Молитвата на преподобни Ефрем Сирин
Тази молитва на светия наш отец Ефрем Сирин, подвизавал се в Сирия преди повече от хиляда и петстотин години, в V век, се повтаря през целия Велик пост. Множество молитви, прекрасни песнопения и вдъхновени проповеди се излели от неговата боголюбива душа, и тая великопостна молитва е само един от спасителните и душеполезни плодове, израснали от лозата на неговия праведен живот. Това е молитва на свят човек, съставена не за други, а за него самия. Това е излияние на една свята душа, съзерцаваща и Бога, и своята греховност. Това е драгоценен камък, обработен от един велик майстор на духовното занятие, което храни и вдъхновява и нас, живеещите толкова много столетия след него в свят, тъй отличаващ се от света, в който живял св. Ефрем. Но Бог, към Когото се обръщаме в молитвата “е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8) и обещава едно спасение и вечен живот – както на преп. Ефрем Сирин, тъй и на старозаветния патриарх Ефрем (един от синовете на Яков), тъй и на нас. Тази молитва е като един прозорец, отворен към вечността, към богообщението, чрез което божествената светлина просвещава нашите омрачени души. “Господи и Владико на моя живот” – св. ап. Павел казва, че никой не може да нарече Иисуса Христа Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3).
“Господи и Владико на моя живот”
Човек може да премине земния си живот, без да узнае живота в Христа; такъв живот е просто едно постепенно умиране, което свършва със смъртта. А в Христа може да живее такъв човек, чийто земен живот е просто начало на вечния, преддверие към безкрайното, благодатно общение с Извора на живота, със Света Троица. “Господи и Владико на моя живот” – това е велико признание, изповядване на нашата надежда, на нашите вяра и упование.
“Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.”
Православната Църква често прибягва към отрицания, например казва ни какво не е Бог, какво не е духовен живот, какво не е християнство. И ето, през Великия пост, желаейки да скъсаме с греховните си наклонности, да се устремим по пътя на доброто и благочестието, ние се оприличаваме на малки деца, на които казват: “не прави така!” И в молитвата ни се напомня за това, от което искаме да се избавим – не просто от мигове на празнота или униние, но от духа, който ни обзема в такива мигове, и ни довежда до безделие и униние, властолюбие и празнословие. Съвременното общество придава огромно значение на почивката, счита я желана и нужна за всеки човек. Тук намираме наставление да се молим Богу да не допуска в нас дух на безделие. Всекиму е позната пословицата “Леността е майка на всички пороци”, както и общоизвестната истина, че да се слиза надолу е леко, а изкачването изисква усилия. Така стоят нещата и в духовния живот, където е нужно постоянно да се принуждаваме към добри дела, да не се отдаваме на безделие, да сме внимателни, а не разсеяни. Ето защо първото, което просим от Бога, е избавлението от духа на безделие. После ние просим избавление от духа на унинието, на отчаянието, на погубване на надеждата, който ни внушава, че всичко е безсмислено, свършено и повече нищо не може да се поправи. И двата духа са страшни врагове на духовния живот. Те ни отвръщат от Христа или чрез празност – та да не се отричаме от себе си и да не следваме Христа, или чрез униние и безнадеждност. Като велик пустинножител преп. Ефрем Сирин знаел колко са зловредни тези духове, затова и говори за тях в началото на великопостната молитва, за да помним враговете и това, с какви духове трябва да се борим. Той ни напомня и за властолюбието, което е пристрастие към властта, към това да се заповядва на другите. Преди Тайната вечеря Христос уми нозете на учениците Си. Христос, техният Господ и Владика, техният Учител, прие това смирено дело и им служеше. Христос ясно показа на учениците Си, че властолюбието е присъщо на езичниците, а не на християните, на които е прилично смирение.
И най-после – духа на празнословие. Апостол Яков говори, че “езикът е мъничък член, но големи работи говори. Ето, малък огън, а колкава гора запаля” (Иак. 3:5). Колко нещастия произтичат от необмислени и безполезни забележки, невнимателни шеги или насмешки, понякога разбирани неправилно, а понякога и произнасяни с недобри намерения! Нашият Господ ни е предупредил, че ще отговаряме за всяко празно слово, излязло из устата ни. Христос е Бог Слово, и нам, като Негови последователи, не подобава да изпълняме уста с празни, безсмислени, а още повече зли слова. Думата ви да бъде “да” – “да” и “не” – “не”. Толкова повече през Великия пост, особено в неговото начало, имаме нужда от удвоена борба с тия духове, та да не се поленим и да не се предадем на безделие, да не изпаднем в униние или гордост, да не си въобразим, че сме образец за подражание.
“Но дай на мене, Твоя раб, дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов”
След като ни посочва греховните страсти, които трябва да победим, преп. Ефрем ни сочи и тия добродетели, които сме длъжни да придобием наместо тях. Господи и Владико на моя живот, дарувай на мене, който искам да съм Твой раб, а не роб и играчка на дявола, дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов. Дух на целомъдрие, сиреч на цялостна мъдрост, на цял, здрав ум, от който и произлиза чистотата. Този е духът, чрез който се побеждава духа на безделието. Смиреномъдрие означава не просто смирение, но смирен ум, смирено сърце, уподобяване на Христа, Който е казал: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:28-29). Това смирение на сърцето, смиреномъдрието, побеждава унинието, понеже унинието е плод на гордостта, плод на високото мнение за себе си, и то ни връхлита тогава, когато в нас нещастните се открива тая наша немощ. А чрез смирението и призоваването на Божията благодат, от която единствено живеем и чрез която единствено можем да се спасим, ние придобиваме този дух на смиреномъдрие и се избавяме от духа на унинието и отчаянието. Единствено чистият и цялостен ум е свободен от духа на безделието.
Дух на търпение. Нека си припомним притчата за сеяча, за семената, паднали на добра земя и дали плод – едното сто, друго шейсет, а друго трийсет (вж. Мат. 13:3-9). Така, ако нашето сърце е добра земя, то принася плод на търпение, а не на скъперничество, себелюбие или властолюбие, но търпеливо, смирено, с чистота, в него израства словото Божие. Духът на търпение е нужен, за да се изпълнява в нас волята Божия според Божията мъдрост, а не според нашите самолюбиви мечти.
Дух на любов. Тук няма и нужда от разяснения – за любовта се говори на последно място, защото тя е връх и венец на всички добродетели, по думите на ап. Павел любовта е по-висока и от вярата, и от надеждата. А св. ап. Йоан Богослов казва, че Бог е любов (1 Иоан. 4:8, 16). От друга страна, за любовта се споменава в края, защото тя е начало, защото последните ще бъдат първи в любовта Божия и желанието да любиш Бога лежи в основите на християнския ни живот. Наистина, апостолът казва: “Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16:14), дори в началото несъвършена, даже още желание за любов, или съвършена, очистена, смирена и търпелива, божествена любов у тия, които са намерили съвършенство в Христа.
И тъй, посочено ни е какво да избягваме и към какво да се стремим. Духовете, с които да се борим и надделяваме, и духовете, които да търсим и възгряваме, и да молим Бога чрез тях да изтласка злите духове, от които желаме да се избавим. През Великия пост телесното се съединява с духовното – храната, от която следва да се въздържаме и позволената храна; това, което не бива да правим и това, което вместо първото сме длъжни да правим, за да бъде нашият пост истински. И молитвата на преп. Ефрем Сирин постоянно ни напомня тези неща.
“Да, Господи Царю” – още веднъж призоваваме Христа да бъде наш Господ и Цар, като Го изповядваме като наш Господ и Цар, понеже желаем Неговото Царство, а не тиранията на дявола. “Дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков, амин”. Да виждаш своите грехове – каква ужасяваща, каква мъчителна гледка! Но ако сме се избавили от духа на безделието и унинието, на надменността и празнословието, това става важно и необходимо за нас, понеже виждането на нашите немощи и падения събужда у нас дух на смиреномъдрие. Виждането на своите прегрешения укрепява и търпението, чрез което се противим на своите слабости, и любовта, защото виждаме Божията любов към нас даже в нашето плачевно състояние. По такъв начин можем да си възвърнем чувството на състрадание към ближния и да покажем чрез това своята любов към Бога, Който милостиво ни дава тия любов и състрадание. Виждането на нашите грехове и падения води до самопознание, до избавление от присъщите на човека самоизмама и превъзнасяне на себе си. Светите отци казват, че този, който познава себе си, познава и Бога. И ние молим Бога да ни открие нашите прегрешения, та да можем да се покаем за тях, като в същото време не виждаме и не съдим ближния, понеже целият съд принадлежи единствено на Бога. Даже през Великия пост ние твърде често падаме в изкушението да следим своите ближни и да ги осъждаме. Ето защо се и нуждаем от особена молитва, която постоянно да ни напомня, че не бива да осъждаме, но да се изпълняме с търпение, любов и съзнание за своята греховност. Тук се открива благодатта Божия, очистваща нашите безбройни грехове, ако се каем и борим против тях; тя ни избавя от страданията, които ни докарват греховните страсти, и ни води към спасение. Така тази молитва, начеваща с изповядването на Иисуса Христа като Господ и Владика на нашия живот, завършва с благославяне на пресвятото Му име – “защото си благословен во веки веков, амин”, тъй като Бог ни учи да се молим и по Своята благост откликва на молитвата ни.
Молитвата на св. Ефрем Сирин произнасяме със земни поклони, падаме ничком, покланяме се Богу и отново се вдигаме. Колко прилича това на целия ни живот – вдигаме се, за да се преклоним пред Бога, като се смиряваме до земята и отново ставаме в надежда за възкресение, изповядвайки своята вяра в Неговата любов, всеопрощение и милост към нас, в Неговата Божествена благодат, която не оставя дори и грешниците. И ведно с тая молитва ние повтаряме и молитвата, на която Господ ни е научил, влагайки я в устата на влезлия в храма митар; този митар бил изпълнен с покаяние за своя греховен живот дотолкова, че, като не смеел да пристъпи напред, той стоял назад, с очи, наклонени към земята, удрял се в гърди и въздишал: “Боже, бъди милостив към мене, грешния”. Тази молитва ни е дадена, за да я повтаряме наедно с молитвата на преп. Ефрем Сирин, та да не заприличаме на фарисея, гордеещ се със своите праведност, пост и десятък, осъдил смирения и каещ се митар, който излязъл от храма оправдан повече, отколкото оня, както ни е открил Спасителят и Съдията над човешките сърца Христос. Да посветим великопостното време и своето покаяние на придобиването на плодовете, изказани в тая молитва на великия светец, и на сдобиването с праведността на смирения и каещ се митар.
