректна. абстрактни твърдения в плакатен стил не са коректни, най-малкото защото въпросът действително е достатъчно сериозен.
препоръката ако журналистът смята да изобличава някого за нещо, първо да изобличи баба си например, е толкова несериозна, колкото твърдението, че лекар който пуши, не трябва да практикува медицина, а така също че стоматолозите не ги болят зъбите… извинете. общо казано, журналистиката изпълнява и други функции, освен аскетични. а въпросът за личния духовен избор стои във всяка професия и това си е личен въпрос за личен път…
видимо, според написаното от вас, сте човек, който живее според Истината, та сте наясно с проблема. но повечето хора, които високомерно оставяте да си сърбат попарата (както отбелязватe) не са така наясно :-). и простодушно се стремят да се ориентират, като използват подръчни средства – например ума си и съвестта си – за да стигнат до някои отговори.
големите думи рядко са равни на големите дела и състояния. затова вместо да се преструваме на големи, по-добре да гледаме да сме честни. статията на александра е симпатична с това, че макар да казва крайни неща, казва ги искрено и с любов. за разлика от вашия коментар.
Добре, че ги има горните, иначе българското православие ще се превърне в истинска лудница. Те не са превзели никакъв вестник, който никой не чете, и слава Богу. Те си имат своята достойна и уравновесена позиция и умеят да я отстояват. А Вие къде сте и с кого сте? С вманиачените сектанти, които виждат дявола във всичко и си въобразяват, че всичко, освен тях, е погинало? С ченгетата в расо, които вече не знаят кому служат?
Добре сте го написали,но спазвате ли собствените си съвети?Не мисля.Поздравявам Ви,че престанахте да се занимавате с политика.Политическите Ви коментари бяха изключително ретроградни,като препечатани от Работническо дело.Почувствах се омерзена,когато прочетох коментари за Захари Стоянов и Априлското въстание.Не слагайте знак на равенство между Русия и Православието,защото такъв няма,но успявате да отблъснете от Православието колебаещи се.Аз познавам такива хора.И все пак ще продължа да Ви чета,когато ми попадне вестника.
Vsashtnost Alexandra Karamihaleva e oko i uho na milicionerskia sin mitropolit Niklai, koito vnedriava hora navsiakade v Crkvata, za da mu osiat intrigi i neudobni neshta za horata, za da gi iznudva posle. Alexansra e edin ot tezi verni strazi na skandalnia vladika.
Vnimavaite kakvo govorite pred neija.