Молитвата е кислород за душата
Когато познаваме някой известен политик, казваме: „Познавам еди-кой си!“. Когато искаме да намерим работа на детето си в някоя стабилна банка например, казваме, че имаме „наш човек“ там. Гордеем се с това и смятаме, че това познанство ни поставя в по-привилегировано положение в сравнение с някой друг. Вместо да се хвалим кого познаваме, трябва да вярваме и живеем в радостта, че имаме закрилата не на някоя „важна личност“, а на светците, които са защитници на нашите права, на естествените, но и на духовните. Те стават защитници на всички прошения на нашето сърце, които имаме към Бога.
Молитвата е нашата постоянно отворена „линия“ с Бога. Нека видим какво се случва, когато търсим помощ от някоя важна личност: ще я потърсим, за да се срещнем и да говорим с нея – веднъж, но ако я потърсим втори път, ще й дотегнем и тя ще ни каже: „Какво искаш пак?! Сега нямам време за теб!„. Ако не ни го каже директно, то все някак ще ни го покаже – един път, втори път… Ще търсим въпросния важен човек по телефона и той просто няма да ни отговори. Бог обаче обича да Го „изморяваме“ с молитви. В Писанието се казва – хлопайте, удряйте, не се изморявайте да хлопате, стойте пред прага на Божията любов и търсете Неговата милост. Не си давайте покой, не спирайте! Това е процес, който няма край и чрез него човекът, чрез своите живот и слово, сам може да се превърне в жива молитва към Бога.
Какво е молитвата? Тя е помнене на Бога и ако живеем по евангелски, тогава самият ни живот ще бъде една молитва. Много пъти казваме, че нямаме време да се молим, но когато например сме вкъщи и вършим някаква работа, а умът ни е в Бога, в Неговата велика милост, и когато се опитваме да поправим лошите си помисли, това също се счита за молитва. Когато вършим някое дело от любов, това също е молитва. Молитвата е помнене и отнасяне към Бога – когато душата възхожда към своя Творец, когато творението говори директно на Бога. Ние, земните и материални хора, имаме на разположение това велико право, това велико оръжие и… за съжаление, не се възползваме от него. Представете си само – да имаме правото да говорим на Бога!
Молитвата е диханието на душата, диханието на живата християнска вяра. Когато в материалното тяло дишането спре, тялото умира. По същия начин, когато у вярващия християнин спре молитвата, това е знак, че вярата на човека е мъртва. Молитвата е израз на вяра в Бога и затова тя е основна необходимост. Човекът е немощен и за да може да посрещне трудностите в живота, се нуждае от помощ, която само Бог дава: във всеки труден момент, в скръб и болка прибягваме към Бога, към Него трябва да прибягваме и да Го молим да ни подкрепя.
Св. Григорий Богослов казва, че чрез молитвата се пренасяме у Бога. Ние трябва да се молим не само в моменти на скръб и болка, а и когато сме добре и когато животът ни е спокоен и не срещаме големи бури. Ще кажете: „Нима тези моменти са много?!„. Не са много. Това са това са онези моменти, в които се чувстваме добре, защото животът ни се намира в малко и тихо пристанище, без големи изкушения и затруднения. Когато дойдат големите затруднения, тогава разбираме къде сме били всъщност и осъзнаваме, че не сме оценили този покой, който сме имали, както и благостта, която Бог е проявил към нас. Много е важно и е израз на благородна любов, както казва старецът Паисий, когато сме добре, да споделяме тази радост с Бога и да Му казваме: „Благодаря Ти, че съм добре! Благодаря Ти, че децата ми са добре! Благодаря Ти, че сред трудностите ни даваш сила да понасяме нашите кръстове – малките и големите, всекидневните, седмичните, годишните, пожизнените кръстове, тези, които Твоята любов е допуснала да понесем!“.
Колко важно нещо е да споделяме тази своя радост от живота с Бога. Майка Гавриила казва, че за нас, хората, е лесно да помним Бога в нашата скръб и да отправяме тогава молитви към Него, но колко пъти се помолихме, казвайки „Благодаря Ти!„. Разбира се, текстовете на Църквата ни показват правилото на молитвата, Господнята молитва е превъзходното правило, тя ни казва как трябва да се молим и какво трябва да търсим от Бога. В духовните прошения има йерархия: първо казваме да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, да бъде Божията воля. Но всъщност колко пъти, когато се молим, от дълбините на сърцето си казваме „Да бъде Твоята воля!„?!… Колко пъти? Страхуваме се да не би Божията воля да ни причини болка. Бог обаче никога не може да иска нещо, което да е за наше зло. Божията воля е винаги най-добрата, но ние се страхуваме да го кажем.
Веднъж мой роднина имаше сериозен здравословен проблем, отидох пред иконата на Света Богородица, отслужих Молебния канон и към края казах: „Света Богородице, излекувай го! Дари му здравето!“. След това ми мина през ума: „Добре, Света Богородица ще го излекува, но дали това е полезно за него?„. И ако Бог иска сега да го прибере, трябва ли в молитвата си да казваме: „Да бъде Твоята воля! Каквото иска Твоята любов – да стане най-доброто за него и за неговата душа!“?… Но тогава си мислех: „Ами ако Божията воля е да го вземе от този свят?„. Много ме болеше за него. Мисля, че всички в някакъв момент сме имали подобно изживяване, минали през подобни колебания и страхове. И тогава казах на Света Богородица: „Да, да бъде твоята воля!„, но го казах тихо, сякаш исках да чуе, че го казах, но да не го чува много ясно. Споделям този случай като личен опит и мисля, че той изразява нещо, което е познато на всички нас – опитите ни да играем на криеница с Бога. Вместо това трябва да имаме в себе си онова детско доверие и простота да се оставим в ръцете на Божията любов, както Христос в Гетсиманската градина се предал на Отца и е казал: „Да бъде Твоята воля!„. Колко е трудно и колко велико е това. Затова молитвата е живо дело, не е действие, което извършваш механично, когато си в църквата и след това просто да си тръгнеш.
Разбира се, внимавайте, защото понякога дяволът иска да ни измами, когато ни казва: „След като нищо не разбираш, по-добре да не се молиш!“. Не е така, защото дяволът ненавижда дори и механичната молитва, иска да я прекъсне и затова ни нашепва: „Не, не се моли, след като не се молиш със сърцето си, спри да се молиш!„. Да, но ако се молиш, дори и механично, съществува вероятност някога да се пробудиш и молитвата ти да стане съзнателна, но ако изобщо не се молиш, е изключително трудно, когато сърцето охладнее, то отново да започне да се сгрява духовно.
Един човек отишъл при стареца Сампсон и му казал: „Чета Псалтира и не разбирам какво пише!„, а старецът отговорил: „Не прéчи! Дяволът го разбира!„. Когато се молим, да знаете, че около нас става война – от едната страна са демоните, а също така и ежедневните грижи. Затова не е случайно, че в Херувимската песен не се молим да ни оставят изкушенията, трудностите, проблемите, а житейските грижи. Защо? Защото изкушенията и трудностите можем да оставим в ъгъла, но в онзи час изкусителят върши своето коварно дело като пред нас изправя всички онези ежедневни задачи, които имаме да вършим – трябва да готвим, да вършим друга къщна работа… това не са лоши неща сами по себе си, но и затова в този случай са коварни – ако човек има лоша мисъл, той по-лесно изобличава себе си и не позволява лесно на ума си да се рее. Но нашите eжедневни дела са най-удобният час на изкусителя, защото той ни хваща и буквално ни диктува: „Ще направиш и това, и онова, ще отидеш и в болницата да видиш болния, това са Божии дела!“. Така дяволът постига това, което иска: не те оставя дори за миг да се помолиш и да намериш мир в душата си и в Бога.
Св. Йоан Златоуст казва: „Молитвата е велико оръжие, ако се върши с разположението, с което подобава. Тя е голямо оръжие, ако човек го използва по начина, който подобава“.
Молитвата е голямо оръжие и утеха, тя е съкровище, пристанище, свещено и неприкосновено място. Господин Коста Ганотис казва нещо много хубаво: „Когато тръгваме сутрин за работа, дори не се прекръстваме, нито целуваме иконите, нито казваме „Отче наш“, нито „Царю Небесний“, нищо. Влизаме в колата и сякаш попадаме на арена, на която сме заобиколени от диви зверове. Заставаме на арената невъоръжени, голи, а имаме претенцията нищо да не ни се случи, да не ни се случи някакво зло, а ако ни се случи, казваме: „Боже, защо го допусна?„.“А ти как се въоръжи, как се укрепи?
Молитвата е непобедимо оръжие, както и кръстът, който носим върху себе си. Те са помнене на Бога. Кръстът не е украшение, не е бижу, което стои на врата ни, а е съзнателна вяра и по-точно свръзката с нашата вяра. Когато ставаме сутрин, не си даваме сметка, че именно Бог ни е събудил, че сънят е половин смърт. Всеки път, когато се подготвяме за сън, трябва да мислим, че утрешният ден може и да не ни завари и е добре да се запитаме какво сме направили досега, какви „отворени“ сметки имаме – това ни казват нашите светци. Затова, когато свърши Повечерието, отците правят поклон един на друг – защото не знаят дали Бог ще им даде да видят утрешния ден.
Колко важно нещо е да се молим! Свети апостол Павел, както и нашият Господ, говорят за непрестанната молитва, за постоянната молитва. Как ще стане това? Като живеем в постоянно помнене на Бога. Трябва винаги да помним Бога, дори и особено в ежедневните занимания. Докато например миете чинии, можете да слушате църковни песнопения. Докато например чистите къщата си, казвайте си Иисусовата молитва. Постоянно. Така дяволът не намира място в нас. Защото умът на човека, както казва старецът Паисий, е като фабрика – каквото му дадеш като основен материал, това произвежда. Тоест ако от сутринта сме сменили всички телевизионни канали, чули сме клюките, предвидимо е умът ни да „роди“ мисли, с които е бил нахранен. Злото е „заразно“, то „прилепва“, както ако човек отиде на някое вонящо място и той ще поеме от тази воня. Същото става и в духовния живот. Затова е изключително важно да напояваме нивата на нашия ум с добри помисли и естествено с молитвата.
Св. Йоан Златоуст продължава: „Молитвата е прибежище, Господ е станал Прибежище за бедния и нещастния. Нищо не може да се сравни с молитвата, с това прибежище и откъм леснота, и откъм сигурност“.
Св. Йоан казва, че осъждането е най-лесният грях, който може да се извърши, защото за да извърши други грехове, човек трябва да обходи земята, да се качи на върха на планината и къде ли още не, а за осъждането не е нужно много – само език и целият свят е мъртъв. За молитвата обаче е нужна искра на сърцето. Св. Исаак Сириец също дава отговор на въпроса какво е молитвата: „Тя е езикът на ангелите, делото на ангелите е славословието на Бога, молитвата. Затова монасите се наричат равноангелни, защото тяхното дело е постоянното славословие на Бога, техният живот е подражание на ангелите.“.
„Молитвата е стена, оръжие, средство за очистване на душата. Тя измива нашата душа, тя е избавление от греховете, тя е извор на безброй блага, тя не е нищо друго, освен диалог с Бога и събеседване с Него. Кой би могъл да бъде по-щастлив от човека, който говори с Бога? Молитвата е голямо благо, защото, ако някой говори с някой добродетелен човек, придобива голяма полза от него, но този, който се удостоява да говори с Бога, на колко повече блага ще се наслади, след като молитвата е разговор с Него?!… Молитвата е лекарство, но ако не знаем как да го използваме, няма да имаме полза от него“.
Молитвата е много необходима и за начинаещите в духовния живот, но и за хората, които са напреднали в него. В живота на светците не можем да намерим някого, който да не е бил човек на молитвата.
Тъй като казваме, че молитвата е диалог с Бога, някой може да попита: „Как се постига този диалог, след като само аз Му говоря, а Той не ми отговаря?“. В молитвата ще чуем Бога в нашето сърце. Когато приключиш молитвата, чувстваш, че Бог ти е говорил. Може да не си чул глас или Бог да е изпратил Свой ангел, но в сърцето си чувстваш, че си получил вест от небето, че не си се молил „на вятъра“, а на живия Бог. Важно е това, което казва един старец в своя книга за постигането на този диалог: „Мисля, че този диалог се постига така: ние говорим на Бога чрез молитвата, а Той ни говори чрез духовното четене“. Колко много пъти сме получавали отговори на важни духовни, но и ежедневни въпроси, когато сме прочели някоя духовна книга или светото Писание?! Неслучайно в молитвата и във всекидневното правило на много монаси, особено руски (например св. Серафим Саровски), но и светогорски, е включено четенето на Четириевангелието или на Псалтира. Духовното четене се превръщало в молитва – човек се молил, четейки Псалтира, но и четейки Псалитра, се молел.
Често осъзнаването на молитвените думи става по-дълбоко, когато казваме молитвата дума по дума. Уверявам ви. Например „Помилуй ме, Боже по Твоята милост!„. Кажете го много бавно и пред вас ще се открие една съвсем нова молитва, която сякаш чувате за първи път. Докато другото е механичен акт – записан е в нашия мозък, но не е преминал в сърцето ни. Важното е молитвата ни да стане сърдечна молитва, сърцето да се моли. Затова светците не са гледали часовника си в храма, те не са се насищали да говорят на Бога. Ако чувстваме умора в молитвата, това е защото нямаме любов. Ако имахме любов и чувствахме това вътрешно горене на сърцето – че стоим пред Бога и в този момент говорим именно на Него, тогава нямаше да усещаме и следа от умора. Когато стоиш пред някой велик човек, какво правиш? Нима все ще поглеждаш към часовника си, докато говориш с него? Не. А какво остава, когато стоиш пред Бога и в този момент ангелите слизат от небето, ти да се обърнеш и да се заговориш с някой друг?!…
Молитвата е нашата голяма привилегия, тя е кислородът, диханието и нервът на нашето съществуване. Без молитвата не можем да се чувстваме Божии деца, без нея ще се чувстваме душевно празни. Човек разбира това, когато се моли непрестанно и в определен момент спре, или един ден не се моли, тогава чувства, че нещо не върви добре. Една неделя да не отиде на църква и цялата му седмица му върви наопаки, именно защото молитвата подхранва и напоява корените на душата ни.
„Човек, който не се моли, забравя небето, бъдещето, и се залепва за земята, настоящето. Душата на немолещия се човек или на този, който е прекъснал общуването с Бога и диалога с Него, страда и се измъчва от остра сърдечна болка, както бебето, което насила е отбито от майчиното мляко. Молитвата е плод на вярата и поражда любовта, укрепва се и се напоява от покаянието и послушанието“.
И друг път сме казвали, че добродетелите са като верига – едната не може без другата. Както когато оставим нашата душа без стража, в сърцето ни влиза изкушението, а след това то отваря вратата, за да влязат и други изкушения. Същото става и в другата посока: когато човек обикне една добродетел, той не може да не се изпълни с богатството на добродетелите. Не можеш да кажеш, че обичаш Бога, ако не ти харесва да Му говориш.
„Молитвата е труд на Бъдещия век“
Тоест тя е това, което ще остане, когато всичко останало отмине, когато всичко изчезне и дойде царството Божие на земята, там ще съществува само славата и съзерцаването на красотата на Божието лице, вечното славословие.
„Тя е духовният опит на нашето православно предание. Успехът в духовния живот, но и в мисионерското ни служение, плодът на нашия църковен живот зависи от качеството, но и от количеството на молитвата.“
Тоест как и колко се молим. Често даваме абстрактни отговори и казваме „малко и добре„, т.е. да се молим малко, но по добър начин. Откъде правим това заключение, че е добре? Не е лесно, сърцето ни не е като копче, което можеш да включиш и да започнеш да се молиш. Нужно е време, молитвата изисква топлина, затова старецът Паисий казва: „Отиваш да се помолиш? Подготви се по свещенодействен начин за молитвата – затвори килията, затвори вратата си, тоест душата трябва да се подготви.„. Светиите с нищо не заменяли времето, посветено за молитва към Бога, те избирали най-доброто време за своята молитва. Ние в Църквата трябва да имаме като цел непрестанната молитва, както казва апостолът „непрестанно се молете„. Естествено непрестанната молитва не се разбира като постоянно стоене и произнасяне на молитви, а като трайно посвещаване на Бога, като занимание с божествените неща, т.е. Бог никога да не отсъства от ума и от сърцето ни. Трябва да се молим с целия наш живот.
Нека нашият ден бъде пълен с молитва, както нощта е пълна със звезди, казваше един старец. Врагът на спасението знае стойността на молитвата много по-добре от нас. Затова по всякакъв начин се опитва да осуети пристъпването ни към нея. Преди да се помолим, той поставя големи пречки пред нас – умората, нуждата от сън… Виждали сте по време на бдения как всички се прозяваме, чувстваме непреодолима умора, сякаш сме били на нивата. Всички сме изморени, но щом бдението свърши, всички се чувстваме бодри, защото войната е свършила.
Трябва да се подвизаваме. Сещам се за историята за една жена, която по време на бдението в един манастир изгледала критично възрастна монахиня, която спяла в храма, тъй като била изморена от послушанията. Жената отишла и казала това на епископа, а той й отвърнал нещо много интересно: „Тя би могла да спи и в леглото си, но е водила битка и в този час, макар и да е била победена; т.е. тя би могла да се предаде и да бъде в леглото си, но е стояла на бдението, докато ние спяхме.„.
Молитвата не уморява, а отморява. Ако те уморява, значи нещо не върви добре. Трябва да очакваш молитвата точно както след напрегнат ден, с главоболие и тежки торби с покупки в ръцете, с нетърпение очакваш да се прибереш в уютния си топъл дом. Тоест да очакваме молитвата като убежище, като кът близо до духовното огнище, който може единствено да ни даде утеха. Нека намираме покой в молитвата, тя отморява. Тя е най-доброто и плодотворно оползотворяване на времето. Нека не мислим, че когато се молим, не вършим нищо, защото всъщност правим всичко. И да помним, че когато нашият Господ ни казва, че можем да кажем на планината да се премести в морето и това да стане, Той не говори за силата на мускулите, а за силата на вярата и молитвата…
Превод: Константин Константинов
