Да измолиш застъпничество за Содом – греховете на един народ
През тази година бурните дискусии, чиито център е политическата тема, са особено актуални, и мнозина ще се оставят да бъдат погълнати от гнева. Какъвто и да е резултатът, народът вече е стигнал до един застрашителен момент в своята история.
Мнозина ще крещят, мнозина ще проклинат. Но малцина ще застанат пред Бога да измолят застъпничество и милост. Ще се присъедините ли към мен, за да се покаем заради Америка? Не е нужно да сте американец. Авраам не е бил от жителите на Содом и Гомор.
Възможно ли е изобщо да съгреши цял един народ? И ако е възможно, как може да бъде опростен?
Историите и пророческите послания на Стария Завет изобилстват от примери за общонароден грях. Несъмнено Бог ни представя и разкази за отделни личности, но в общ план Неговото внимание е насочено към Израел и други народи като цяло. Обещанията и обетите са давани на колективни общности, а и наказанията също са нещо, което понякога се стоварва върху целия народ. Нашата изострена съвременна чувствителност, обусловена от дълбока свързаност с чувството за индивидуализъм, е категорично против подобен колективен подход. И не сме първите, изразили негодувание в тази посока.
В книга Битие, глава 18, Авраам споделя несъгласието си спрямо решението на Бога за градовете Содом и Гомор. Господ е заплашил да унищожи тези градове поради техните грехове. Авраам поставя мъчителния въпрос: „Нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно (и с праведния да стане същото, каквото с нечестивия)? В тоя град, може би, има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще да пожалиш (всичкото) това място заради петдесетте праведници (ако се намират) в него? Не може да бъде. Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от Тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?“ (Бит. 18:23-25).
Виждаме, че още от самото начало този въпрос заема важно място в мисълта на верните. В разговора на Авраам с Бога той го пита дали би пожалил тези градове, ако там все пак се намерят дори само петдесет праведници. Бог потвърждава. С многобройни моления Авраам смъква числото до десетима праведници (и не продължава по-надолу). Господ казва, че ще пожали градовете дори само заради десетима. За съжаление обаче, праведниците се оказали по-малко от десет. И все пак ние не упрекваме Бога, че е имал желание да пощади неправедните само заради шепа праведници.
В цялостния развой на този разговор намира израз една тайна. Защото истината е, че
никой от нас не съществува само за себе си
Отец Стивън Фрийман
Никой не е изолиран от делата на другите. Нашите житейски пътища са дълбоко свързани помежду си. Ние самите сме продукт на множество предходни поколения и сме носители на толкова голям брой условия, които съвсем не са плод на собствения ни избор. Било то за добро, или за лошо, нашата наследственост носи белега на покварата.
Отец Томас Хопко описва елементи от това явление като „потомствено“ грехопадение. За да добием повече яснота в случая, трябва да си припомним, че грехът не е юридически проблем. Той не се свежда до това, дали нещо е справедливо, или не е. Става дума за едно тайнствено бреме, което носим като обвързаност, препятствие, вражеска тежест, немощ, покруса и тление, или просто като изходна точка в живота ни.
Буквално всичко в живота ни сме го получили като дар и има множество „дарове“, които бихме предпочели да не сме получавали никога. Това е част от нашето битие в човешка плът. Ние сме потомци на други хора. Да имаш битие в човешка плът във времето и пространството означава да имаш тяло, обременено с извечната ДНК, а също така семейство и култура, които са едновременно и продукт, и носители на история. Нашето собствено битие е последствие от всичко предхождащо самите нас. Нямаме обаче никакви логически основания, които да ни отведат до заключението, че подобно проблематично битие ни е дадено не просто даром, но и без конкретна причина.
Естествено, множество останали във времето форми на обременяване се превръщат в мотиви за политическа употреба. Няма човешко същество, няма етнос или национална общност, които да са безгрешни. Някои грехове са по-близки по давност в сравнение с други. Но обвиняващите никога не могат да пледират за невинност. Осъзнаването на това обаче по никакъв начин не променя тежестта на нашето обременяване.
През ХХ век са се случили някои всеизвестни национални престъпления, които в известен смисъл получиха потвърждение. Като следствие от зверствата и извращенията на Втората световна война Япония прибягна до отричане от използването на военни средства за разрешаване на конфликти. Германия плати репарации на Израел и въведе множество закони, заклеймяващи и ограничаващи нацистката напаст. Голям брой военнопрестъпници получиха своето наказание. Като проява на едно всенародно покаяние руското правителство, без наличието на външен натиск, не само че призна престъпленията на комунистическата партия, но редом с това издигна възпоменателни плочи и построи храмове (в много случаи във вече възвърната собственост, присвоена дотогава от режима).
С право е отбелязано, че „историята се пише от победителите“. Това дава още по-недвусмислени основания да се каем за вече победените в хода на историята и да предоставим списването на събитията в ръцете на побеждаващите. Но бремето на греха като реалност от миналото си остава. Когато пропускаме да ги поставим във фокуса на отговорното внимание,
греховете на миналото се превръщат в проблеми на настоящето
Немалко от най-тежките конфликти в съвременния свят се явяват проекция на нерешени от векове проблеми и унаследено бреме от онова, което ни е оставено от предците ни.
Нерядко наследството от миналото се пренася в послания на противопоставяне. Ние не знаем или не помним в подробности какво точно се е случило, но твърде добре познаваме емоционалната тежест от нанесената травма. В този смисъл едно от най-древните подобни явления е омразата.
И бих искал да насочим внимание именно към болезнените преживявания. Емоционалната травма е нещо, което изживяваме в условия на крайности. Тя може да се появи в резултат на природно бедствие или на война – по всяко време и на всяко място, когато сме изложени на опасност, търпим поражения или се намираме в крайно рискови обстоятелства. След преживяването на война хората не се оттеглят така, сякаш нищо не се е случило. Войната бива прекратена във външното пространство, но вътре в душата на човека тя продължава своето действие. Човешкият род е познал този тип вътрешно изживяване още от самото начало на своето съществуване. Понякога емоционалната травма оставя хората душевно и дори физически осакатени.
Древните народи са подхождали към трайната емоционална травма, използвайки средствата на свещенослужението: специални обреди – както публични, така и лични – за възстановяване на душевното равновесие, за уталожване гнева на боговете и набезите на вражеските духове. За подобряване всеобщата психическа нагласа на отделен народ са влизали в действие разнообразни ритуали и вярвания, служещи за придобиване на вътрешен мир и възвръщане на чувството за нравствена справедливост.
В съвремието подобни практики почти липсват. Светската държава, контролираща конкурентни и взаимно несъвместими общностни структури, на практика не разполага с нищо, което да прилага с цел придобиване на вътрешно очистване, покаяние или дори само благодарение. В съвременна Америка спортните инициативи (какъвто е шампионатът на Суперкупата по американския футбол) се доближават най-много до общонародния тип ритуалност, но те не служат за нищо по-висше от земното, за нищо в посока към вечното. Те не могат да изцеляват или да посрещат потребностите на цял народ.
Резултатът от тази липса е невъзможността на народите, а и на отделни личности, да получават изцеление от своите емоционални травми. Раните от изгубени войни и от отминали грехове остават встрани от нужното внимание и така от време на време
те изригват в националната психика като травма с подновено действие
Докато изучавах енорийско богослужение в семинарията, аз се запознах с израза „потенциално заложена цикличност“. Става дума за описването на конфликт, който се проявява вътре в живота на дадена енория и периодически се активира, т.е. на практика се получава връщане към същия конфликт. За да се избави енорията от това, е потребно да се вникне в същината на явлението: на повърхността се изнасят потенциално съществуващи конфликти и биват поставяни в светлината на деня.
Народите (и отделните лица), пренебрегващи своите рани и скърби, не ги захвърлят окончателно някъде по пътя назад – те си ги влачат заедно със себе си и безконечно подновяват процеса на разпалване на конфликтите. Идващите поколения, които никога не са имали възможност да познаят първопричината, стават неволни носители на потенциалните поквара и разорение, които са унаследили.
При все че Православието като цяло не набляга на понятието „първороден грях“, това не означава, че то отрича реалността на унаследеното бреме на греховността. С все по-задълбоченото изучаване на начините, по които средата влияе върху гените, т.е. с развитието на т. нар. епигенетика, се стига до предположенията, че може би е налице дори генетично унаследяване на този тип обременяване.
Лечението за подобна разрастваща се немощ, което сме получили от Свещеното Предание, се нарича покаяние. Естествено, твърде трудна задача е цели народи да се покайват, но в православната традиция безспорно има богослужебни обреди и за това. И все пак срамът, свързан с национален или колективен грях, нерядко бива отричан или представян по изопачени начини. Без покаяние народите са обречени да изживяват отново, да повтарят или да дават активна проява на горчилката от своята травма.
Има, разбира се, и друг подход. Той получава израз най-напред в пророческите слова на първосвещеника Каиафа, когато той разсъждава относно проблема с Иисус: „Вие нищо не знаете, нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (срв. Йоан 11:49-50).
Кръстната смърт на Христос се превръща в общодостъпно литургично богослужение заради греховното обременяване на Израил. Естествено, Той извършва този род литургично богослужение заради греховното бреме на целия свят. Но в Неговата жертва намира израз едно правило: че
отделният човек може да се жертва за цялото
Това не е вид закон на условно заместване. Става дума най-вече за тайнство на съпреживяването и общението. „Той стана това, което сме ние, за да можем ние да станем това, което е Той“, обяснил ни е Отец. А и според посланието на Църквата ние сме призвани към същата тази жертва. Приемайки чрез Кръщението Неговата смърт, ние влизаме в единение със самото Му разпъване на кръста. Съединени с Него и в гроба, ние слизаме с Него в ада, а там мъжествени души измолват застъпничество за целия греховен свят и заедно с Него освобождават други души. Старецът Софроний описва тези мъжествени души като Христови приятели.
Още от времето на Авраам ние имаме молитвени застъпници, които са спасявали градове и народи от злото. Техните молитви са действали с голяма сила, защото те се молели в единение с истинния Посредник и Защитник, Христос нашия Бог.
Авраам е бил Божи приятел. Когато Бог отива при Авраам, Той му казва: „Ще скрия ли от Авраама (Моя раб), каквото искам да направя? От Авраама именно ще произлезе народ велик и силен, и чрез него ще бъдат благословени всички народи на земята“ (срв. Бит. 18:17-18).
Това е моментът, в който Бог отрежда на Авраам да бъде застъпник за народите. Най-великите Божи приятели винаги са поемали същата тази застъпническа роля. Чрез Христа и молитвите на нашите свети отци Бог пази света и спасява народите от пълната тежест и товара на тяхната история.
По такъв начин се очертават два типа хора: такива, които формират тежестта на историята, и такива, които в своето покаяние се съединяват с Христа и приемат да носят тежестта на историята. Именно вторият тип роля намира израз в живота на Църквата и в сърцевината на същата, която въздига молитвен глас: „На Тебе принасяме за всички и за всичко“. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
