Защо са така дълги нашите молитви
Обуховският епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир, ни дава интересни обяснения в отговор на разпространените недоумения защо в Православната църква „всичко е толкова дълго“. Защо са ни потребни продължителните богослужения и молитвени правила, трябва ли да ги съкратим поради наситения график на живот на съвременните хора?…
Владико, можете ли да ни обясните защо при православните всичко е толкова дълго? Последованието за Причастие, богослуженията, акатистите, каноните… В крайна сметка в Евангелието Господ никъде не казва: „Молете се колкото може по-продължително.“ Тъкмо обратното, молитвата, дадена от Него на хората, „Отче наш“, е пределно кратка и лаконична (срв. Мат. 6:9-13). Пък и Сам Христос е упреквал фарисеите заради това, че са се молили лицемерно дълго (срв. Мат. 23:14). Освен това е предупреждавал апостолите: „А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословното си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“ (Мат. 6:7-8). Не се ли получава тогава, че ние сме като фарисеите и езичниците?
Последно цитираните от вас слова са действително ключови по своя смисъл. Както виждаме от текста, езичниците се молили за разни ежедневни неща, поради което Господ предупреждава, че небесният Отец знае за нашите потребности още преди да се обърнем към Него. По-нататък добавя: „Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:32-33).
Именно поради това е желателно, особено при въцърковяване на даден човек, той да чете молитви от молитвеник, т. е. да използва текстове, писани от светии: там всички молитви са свързани с Царството Небесно. Опитайте да си представите за какво бихте започнали да се молите най-напред, когато тъкмо сте повярвали в Господа и все още не сте се потопили в дълбините на Евангелието, не сте почувствали цялата възвишеност на Христовите слова. Естествено, ще се молите за това, което смятате за насъщна потребност и което обикновено пожелаваме и на себе си, и на другите: здраве, благополучие, щастие в личния живот. Но като цяло именно срещу това е предупреждавал Господ.
И ето какво ни казват забележителните слова от молитвата на св. Йоан Златоуст, които четем всяка вечер: „Господи, не ме лишавай от Твоите небесни блага. Господи, избави ме от вечните мъки. Господи, ако с ум или мисъл, с думи или дела съгреших, прости ми. Господи, избави ме от всяко незнание и забрава, малодушие и вкаменено безчувствие…“.
Всички моления се отнасят до усъвършенстването на нашата душа, на нашите отношения с Бога, към Когото се обръщаме действително като към Отец Небесен и Който знае за нашите битови проблеми, не е нужно дори да Му напомняме за тях, а трябва да просим от Него единствено това, което е потребно, за да пребиваваме с Него във вечността.
Относно изобличаването на фарисеите за прекомерно дългите им молитви, в случая става дума за следното. През онези времена фарисеите са се стремили към максимална праведност и са полагали усилия всячески да изтъкват това свое стремление. Въвеждали са строго определени молитви, налагали са утвърдени практики за покланяне на Бога. Ето, в наши дни вземете например вярващите мюсюлмани: дойде ли време, те не се стесняват да разстелят килимчето – било то на аерогарата, в някое учреждение, в заведение или където и да било другаде – и да казват своята молитва. Подобно изповядване на вярата има на какво да ни поучи и нас, християните, тъй като от страх да не смутят околните, повечето от тях се стесняват да се прекръстят преди хранене или когато минават покрай храм, отказват се дори от най-простото през забързаните дни. Всичко това е не от смирение – в случая няма нищо общо между двете неща, просто се срамуваме да показваме, че изповядваме християнството. А Христос е казал: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели“ (Марк. 8:38). И тези Христови слова продължават да имат неотменна сила.
Да се върнем обаче към фарисеите. През опредените периоди те са свързвали молитвите с конкретни обреди и са ги ползвали не толкова за изповядване на вярата, а най-вече за подчертаване на собственото си благочестие. Именно срещу това Господ отправя Своя упрек.
В тази връзка да кажем защо при православните всичко е толкова дълго. Нашите молитвословия не са се появили от нищото: в основата на съвременното богослужение е заложено старозаветното богослужение. В книгата Деяния на светите Апостоли четем, че първите християни са се събирали в Йерусалимския храм, в синагогите, т. е. участвали са в богослужебни практики: „И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа“ (Деян. 5:42).
Описано е също така, че след като апостолите се изпълнили с Дух Светий, те „всеки ден единодушно престояваха в храма“ и преломяваха по къщите хляб (срв. Деян. 2:46). Тоест най-напред са се молили и едва след това са извършвали Евхаристията – преломяването на хляба за спомен на Христа. Възможно е направим аналогия и с настоящата традиция. Денонощният кръг на православното богослужение включва часове, вечерня и утреня. В него на влиза Литургията – тя е нещо отделно, защото това е Тайната вечеря, след която ни е било дадено да се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Денонощният кръг може да бъде сравнен с молитвата, която апостолите ежедневно са извършвали, пребивавайки единодушно в храма, а Литургията – с особен тип богослужение, извършвано по домовете им от всеки един от тях.
При това е посочено, че те са пребивавали в храма всеки ден. Отивали са там не само за да прочетат „Отче наш“… Тъкмо обратното, участвали са в целия цикъл на богослужението, включващо и четене на текстове от Свещеното Писание, и други молитви. Спомняте ли си поради каква причина са взели решение да ръкополагат дяконите? За да не се увличат по грижи за земните неща, а да пребъдват „в молитва и в служба на словото“ (срв. Деян. 6:4). Всичко това подсказва също така, че богослуженията не са били кратки.
Да, „Отче наш“ – молитвата, дадена ни от Господа – ясно показва за какво точно трябва да се молим. По същество всички останали текстове, създадени в християнската общност, се явяват нещо като нейна разширена версия. Главното си остава неизменно: ние молим нашия Господ да ни приеме да бъдем с Него в Царството Му, а всичко останало ще ни се придаде.
И в градовете, и в селата хората имат да вършат толкова много неща, че като добавим към това
и продължителните съботни и неделни богослужения, не остава време за нищо. Защо да не ги съкратите, за да се съобразите с темпото и ритъма на живот на съвременните хора?
Ако погледнем към общността на първите християни, в Писанието ясно е посочено, че те са се събирали ежедневно, пребивавали са в молитва всеки ден.
Понастоящем хората, даже и да имат предостатъчно свободно време, даже да работят на свободна практика, не посещават храма ежедневно. В най-добрия случай – в съботните и в неделните дни. Няма да коментираме дали това е добро, или лошо, но е факт. Необходимостта да участват в богослуженията е сведена само до Литургията в неделния ден или в дните на по-големи празници. На практика християните вече не отдават значение на дните, в които почитаме паметта на светци, не вникват внимателно в чудните песнопения, не виждат поученията в текстовете, въздигащи мисълта ни към мъчениците, преподобните, праведните. Ежедневното общение с Господа е сведено до кратки сутрешни и вечерни молитви. Ето защо смятам, че тъкмо с оглед на съвременните нужди Църквата в известен смисъл вече е преустроила тези неща.
Нерядко се случва някой да казва: „Това е крайно сурово, по цяла седмица сме на работа, а в събота вечер, вместо да си починем, трябва да отиваме на богослужение… „ Знаете ли, тъжно ми е за онези хора, които съзнателно и хладнокръвно лишават себе си от красотата на песнопенията, посветени на възкръсналия Христос. В крайна сметка ежедневната Литургия на практика не се различава от неделната, но всичко онова, заради което именно неделният ден е наречен „малка Пасха“, е съсредоточено във вечернята и утренята, които според утвърдената традиция се отслужват в неделното навечерие. Ако човек се опита да вникне внимателно във всичко, което пеем и четем в храма, ако се постарае да го осмисли, да се вживее в него, тогава изобщо не би му дошло на ума да заменя красотата на богослуженията с каквито и да било други занимания.
Но продължителните богослужения и молитвени правила не се ли превръщат в същото онова „непосилно бреме“, положено върху плещите на вярващите, за което е говорил Господ в Евангелието?
Ако за някого молитвата е тежест, значи той просто не обича Бога. Колкото и жестоко да звучи това.
В едно мое интервю вече съм споменавал, че когато хората са влюбени, те не се насищат да общуват помежду си, да си говорят. Радост им доставя дори само възможността да поседят заедно, да се погледат взаимно.
Ако човек не чувства потребност да води разговор с Бога, значи той не обича Бога. Това състояние е ужасно.
Нека всеки си припомни своя начален период на отдаване на вярата – когато върви тичешком към храма, моли се сутрин и вечер, тъгува, че краят на молитвата идва така бързо, иска му се отново и отново да се обръща към Бога. И ние знаем, че така действа призивът на благодатта към нас; при нашите първи стъпки Господ ни показва каква е правилната настройка на човешката душа по отношение на Бога: как трябва да се моли, как да живее, как да се стреми към Богообщение. Тогава ни е било дадено да познаем нещо като модел за поведение – така трябва да бъде и по-нататък, трябва да се стремим да укрепваме и развиваме всичко това.
С времето Господ отнема част от благодатта, за да се стремим сами да я придобиваме, да се учим как да се трудим за нея и да вървим неотклонно в тази посока. Естествено, не винаги ще успяваме да го постигаме, но помнейки онази радост на пребиваване в Бога, ние ще се стремим да си върнем това, което сме изгубили. И като вижда нашето горещо, осъзнато желание, Господ непременно ще ни изпрати благодат заради полагания от нас труд, но това ще се случва тогава, когато радостта от богообщението няма да бъде в наша вреда, няма да служи за храна на нашето тщеславие.
Искам да отбележа нещо и относно многословието. В началото на ХХ в. е живял един бележит подвижник, Онуфрий (Гагалюк), впоследствие станал свещеномъченик. Той е бил разстрелян през 1937 г., когато е бил епископ на Харковската епархия.
Имам негова фотография, подписана от него с пожелание за едно от духовните му чада. Владиката пише така: „На рабинята Божия Елена – за укрепване на вярата и отдаденост на волята Божия.“ И още: „Всеки, който се обръща за помощ към Бога, я получава, макар и не винаги в такъв вид, в какъвто очаква. Господ по-добре от нас знае кое е най-доброто за нас. Молим ли за нещо от Бога, винаги трябва да се уповаваме преди всичко на Неговата свята воля. От нас се иска да се молим, неспирно да се молим.“
Да, наистина, Господ винаги чува молещите се. Освен молитви за небесното, нека да молим за помощ и в земните ни дела, включително и за здравето на ближните, за собственото здраве, за помощ при най-различни обстоятелства. Само че Бог вижда положението в неговата целокупност, пълнота, поради което това, което в нашите очи може да изглежда полезно, важно, неотложно, в действителност се явява вредно и съвършено ненужно за нас, а истински потребно ни е нещо съвсем друго. По същия начин и нещо, което може да изглежда ужасяващо и страшно, в крайна сметка излиза, че е било в наша полза.
Ето защо нашата главна задача е тази: „Непрестанно се молете“ (1Сол.5:17).
Ако все пак нямаме сили, не може ли при сутрешното си ставане или вечер преди да си легнем 
просто чистосърдечно да кажем само: „Господи помилуй!“? Или е потребно да четем обезателно и утринните, и вечерните молитви – с последни сили, но в пълнота?
Щом е „потребно“, нека най-напред помислим потребно е на кого. Молитвите са ни потребни на нас, не на Бога. Знаем, че Господ е сърцеведец и Него не можем да го заблудим. Има ситуации в живота, когато човек се връща изтощен от работа и действително няма сили за нищо друго, освен да се прекръсти и да изрече: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си“. Но ако първо седим на компютъра, преглеждаме във фейсбука всички новини, лайкваме статуси на приятели, отваряме всички интересни линкове, впускаме се в разни коментари, а после с мъка се откъсваме от монитора, прекръстваме се и се свличаме на леглото с думите: „Господи помилуй!“, това, съгласете се, вече е лукавство.
Винаги трябва да действаме по съвест. Случва се, разбира се, човек да се преумори и в дома си да потърси най-вече отдих. Ако работата е свързана с емоционално напрежение, особено в големите градове, ясно е, че вечер ще му се иска да „превключи“, да получи душевно разтоварване и подкрепа. В такива случаи аз по принцип съветвам, докато все още са ни останали сили, да прочетем вечерното правило до „Владико Човеколюбче“, а вече непосредствено преди сън да дочетем и останалите молитви, които съвсем не са много.
Ако сутрин ставам и трябва веднага да хуквам да гоня задълженията си, нужно ли е по-късно, през деня, когато намеря време, да прочета утринните молитви?
Смятам, че да се помолим по-късно е по-добре, отколкото изобщо да не се молим. Но колкото и рано да ставаме, ако решим да се събудим петнадесет минути по-рано, за да изпросим от Господа благословение за настъпващия ден, това по никакъв начин няма да бъде в ущърб на нашата работоспособност.
Пък и Бог ни казва: „Синко, дай си мен сърцето и очите ти да гледат моите пътища“ (Прит. 23:26). Ако по силата на някакви обективни причини, все пак не успеем да си прочетем молитвите, добре ще бъде да се замислим дали не чувстваме угризения на съвестта. Но не бива да се докарваме до униние или отчаяние – тук не става дума за това, че ако не изчетем еди-колко си стиха от молитвите, значи Господ няма да ни помилва. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“ (Пс. 50:19) – ето защо, ако имаме такова съкрушено сърце, можем най-искрено да признаем: „Господи, прости ми, че вместо да се обърна към молитви, аз се загледах в някакъв нов сериал по телевизията или се зачетох в интернет“. Необходимо е обаче да принуждаваме себе си към такава самоорганизация и добро планиране на деня, че да имаме време за всичко.
Случва се освен това нашият мозък да привиква към текста на утринните и вечерните молитви, поради което ги четем механично и изобщо не вникваме в удивителния, възвишен смисъл, вложен в молитвените слова. В подобни ситуации обикновено давам две препоръки. Първо, опитайте се да четете молитвите гласно. Макар и съвсем тихо, полугласно, но когато произнасяш тези слова, към които очите вече са привикнали, ти ги възприемаш доста по-различно и те буквално намират отглас в ума и сърцето.
Второ, с благословението на вашия духовник може от време на време да заменяте утринните и вечерните молитви с псалми или четене на часове. Знам, че някои духовници благославят сутрин да се чете първият час, а вечер – деветият. Или пък сутрин – първият и третият, а вечер – шестият и деветият. По продължителност на времето пак е същото, но молитвените слова са по-различни и човек се пренастройва, моли се по-съзнателно.
Какво бихте посъветвали хората, на които все не им стигат сили за утринните и вечерните молитви, и задължително имат ангажименти в съботните дни, което препятства добрата подготовка за Причастие?
Главното е да не оправдаваме себе си. В Псалтира има едни забележителни слова, които чуваме и на богослуженията: „Не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела… „ (Пс. 140:4). „Извиняване“ в случая е търсене на оправдания. Просим от Господа да не позволява сърцето ни да се отклонява в лукави слова за оправдаване на собствените ни грехове.
Ако ви липсват време и сили, а нерядко – желание, решителност за самоорганизация, не се мъчете да го покривате с оправдателни обяснения, да си казвате, че „това е отживелица“, „навремето апостолите не са се молили по такъв начин“, „всички тези неща са измислени от монаси, те не са нужни на Бога“. Със съжаление ще посоча, че в дореволюционния период нашите предци са поддържали интензивен молитвен живот, при все че са вършили значително по-тежка работа, отколкото ние днес, но това не им е пречило да присъстват на богослуженията, да бъдат там още на утренята. В наши дни оправдание от рода на: „Преуморих се в офиса, сега ми е трудно да правя поклони и затова няма да мога да отида в храма“, си е чисто лукавство.
Бъдете честни и пред себе си, и пред Господа. Объркват ви се по някакъв начин нещата, ами тогава кажете: „Господи, обичам Те. Господи, имам желание да Ти служа. Господи, искам да беседвам с Теб. Помогни на мен, немощния.“ Подхождайте със смиреномъдрие към себе си и просете помощ от Господа: „Господи, имам желание да се моля, но не ми достига решителност, налегнала ме е леност. Дай ми сили да бъда с Теб, дай ми сили да бъда в Теб и да живея подобно на Твоите ученици и апостоли, пребивавали непрестанно в молитва.“
И когато Господ види съкрушеното ни сърце, Той в никакъв случай няма да ни лиши от Своите небесни блага, а непременно ще ни дари с подкрепата Си, ще ни даде сили да живеем, да се трудим и да се молим. | www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
