Духовен произход на Канона на св. Андрей Критски

Нещата са се променили. Господ Иисус Христос, Който призовава хората към Себе Си днес, както Го е правил през хиляди години, никога не се променя. Но начинът, по който преживяваме срещата с Него в сърцата си, е повлиян от нещата, които научаваме отвън – от информацията, получена от Писанието, проповедници и учители на вярата. Съществуват и идеи, преобладаващи сред общността от вярващи, на която принадлежим, а също и в по-широкото общество, за това какво представлява религиозната вяра и как тя се проявява.
Предвид всичко това, макар че и ние, и първите християни имаме един и същ Господ, структурите, изградени около преживяването на срещата с Него, като нещо централно в нашата вяра, са различни.
Нека започнем със самата дума „преживяване“. Когато днес говорим за „религиозно преживяване“, обикновено имаме предвид „емоции“. Наскоро гледах една телевизионна поредица, която представляваше разискване между хора с различна вяра, атеисти и агностици. Всички те бяха на мнение, че разговорът за Бога може да отиде в две посоки: или към рационални интелектуални концепции, „ума“, или към емоции, „сърцето“. Но древните християни са очаквали да преживеят Христа в пряк буквален смисъл, както когато казваме: „Отидох на зъболекар и ми извадиха зъб“. Може да имате мисли и емоции свързани с изваждането на зъба, но самото преживяване е съвсем непосредствено.
Преживяването на Христовото присъствие е също толкова реално. Днес очакванията, които, за съжаление, и много християни споделят, са, че става дума единствено за емоции. Това е пример как са се променили основополагащи идеи за религиозността.
С течение на времето християните в Западна Европа са се отделили от останалия свят: Близкия изток, Африка, Индия, Източна Европа и Азия. Вярата се е променила повече на Запад, защото източните християни не са имали механизъм за промени (като папството, магистериума, а по-късно богослови и реформатори, прокарващи свои нови идеи). Също така източните християни продължили да използват най-древните форми на богослужение, практика, която е запазила преданието. Когато днес източните християни гледат на Запад, това, което виждат (независимо дали става дума за римокатолическа, епископална или за евангелистка църква), е принадлежност към едно и също семейство. Те долавят нещо, което ние трудно усещаме, което е общо за всички форми на западното християнство, че всички тези форми стъпват на едни и същи основополагащи концепции, развили се след Великата схизма. Всички версии на западното християнство са отделни страни на една и съща призма.
Затова Великият покаен канон на св. Андрей Критски изглежда по съвсем различен начин, погледнат през призмата на идеите на западното християнство в сравнение с възприятието на източен християнин, без значение дали е живял през VIII век или днес. Нека отделим малко време, за да се ориентираме каква е разликата между тези две гледни точки.

Обожение (теосис). В западното богословие думата спасение веднага се свързва с образа на разпнатия Иисус Христос. Неговата кръстна смърт ни примирява с Бог Отец, чрез която Той Му изплаща дълга на нашите грехове. Християните от времето на св. Андрей са виждали нещата от малко по-различен ъгъл. За тях спасението е възстановяване у човека на Божия образ и подобие. То означава Бог да живее в нас и да ни изпълва със Своето присъствие.
Понякога ние, западните християни, казваме същото нещо, но не мисля, че го разбираме буквално като тях. За тях Божието присъствие в нас е буквално като огъня на горящата къпина. То постепенно ни завладява, така че макар да запазваме напълно себе си, ние биваме пресътворени в истинското себе си, каквото Бог изначално е възнамерявал да бъдем. Той е Светлината и ние сме изпълнени с Неговата светлина – може би дори буквално, защото имаме свидетелства за някои светци, които видимо са излъчвали светлина. Терминът, който се използва за това преобразуване (преображение, б. ред.), е доста скандализиращ: теосис означава да се превърнеш в бог, да се обόжиш, да се обожествиш. Разбира се, това не означава да станеш малък бог в своя собствена вселена. Без да губим идентичността си, ние се изпълваме с Бога както гъбата се напоява с вода.
Затова дойде Иисус Христос. Теосис е целта на живота на всяко човешко същество. Това убеждение е изразено от най-ранните времена на Църквата. Св. Ириней Лионски (†202) и св. Атанасий Велики (†373) многократно и по различни начини изказват твърдението, че „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“.
Теосис е библейска идея. Когато св. апостол Павел говори за това, че е „в Христа“, Христос е „в мене“, той го разбира буквално. Така са разбирали думите му хората, които са живели по негово време и са говорили неговия език, първите му слушатели.

Грях. Изпълвайки се с Неговото присъствие, ние естествено се освобождаваме от желанието да грешим. Да не вършим явни грехове е важно, но истинският проблем е вътрешният човек, чиито мътни дълбини на импулсивност, егоизъм и алчност ни е трудно да понесем, да видим у себе си. Иисус Христос говори за лошото дърво, което дава лоши плодове и доброто дърво, което дава добри плодове. Той упреква фарисеите, че външно са добродетелни, но отвътре са като гниещи трупове.
Затова първите християни са отделяли голямо внимание на „скрития човек на сърцето“ (1 Петр. 3:4). Изкушението предизвиква желание, от което се ражда грехът (Иак. 1:15), затова е необходимо да се пазим дори от греховни мисли, както Христос поучава, предупреждавайки ни за похотта и убийството, случващи се „в сърцето“. Както св. апостол Павел казва: „пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа“ (2 Кор. 10:5).
Фактически гръцката дума за покаяние, метаноя, означава „преобразуване на ума“[1]. Покаяние не означава да се срамуваш от себе си, да се чувстваш виновен и нещастен.
Означава да видиш истината и да я признаеш: истината за себе си, че си грешен, и истината за Бога, че Той знае, че си грешен, но въпреки всичко Той те обича. Той е като бащата на блудния син – единственото, което иска е да се върнем у дома. Но ние сме толкова сковани от страх и гордост, че ни е трудно да признаем колко много грешим, колко дълбоки са корените, протягащи се надолу към тъмнината в нас. Земният ни живот е процес на постоянно покаяние (μετάνοια, б. Г. Д.), преобразяване на ума, случващо се, когато позволяваме повече и повече от болестта ни да излиза наяве и да бъде изцелена. Свети ап. Павел пише „преобразявайте /се/ чрез обновения ваш ум“ (Рим. 12:2). Канонът на св. Андрей Критски е предназначен да ни помага да сме в състояние на непрекъснато покаяние.

Болест. Понякога казваме, че нашата култура е „терапевтична“, което означава, че хората са подтиквани да развиват у себе си чувство на самосъжаление и да търсят утеха. Духовността на първите християни също е била терапевтична, но със съвсем различен ефект. Те са мислели за греха като за вид болест. Когато Адам и Ева не послушали Бога, те разрушили връзката си с единствения източник на Светлина и Живот. Започнали да умират. В резултат всеки човек се ражда с духовно „увредени гени“, което неизбежно го води към греха. Нашето виждане за света е изкривено. Реагираме хаотично и егоистично. Дори когато обичаме някого, го обичаме не както трябва. На тази земя сме много самотни, приличаме на малки космонавти изолирани всеки в своя скафандър, страхливи и себични, умиращи по малко всеки ден.
Целта на живота в Христа е да бъдем изцелени. Прилагаме самодисциплина, за да обуздаем явните си грехове, а след това да преодолеем и скритите, подмолни греховни начини на мислене. Постепенно придобиваме „ум Христов“ (1 Кор. 2:16). Ние буквално развивамe ум като Неговия. Оказва се, че всички тези неща, които сме били склонни да приемаме за метафори, трябва да се разбират буквално. Заплатата за греха е смърт. Грехът прекъсва пъпната връв, свързваща ни с Бога и затова умираме. Иисус Христос наистина е Живот. Когато Неговият живот расте у нас, ние биваме изцелени и възстановени.
Това е много дълъг процес. Отнема много време. Но това е Божият план да преобрази и върне към Себе Си Своя свят. Той не действа по някакъв неясен начин „в историята“, а по-скоро в живота на отделните личности. Всеки човек, който бива изпълнен с Неговия Дух е като светилник в мрака. Наша е отговорността да се предадем изцяло на Него, което от своя страна ще повлияе на другите.
Така че не става дума за собствен билет за рая. Въпреки че можем да направим много неща, за да засилим способността си за самоконтрол (например да постим, да спазваме ежедневно молитвеното си правило, да даваме редовно дарения, да жертваме времето и парите си), едно от най-важните неща, които Бог използва за нашия духовен растеж, са другите хора. Общуването с тях често ни носи разочарования и раздразнение. Това е възможността отново и отново да проявяваме действена любов. Главният показател за това, че растем в Христа не са възторжените молитвени преживявания, а постепенно и постоянно нарастваща смирена любов към другите хора.
Главното правило е смирението. В нашата култура разбирането за смирението не е много правилно; ние сме по-скоро привлечени от някакъв героичен образ, който въздава наказание на злите и печели възхищението на хората като борец за правда. Но това не е толкова характерно за раннохристиянската духовност, където дори към злите трябва да се отнасяме с любов, съзнавайки, че сме толкова грешни, колкото и те. Думите на свети ап. Павел, че е „пръв от грешниците“ (1 Тим. 1:15), били приети с въодушевление от християните и ще ги видите да се повтарят многократно в Канона. Бирниците били доста неприятни хора – предатели, които отнемали парите на бедните и служели на потисническата римска държава. Въпреки това Иисус Христос обичал и тях. Целта на християните била да избягват да съдят когото и да било и постоянно да се съпротивляват на гнева си (не трябва да се оправдаваме с претенцията за „праведен“ гняв; не сме толкова праведни, че да си позволяваме това). Другите хора заглаждат острите ни ръбове и по този начин ние растем в подобие на Христа, Който простил на враговете Си, висейки на кръста.

Лукавият. Всеки ден християните се молят „избави ни от злото“ (такъв вариант е избран в някои английски преводи на Библията, б. Г. Д.), но в оригиналния текст на гръцки се казва „избави ни от Злия“ (в българския синодален превод стои „лукавия“, б. Г. Д.). Новозаветните Писания многократно споменават злобата на дявола, но ние обикновено не обръщаме много внимание на това. Мисля, че причината за това се корени в идеята ни за спасението: Иисус Христос умря на кръста, за да плати дълга ни към Отца за нашите грехове. Цялата драма се развива между Него и Отца, и за лукавия няма място.
За първите християни (същото, както ще видим, се отнася и за Канона) лукавият е много реално и злонамерено действащо лице. Изкушенията ни влекат към грях, а грехът ни води към болест и смърт, както и към окончателно пребиваване в царството на лукавия. Целта на дявола не е да ни изплаши като във филм на ужасите; ако сме уплашени от него, ще сме нащрек, което може да развали плановете му. Напротив, той иска тихо и подмолно да ни примами да отстъпим от Бога. Грехът води до смърт, а смъртта е това, което най-силно ни ужасява и ни кара да се вкопчим в неща от земния живот, които ни дават усещане за сигурност. Но „който иска да спаси душата си (в английските преводи на Библията „живота си“, б. Г. Д.), ще я погуби“ (Мат. 16:25). Това е коварният капан. Отчаяното егоистично вкопчване в живота ни отвежда в царството на смъртта.
Бог изпрати Иисус Христос да ни избави; Той прие човешка форма (показвайки ни, че обикновеното, сътворено от пръст човешко тяло може да понесе Божието присъствие, както горящият къпинов храст понесе Неговия огън), живя безгрешен живот, слезе в царството на ада като всяко човешко същество и после го разруши със силата Си. Смъртта не можа да Го задържи, защото Той е Живот. Когато се съединим с Него и започнем да усвояваме Неговия Живот, ние също биваме освободени от контрола на лукавия.
Христовата жертва не е „откуп“, платен на Отца. Отец не ни е държал в плен. Тя е принос (дар), а не отплата. Ще дам следния пример. Иисус Христос пострада, за да ни спаси от греховете ни, също както пожарникарят може да понесе изгаряния и наранявания, за да спаси дете от горяща къща. Той може да посвети смелата си постъпка на обичния и уважаван от него началник на пожарната команда. Може да избави детето от злите намерения на подпалвача на пожара. Но понесените от него страдания не са плащане в смисъла на извършване на сделка. По същия начин Бог избавил народа Си от ръката на фараона, когато разделил Червено море. Той не платил на фараона. Нито нещо е било изплатено на Него. Това била спасителна акция, не бизнес трансакция, също както и нашето спасение чрез Христа.

Какво липсва? В западното християнство са се развили някои идеи, които липсват в тези примери. Сигурно сте забелязали, че не присъства идеята, че греховете ни ни правят длъжници на Бога в юридическия смисъл на думата. Не съществува идеята, че някой трябва да Му плати преди Той да ни прости. Той просто ни прощава. Когато блудният син се върнал вкъщи, баща му вече тичал към него с разтворени обятия. Той не казал: „Иска ми се да те приема обратно в дома си, синко, но ръцете ми са вързани. Кой ще плати тази сметка, която си натрупал на кредитната си карта?“.
Това означава, че липсва още нещо – вината. Разбира се, ние сме отговорни за греховете си и в този смисъл сме виновни. Но не се раждаме, носейки бремето на вината на Адамовия грях. Това всъщност има предвид през V в. бл. Августин, използвайки термина „първороден грях“. Неговата теория не е била широко приета в древната Църква (всъщност не всички православни на Изток го приемат за светец. Той далеч не е централна фигура, в каквато се е превърнал по-късно за западната богословска мисъл). Идеята за това, че се раждаме с унаследен грях, логически води бл. Августин да приеме, че бебе, което е починало некръстено, е осъдено.
Въпреки че раннохристиянската духовна литература постоянно се занимава с греха и покаянието, там рядко се появяват понятията „вина“ и „дълг“. Свети Андрей Критски, като повечето писатели от тази епоха, разглежда греховете по-скоро като рани, които сами си причиняваме. Също така неговото виждане за Бога е, че Той е по-скоро състрадателен, отколкото гневен. Бог е описан винаги като бащата, който бърза към блудния си син, който идва да превърже раните ни като добрия самарянин.
Както в Канона, така и в Православието като цяло не се отделя толкова внимание на външната видимост на греха, а преобладава идеята за греха като всепроникваща болест. Иисус Христос не дойде просто да ни спаси от наказанието за греховете ни, от смърт и вечно страдание. Той дойде да ни спаси от греховете ни сега, днес, да ни избави от отровата, която тече във вените ни, която ни отчуждава от Светлината и ни води към смъртта. Той ни спасява, както пожарникар изнася дете от горяща сграда. Ние сме като безпомощно дете, каквото и да направим, не можем да се спасим. Но когато постепенно започнем да открехваме вратата на сърцата си, усещаме Неговото присъствие. Той е бил там винаги, тъй като присъства у всеки човек, когото е създал. Като се грижим за това мъждукащо пламъче, ние го усилваме и му позволяваме да се разгори, докато се изпълним с Неговата светлина и слава.

Защо е нужно монашеството? Представете си, че сте на шумно парти и някой ви зададе въпрос. Важен въпрос, от който зависи животът и бъдещето ви. Сигурно веднага ще стиснете очи и ще се опитате да се съсредоточите. Ще си кажете: „Тук е прекалено шумно“ и ще се опитате да намерите тихо място, където да сте сами и да помислите как да отговорите.
Това е, което дава импулс за монашеството. Монахът е човек, който е чул, че Бог му задава много важен въпрос (и Той го задава на всеки човек). Окръжаващият свят е толкова шумен, че той не може да се концентрира. Там го разсейват различни удоволствия и грижи, които неизбежно съпровождат ежедневието. Има и неща вътре в него, които го разсейват, вътрешният облик на този човек, включващ психологията му, спомените и духовните му борби. В цялата тази какофония е трудно да се съсредоточиш върху поставения от Бога въпрос.
Монахът се оттегля от света, за да се отстрани от външния шум, така че вътрешният също да започне да утихва и той да може да отдаде цялото си внимание на Божия глас. Tой започва да различава картината на собствения си вътрешен хаос и малко по малко започва да го овладява и подчинява. Когато бурята вътре в него започне да утихва, той вижда Христовата светлина по-ясно.
Тогава може да се върне да служи в света в много по-добро състояние, отколкото е бил преди да овладее тщеславието, гордостта, страха, похотта и отчаянието. Например св. Андрей Критски е ръководил сиропиталище и дом за стари хора в Константинопол, като по този и по други начини дейно е служил „в света“ до края на живота си.
Някои монаси остават в манастирите си, но приемат посетители, които имат нужда от духовни напътствия. Тяхната работа наподобява на работата на психотерапевта, но е много по-широкообхватна, водеща човека към цялостно изцеление – физическо, душевно и духовно. Наричаме ги „духовни отци“ или „духовни майки“, чието усърдно молитвено застъпничество, понякога ражда у тях свръхестествени дарби на прозорливост, „те четат душата“. Героят на Достоевски от „Братя Карамазови“ отец Зосима е чудесен портрет на добър духовен отец.
А други монаси остават в пустинята и се молят. Колкото повече напредват в собственото си очистване от страстите, толкова по-всеобхватна става тяхната ходатайствена молитва, в която се трудят. Те се молят непрестанно за целия свят. По техните молитви стават чудеса и изцеления, които не са рядкост дори в днешни дни. (Вълнуващ разказ за тях е книгата „Планина на тишината“ от Кириакос Маркидес, издадена от издателство “Doubleday” през 2001 г.)
Основното обвинение на съвременните християни срещу монашеството е, че така хората прахосват живота си. Какво хубаво има в това да прекараш целия си живот сам в пустинята? Светът се нуждае от толкова много неща. Не трябва ли монахът да служи на Бога в света?
Можем да възразим на този начин на мислене с аргумента, че монахът може да служи на Бога и на света по начини, които са непостижими за нас, дори с усилната си молитва усамотен на някой планински връх. Но главният проблем, стоящ зад този възглед, е предпоставката, че човекът е инструмент. Идеята е, че съществуваме само за да свършим някаква работа за Бога, че Той иска да ни използва като отвертки и лостове, за да свършим някаква работа на земята.
В Писанието обаче ние виждаме, че Бог ни обича. Ние сме крайната цел на любовта Му. Тя трябва да ни обгърне и изпълни, да ни преобрази. И това е достатъчно. Ако Той ни изпраща в света, то е главно за да помогнем на други да срещнат тази любов. Не трябва да използваме другите като инструменти. Бог не ни използва като инструменти. Неговата цел не е подреден, спретнат свят, а изцелени и преобразени хора.
Затова чуваме Иисус Христос да казва: „сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога“ (Иоан 12:8). В света винаги ще има болка и бедност. Но дори човек, който е беден или умствено увреден, може да види Бога. Божията любов не знае граници. Разбира се, когато сме изпълнени с Неговата любов, правим всичко възможно, за да облекчим страданието на хората. Но целта на Божията любов не е ремонтиран прясно пребоядисан клуб „Земя“. Бог се стреми към всяко човешко сърце. Всеки човек е ценен и всеки се нуждае от преображение.

Образът на древното монашество. Монашеският живот в светите земи преди хиляда и седемстотин години не е бил това, което познаваме днес. Съвременното монашество изглежда преди всичко институционално – организирано, с установени през вековете традиции. Когато някой приема монашество, той избира кой от съществуващите варианти най-много му допада. Древното монашество е било по-просто и е започнало с млади мъже и жени, които изгаряли от желание да живеят живот, всецяло посветен на Бога. Понякога младата жена просто се е оттегляла в някоя от стаите в къщата на родителите си и е отдавала всичкото си време на четене на Писанията и молитва. Жертвала съня си, за да се моли, и усърдно постела. Посвещавала се на пожизнено девство. Като четем древните документи, оставаме с впечатлението, че за християните от това време въздържането от сексуални отношения е било изобилен и живителен извор на духовно очистване, подобно на въздържането от храна. Храната и сексът несъмнено са нещо добро и са благословени от Бога. Но доброволното въздържание от угаждане на вродените желания на тялото и постоянното пренасочване на тази енергия към търсене на Бога и насочване към Него има много силен ефект. Гръцката дума ἄσκησις, откъдето произлиза думата „аскетизъм“, означава да се обучаваш да влезеш в призванието си или да тренираш за спортно състезание.
Можем да придобием представа за това от увещанията на св. ап. Павел: да „тичаме към целта“ (Филип. 3:14); „Подвизавай се с добрия подвиг на вярата“ (1 Тим. 6:12); и да бъдем като „Всеки, който се подвизава, /и който/ от всичко се въздържа“ (1 Кор. 9:25). Ясно е, че става дума не за самонаказание, а за самодисциплина, сравнима с това, което правят спортистите при тренировките си. Аскезата е активиране и насочване на цялата личност към търсенето на преобразен живот. Монасите изследват висините на човешките възможности за общуване с Бога.
Разбира се, млад мъж или жена могат да бъдат вдъхновени от такова призвание. Първите монаси са били отшелници като св. Антоний Велики; по-късно те започнали да живеят в братства, в които всичко било общо (кино́вия/общежитие, б. Г. Д./) или пък в лавра, което е нещо по средата, където единични килии са събрани заедно. Отшелническият живот е изложен на много опасности, включително демонични атаки и умопомрачение. Лаврата предлагала възможност за обучение на тези, които искали да предприемат аскезата на молитвата в пълно уединениe.
Монасите и монахините се въздържали не само от сексуални отношения, но и от месо, а често и от други храни. Много от тях постоянно се стараели да намаляват количеството и видовете храни, които приемат. Всеки от тях се нуждаел от духовна майка или отец, който лично и внимателно ги ръководел, увещавал тези, които били нерадиви в задълженията си поради леност, преувеличавали подвизите си поради тщеславие или съвсем ги изоставяли поради отчаяние. Мирното съжителство само по себе си изисквало строга дисциплина и ранната аскетична литература е пълна с напомняния за отричане от гнева и съденето. Въздържанието от храна до залез било често срещана практика също както и ставането през нощта за продължителни молитви. Когато не се молели, монасите се трудели: поддържали градини, плетели кошници, за да ги продават и с получените средства братството се издържало. Въпреки че този живот бил много труден, той явно бил пречистващ, тъй като тези древни аскети често са доживявали до деветдесет – сто години.
Трябва да се има предвид, че аскетичните подвизи били насочени повече към настоящето, отколкото към миналото. Те не били някакъв нездрав опит за самонаказване с цел да се изплатят минали грехове или ненавист към тялото. Целта била да се подчини „плътта“ (егоистичните, водещи до смърт импулси, било то телесни или идващи от ума), като същевременно „тялото“ се почита (като храм на Светия Дух, създаден да носи Христовата светлина). Така целта на аскетизма била да създаде духовни атлети (опитни, обучени монаси, б. Г. Д.), у които всички желания на тялото и ума са пречистени, опростени и събрани от Божието присъствие в тях. Тогава цялото им същество засиявало чрез Светия Дух като фенер, осветен от пламъка.
Монашеският живот не бил друга форма на християнски живот, а просто по-усилна. Обикновените хора, живеещи в съседните градове се стремели да се придържат към подобни на монашеските правила за пост и молитва, макар и неизбежно да били ограничени поради необходимостта да изпълняват ежедневните си задължения. Манастирите били център на духовна сила, която преливала като благословение и към другите християни. Можем да направим аналогия с днешните фитнес клубове; обикновените хора посещавали манастирите, за да бъдат насърчени да полагат същите усилия, да бъдат вдъхновени от постиженията на напредналите и да приемат молитви и съвети от по-опитните. Монасите с техния осветен живот давали светлина на всички братя и сестри в Христа.
Героичните подвизи имали за цел да доведат до израстване и сила, не да прекършат подвизаващия се християнин. Попитали преподобния отец пустинник и игумен св. Пимен Велики дали когато някой монах дреме по време на нощните бдения, трябва да го подбутнат и разбудят. „Лично аз – казал св. Пимен, – когато видя брат, който дреме, слагам главата му на коленете си и го оставям да си почине.“

Молитви към светиите. Последното, което трябва да отбележим и което може да ви учуди, докато четете Канона, e, че в него се срещат молитви към членове на Църквата, които вече не са живи в плът. Виждаме молитви към св. Мария Египетска, към Дева Мария, към апостолите, дори към самия автор на Канона, св. Андрей Критски. Тези молитви, т.нар. тропари, възхваляват споменатите светии за техния подвижнически живот и служението им в любов към Бога[2]. Но как можем да се обръщаме към тях, след като те са мъртви?
За древните християни най-важното, което извършил Иисус Христос, било, че е победил смъртта. Той унищожил смъртта и извадил „наяве живот и нетление чрез благовестието“ (2 Тим. 1:10). Както видяхме по-горе, смъртта е резултат от греха; тъжен парадокс е, че отчаяното ни егоистично желание да избегнем смъртта ни води към смърт. Иисус Христос, ставайки човешко същество, показа, че нашите човешки тела и съзнание могат да са носители на Божието присъствие. Като слиза в царството на ада и като го унищожава, Той показва, че „смъртта няма вече власт над Него“ (Рим. 6:9). Когато споделяме Неговия живот, ние по същия начин сме освободени от смъртта.
Това означава, че св. Мария Египетска, св. Дева Мария, апостолите и св. Андрей Критски още са живи. Опитът на първите християни бил, че когато започнем да се молим, ние влизаме във вечността, в света на непрестанната молитва на тези, които са преминали от земния свят и сега живеят в Христа. Небесата се разтваряли и се сливали със земния свят; по-точно казано, небесата винаги проникват в земния свят, просто молещите се на земята ставали по-възприемчиви за тях. Застанали в скромен храм, четящи стиховете на някой химн, те бивали заобиколени от ангелите и светиите, молещи се невидимо заедно до тях. (Понякога присъствието им е било видимо, чувала съм множество разкази от обикновени хора, които никога не са очаквали да видят подобно нещо. В моята собствена църква са се явявали ангели.)
Така че за тях било съвсем естествено да се обърнат към молещите се заедно с тях светии, които имали привилегията да стоят непосредствено пред Бога и да кажат „Моли се за мен!“. Ние търсим молитвите на светиите, както бихме помолили приятел или духовник да се моли за нас. Един такъв типичен откъс от Канона обикновено започва с възхвала на делата на апостолите, на мъжеството им, на тяхното силно свидетелство за Господа. Мислите за това как те са познавали Господа в плът и са слушали с ушите си думите Му, докосвали са Го, били са изпълнени със Светия Дух, страдали са заради свидетелството си за Бога, ни водят до представата за тяхното място в Небесното царство сега. Те са облечени в цялата Божия слава и са наши приятели! Те заедно с нас служат на Бога, а ние можем да поискаме от тях да се помолят за нас, както се обръщаме към който и да е приятел. Окуражени от тези мисли, ние просим тяхното ходатайство за нас.
Много западни християни се смущават от такива молитви към светиите, защото мислят, че обръщайки се към тях, ние им се покланяме като на Бога. Всъщност тези молитви произлизат от вярата във Възкресението. Светиите са живи в Божието присъствие. Те стоят заедно с нас в молитва към Бога. Ние не служим на светиите. Това би било богохулство[3]. Ние ги молим като наши по-големи братя и сестри във вярата да ни помогнат да растем в Христа и да ни държат в техните молитви.