Big Brother 3: На дъното

Източник: в. Култура

Это не люди, ето – треугольники. Про-Гогол

Человек – ето звучит пошло. Анти-Горки

Събитието, казва Дерида, те връхлита. То е чудовищно; чудовище, което извиква ужаса. Откритието: ужасът, предизвикан от събитието, може да бъде не единствено шумен, сгромолясващ се в прах, отломки и безмълвно падащи тела; ужасът може да бъде и бъбрещ, постоянен, облъчващ те с картини, звуци и (про)паднали души. Казано иначе, ужасът може да не прилича на себе си, но пак да е ужасен. Big Brother 3 е за мен такъв ужас: по същия начин, по който гледах срутващите се кули-близнаци на 11 септември 2001, по същия начин гледам стартиралото през септември 2006 в България по „Нова телевизия” трето издание на reality-шоуто „Големият брат” – с увиснала челюст и със зяпнала уста.

„Грехота е да не гледаш” – гласи слоганът на продукцията на „SIA advertising”. „Грехота е да излъчваш” – бих ги поправил аз, въпреки призивите за разбиране, отправени от Кристина Патрашкова в „24 часа”. (Когато човек е платен журналист, каква ли не глупост е готов да напише!) Стратегията е ясна: организаторите са се ровили в обществената утайка, в сметищата на страната, за да открият главните герои на шоуто – всякаква паплач. Вероятно е продиктувана от шумно рекламираното тръгване на „Survivor BG” по bTV: ако там сравнително нормални хора са поставени в екстремна ситуация, то тук в сравнително нормална ситуация са поставени екстремни хора. Един тъпоумник от Гълъбово, който има точно две гънки, едната от които само мозъчна, и който мисли единствено с долната си глава; тризначки от Благоевград, чието държане сякаш е извадено едно към едно от някой сапунен сериал; инфантилна баба от Брусарци; един откровено болен (казвам болен само заради политическата коректност, иначе той си е чисто луд) човек, размахващ Библията като картечница – прочее, контингент на Партията „Атака”; един нещастник от Чирпан с фикс-идея за пластична операция, което също е признак на психическо заболяване – нарича се дисморфофобия; проститутка; гей; простачка от Бургас, изповядваща мотото, че което не те убива, те прави по-силен, а след това чистосърдечно признава: „Това го научих скоро”; бивши съпруг и съпруга, пак бивша съпруга на бивш участник – шоуто по някакъв начин си намери целевата група, преданите си участници; гларус, ръгбист… Въобще, все еднопланови хора или, по терминологията на Херберт Маркузе – едноизмерни. Донякъде само двама са относително по-сложни и плътни – модистката Лиляна и богословът Тодор. Всички останали – O, Sancta Simplicitas! – разговори за секс, пак за секс, отново за секс и за нищо друго, освен за секс. Никаква дълбочина, никакви хоризонти – не хора, а пустош. Канадски ливади, тъпи като подметки…

Всъщност, ако реализирането на Big Brother 3, освен самата печалба, е имало за цел и да ни покаже докъде е паднала българската нация – успява. След като някъде в недрата на българското живеят такива плоскости, нещата са за окайване. Океан от простотия; един истински вулгарен Соларис, който ни облъчва с мизерни представи и пошли мечтания.

Но! Но! – на тези хора ние не сме странични, те не са ни чужди, тези хора са част от нас; те са ние и ние сме тях – едно сме, не сме две, нито три или четири. Наша е тяхната общност: ако тях ги има, ние сме виновни. Защото е лесно, много е лесно да се разграничаваме и да се надсмиваме, макар че това е голямата илюзия на Big Brother – и на 1, и на 2, и на 3 особено – че ние не сме като тях, че сме различни и по-добри. Не сме зрители на reality-то, участници сме в шоуто: Big Brother 3 е наш продукт, резултат е от провалените ни усилия да станем граждани, да надскочим едноплановото си битие, едноизмерното си живуркане на „оцеляващи”. Не успяхме и днес си теглим последствията. Всички до един, без изключения…

Народе????

Мълчи народът. Мълчи и гледа…