Иисусовата молитва е приложима при всички обстоятелства*
Божието Име, открито на хората, служи като връзка между Бога и човека. С Божието Име, или по-скоро с Божиите Имена, в Църквата се извършват всички тайнства. В Името Божие трябва да се върши всяко дело. Чрез призоваването на Името на Всевишния, Неговото присъствие се превръща в непрестанно живо усещане: сърцето е в мир, когато делото ни е по волята на Господа, и изпитва “смущение” винаги, когато се отклонява от истината. Така чрез молитвата всяко движение на духа е под постоянен вътрешен контрол; нито една мисъл, нито една дума не ни убягват. Този плод на непрестанната молитва помага да сведем греховете си до възможния минимум.
“Господи Иисусе Христе, Сине и Слово на Живия Бог,
помилуй ни.”
“Сподоби ни Господи в този ден да се запазим от грях.” Така се молим сутрин. Но само тихото присъствие на Божия Дух в нас дава възможност на духа ни действено да пребивава във вътрешна трезвост. “Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго.”1 Отново се убеждаваме, че призоваването на Името на Господа с ума ни спасява от прегрешения и в делата, и в думите: “Господи Иисусе, Ти си Светлината, дошла да спаси света. Просвети умните очи на сърцето ми, за да бъда достоен без препъване, като при дневна светлина да следвам моя път пред Лицето Ти.”2
Ако искаме молитвата да доведе до плодовете, за които с такъв възторг говорят нашите отци и учители, трябва да следваме учението им. Първото условие е вярата в Христос като Бог-Спасител; второто е съзнанието, че сме погиващи грешници. Това съзнание може да достигне такава дълбочина, че човек да усеща себе си като най-лошия от всички хора. Това ще бъде за него очевидност не поради действията, които е извършил външно, а понеже съзира отдалечеността си от Бога и себе си като потенциален носител на всяко зло.
Колкото повече се смиряваме в болезнено покаяние, толкова по-бързо молитвата ни достига Бога. А когато губим смирението, тогава никакви подвизи не ни помагат. Действието на гордостта в нас, осъждането на братята, превъзнасянето и неприязънта към ближните ни отхвърлят далеч от Господа.
При Бога ние идваме като последни грешници. Най-искрено осъждаме себе си за всичко. Нищо не си въобразяваме, нищо не търсим, освен прошка и помилване. Това е нашето постоянно вътрешно състояние. Умоляваме Бога Сам Той да ни помогне да не оскърбяваме с гнусните си страсти Светия Дух; да не причиняваме никаква вреда на братята си (на всеки човек). Осъждаме себе си на адски мъки, защото сме недостойни за Бога. Не очакваме никакви особени дарове свише, а само се стремим с всички сили да постигнем истинския смисъл на Христовите заповеди и да живеем според тях. И викаме:
“Господи Иисусе Христе, Сине Божи,
помилуй нас и Твоя свят.”
И Бог ни чува и идва да ни спаси. И тогава всеки, който призове името Господне (в такова състояние на духа), ще се спаси”3.
„Покайте се.”4 Трябва да възприемем сериозно този призив на Христос: да променим коренно начина на вътрешния си живот и светогледа си; нашето отношение към хората и всяко явление в тварното битие: да не убиваме враговете, а да ги побеждаваме с любов. Да помним, че няма абсолютно зло. Абсолютно е само безначалното Благо. И това Благо ни е заповядало: Обичайте враговете си… добро правете на ония, които ви мразят… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.”5 Да се предадем на заколение за братята е най-доброто оръжие, с което можем да ги изтръгнем от робството на дявола-клеветник и да приготвим душите им да бъдат приети от Бога, Който иска всички да се спасят. Няма човек, у когото светлината да не присъства в една или друга степен, защото Бог просвещава всеки човек, идващ на света6. Заповедта – да не се противим на злото7 – е най-успешната форма на борба с него. Когато се противим на насилието със средствата, към които прибягва вършещият неправда, динамиката на злото в света нараства. Убийството на невинни хора често по невидим начин измества моралните сили на човечеството на страната на онова добро, заради което е загинал невинният. Не е така обаче, когато и двете страни проявяват отрицателния стремеж да властват. Победата с физическа сила не продължава вечно. Бог, Който е свята и чиста Светлина, изоставя престъпниците. Те отпадат от единствения извор на живота и умират: Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“. И тъй… не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро.8
Хората, носители на относителна правда, във фанатичната борба за възтържествуването на собствените им идеи, разкъсват целостта на битието и в крайна сметка водят всичко към гибел. В слепотата си те абсолютизират положителната страна на своите политически доктрини и са готови да унищожат всеки, който иска да види живота на вселената изграден върху по-добри, по-хуманни начала; особено, ако това начало са заповедите на Христос, убит именно защото е проповядвал любовта. В днешния свят Христовите думи от Евангелието са изключително актуални: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане… и (вие, християните) ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име... и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта… и тогава ще дойде краят.9
“Господи Иисусе Христе, Сине Божи,
помилуй нас и Твоя свят.”
Целият свят е потънал в раздори: между държави с различен обществен строй; между различни раси и класи; между религии, идеологии и пр. При съвременните средства за масово разрушаване и унищожаване хората навсякъде живеят в атмосферата на очакване на онова, което има да връхлети върху вселената”10. И ето, че сме изправени пред трудно разрешими парадокси. От една страна, ние не можем да бъдем спокойни, защото принадлежим към човешкото семейство, което често има общи съдбини; а от друга – ни окуражават думите на Христос: А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.11 Тук не е мястото да се спираме подробно върху описанието на съществуващото апокалиптично напрежение; но няма да оставим силното оръжие, което Господ ни е дал – молитвата:
“Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог,
помилуй нас и Твоя свят.”
Няма да спрем и да принасяме Литургичната жертва дотогава, докато това бъде възможно.
И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.12 И ние се стремим към Господа, измъчвани от жаждата да се съединим с Него за вечността. Той Самият също ни очаква с любов. Жаждата за Бога е постоянен копнеж на цялото ни земно съществуване; с нея искаме и да умрем. Сам Христос преди смъртта Си на кръста извикал: Жаден съм.13 Той изпитвал и глад14, и жажда, и мъка15, за да ни даде да познаем Отца. И ние също се измъчваме на земята от скръб, като гледаме непрекъснато кошмарното зрелище от насилия, убийства, омраза; и жадуваме да отидем при Отца, затова призоваваме Неговия Единороден Син:
“Господи Иисусе Христе, Сине Божи,
помилуй ни.”
Дългогодишната молитва преобразява падналата ни природа така, че тя става способна да приеме освещаването чрез открилата ни се Истина; и то още преди да напуснем този свят:16
“Господи Иисусе, помилуй ни.”
Безкрайното величие на задачата, която стои пред нас, ни изпълва със страх. Казано ни е, че Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят17. Продължителният подвиг ще ни покаже, че в евангелското откровение всичко принадлежи на друг, по-висш план на битието. Ослепителната Светлина на Божеството се отразява в нашия план под формата на заповедите: Обичайте враговете си… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.18 Само Онзи, Който ни е дал тези заповеди, може със Своето вселяване в нас, да ни помогне да ги изпълним. Затова и викаме към Него:
“Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог,
помилуй ни.”
Призоваването на Името постепенно ни съединява с Господа. В някаква степен това става още преди молещият се да е разбрал “КОЙ Е ТОЗИ”19, преди да е усетил ясно освещаващата сила, която произтича от Името. Продължаването по-нататък обаче непременно е свързано с все по-дълбокото осъзнаване на собствената ни греховност, която ни води до отчаяние. Тогава с нарастваща сила призоваваме чудното Име:
“Иисусе, Спасителю мой, помилуй ме.”
За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нарасне и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички наши действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът, чрез който потопяваме върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртна отрова на греха. Чрез борбата с живеещото в нас зло ни се откриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието, и “в ужас” от самия себе си вкусва святата сила на молитва от друг порядък, викайки:
“Господи Иисусе, Спасителю мой,
помилуй, помилуй мене, окаяния.”
Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век20. Да се говори за нея е страшно: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи, и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивляват пред величието на този дар към падналия свят:
“Господи Иисусе Христе, само Ти си свят,
само Ти си истинският Спасител на всички хора,
помилуй нас и Твоя свят.”
Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие.21 А Сина познаваме според степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме немощни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни е разкрит животът на Самия Бог. Затова и викаме към Него:
“Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца,
помилуй ме; дойди и се всели в мене
с Отца и Светия Дух според Твоето обещание…22
Господи Иисусе, помилуй мене грешния.”
Призоваването на Името на Иисус с възможно най-пълното съзнание за онова, което то съдържа, означава реално да пребиваваме в единство с Бога и Светата Троица. Този Бог ни се е открил в Своето ново отношение към Човека: вече не като Творец, а като Спасител на света, като Светлината на Истината и истинската вечност:
“Господи Иисусе Христе, Сине на Предвечния Отец,
помилуй ни.”
Съзнавайки обещаното ни осиновяване23 чрез Христос, нека да прославим своя Създател. Когато призоваваме Името на Иисус Христос, нека да го оставим да звучи в нас с присъщата му сила и величие; нека то да съкруши корените на живеещия в нас грях; нека да разпали огъня на Христовата любов във вкаменените ни сърца; нека то ни даде светлина и познание; нека ни направи участници в Неговата слава; нека чрез това Име в нас се всели Христовият мир, който надвишава всеки ум.24 След дълги години молитва с Иисусовото Име нека Бог да ни даде да познаем пълнотата на скритото в това Име откровение: Чуден Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира... Господ Саваот.25
“Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог,
помилуй нас и Твоя свят.”
Божието Име трябва да се призовава в смирение. Христос, Владиката на света, се е въплътил и като човек се е смирил дори до смърт кръстна. Затова и Името Му е издигнато по-горе от всяко име, не само в този век, а и в бъдещия. Отец Го е поставил от дясната Си страна на небесата… Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.26
“Господи Иисусе Христе, Боже наш,
помилуй нас, и Църквата Си, и Твоя свят,
по молитвите на Богородица, на светите апостоли,
и на всички Твои светии през вековете.”
Пътят на нашите отци изисква твърда вяра и дълготърпение, а съвременниците ни се опитват да грабнат всички духовни дарове, включително и непосредственото съзерцание на Абсолютния Бог, бързо и насила. Често у тях срещаме склонността да оприличават Иисусовата молитва на йога, на трансценденталната медитация или други подобни методи. Смятам за нужно да посоча опасността от следната заблуда – молитвата да се разглежда като просто и лесно “техническо” средство за непосредствено единение с Бога. Категорично трябва да се подчертае, че има радикална разлика между Иисусовата молитва и всички други аскетически теории. Заблуждават се онези, които се стремят да “съблекат” ума си от всичко преходно, относително, за да преодолеят по този начин някакъв невидим праг, да осъзнаят своята безначалност и дори “тъждественост” с Извора на всичко съществуващо; за да се върнат в Него, да се слеят с Него – с безименния свръхличностен Абсолют; за да разтворят в свръхразумния океан дори и своята личност, която погрешно смесват с индивидуалната форма на природното съществуване на човека. Този род аскетически усилия дават на някои хора възможността да се издигнат до свръхразумно съзерцание на битието; да изпитат някакъв мистичен трепет, да познаят състоянието на мълчание на ума, след като той излезе извън пределите на времето и пространството. В тези състояния човек може да усеща покой, тъй като се отърсва от непрестанно променящите се явления във видимия свят; той може да открие в себе си свободата на духа и да съзерцава умопостигаемата красота.
Крайните степени на тази безличностна аскетика са довели много хора до това да виждат божественото начало в самата природа на човека; до тенденция към самообожествяване, която е в основата на голямото Падение; до откриване в себе си на някаква “абсолютност”, която всъщност не е нищо друго освен отражение на Абсолютността на Бога в създадените по Негов образ; до стремеж към завръщане в онова състояние на покой, в което човекът уж се е намирал преди появата си на тоя свят; във всеки случай, след опита от такова аскетическо “събличане” на ума у човека може да се породи подобна заблуда. Тук нямам за цел да изброявам всички форми на интелектуално съзерцание, но от собствения си опит ще кажа следното: Истинският, Живият Бог – Онзи, Който е “ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ” – НЕ E в тези състояния. Те са плод на природния гений на човешкия дух в неговите върховни движения към Абсолюта. Всички съзерцания, достигнати на този път, всъщност са само-съзерцаниe, а не Бого-съзерцание. В тези състояния откриваме за себе си единствено тварната красота, но не и Първобитието. И във всички тях спасение за човека – няма.
Началото на истинското спасение е в непоколебимото и цялостно приемане на Откровението: “АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ.”27 Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният.28 Бог е Личностен Абсолют, единосъщна и неразделна Троица. Върху това откровение се гради целият живот на християнина. Този Бог ни е извикал за живот от небитието. Познаването на Живия Бог и проникването в тайните на пътищата на Неговото творение ни освобождава от мрака на собствените ни идеи за Абсолюта, които тръгват отдолу; то ни спасява от неосъзнатия, но пагубен стремеж към отърсване от всяка форма на съществуване-биване. Ние сме сътворени, за да станем участници в Божественото Битие на истински Вечносъществуващия. Този удивителен път ни е показан от Христос: Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота.29 Прониквайки в дълбините на мъдростта на Твореца, ние търпим страдания, чрез които се придобива Божията вечност. И когато Неговата Светлина ни осияе, съзерцаваме в себе си едновременно двата края на бездната: от една страна е мракът на ада, а от другата – тържеството от победата. Тогава битийно навлизаме в сферата на божествения нетварен Живот. Адът губи власт над нас. Дава ни се благодатта да живеем състоянието на Въплътилия се Логос – на Христос, Който слиза в ада като Победител. И със силата на Неговата любов обгръщаме цялото творение в молитвата:
“Иисусе, Вседържителю Благи,
помилуй нас и Твоя свят.”
Откровението на Личностния Бог придава на всичко удивителен характер. Битието не е някакъв детерминиран природен процес, а Светлината на неописуемата любов на Божиите и сътворените личности. То е свободно движение на духове, което е изпълнено с разумно познание за всичко съществуващо и със самосъзнание. Извън това нищо няма смисъл; има само смърт. Молитвата ни става жива среща на нашата сътворена личност с Божията Личност, т.е. придобива абсолютен характер. Тя намира своя израз в думите ни, отправени към Словото на Отца:
“Господи Иисусе Христе,
Събезначално Слово на Безначалния Отец,
помилуй ни, всели се в нас,
спаси нас и Твоя свят.”
Когато започнем да проумяваме мъдрия план за нас на нашия Бог и Творец, любовта ни към Него нараства и изпитваме ново вдъхновение в молитвата. Съзерцанието на Божията премъдрост в красотата на света привлича духа към ново възхождане, което ни откъсва от всичко тварно. Това откъсване не е философско реене на ума в сферата на чистите идеи, колкото и привлекателни да изглеждат те; нито е художествено-поетично творчество; то е завладяване на цялото ни същество от енергията на неведом преди това живот. Към такова издигане на духа над всичко тварно ни води Евангелието, в което започваме да виждаме Действие на Божието Самооткровение. Това е навлизане в благодатта на богословието, но не като човешка наука, а като състояние на общение с Бога. Ние не подлагаме Господнето слово на съда на нашия низш разсъдък, а подлагаме на съд самите себе си в светлината на даденото ни познание. Това поражда естествен стремеж да превърнем евангелското слово в съдържание на цялото наше битие. Стремеж, чрез който се освобождаваме от властта на страстите и със силата на Иисус Бог побеждаваме вкоренилото се в нас космическо зло. Тогава действено познаваме, че Той, Иисус, е единственият в истинския смисъл Бог-Спасител, и християнската молитва е непрестанно призоваване на Неговото Име:
“Господи Иисусе Христе, Сине Божи и Боже,
помилуй нас и Твоя свят.”
Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава.30 Всички ние сме наследници на Адам, паднал с падението на Луцифер. Идеята за обожение е присъща на човека, създаден по Божи образ, но проблемът е в средствата за постигане на тази цел, на тази задача. Ако ние сме творение, а не Първобитие и Самосъщно Битие, то безумие е да предполагаме, че можем да “станем равни на Бога” без Него.
Основата на нашия живот е “явяването на Бога в плът”. Ако очакването на обожението е неотнимаема част от нас, то пътят към него е усвояването на живота на Бога, показал ни Самия Себе Си в нашата форма на съществуване; да, ние трябва да се изпълним с Неговото слово и Дух; да се уподобим Нему във всички свои прояви. И колкото по-пълно е подобието ни на Него в този свят, толкова по-пълно и по-съвършено е нашето обожествяване. Отново апостол Павел казва: А който се съединява с Господа, един дух е с Него.31 Ето защо се молим:
“Господи Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца,
Ти единствен си нашето упование.
Със Себе Си и чрез Себе Си заведи ни при Отца…
помилуй мене грешния.
Вечен живот в недрата на Светата Троица – това е смисълът на евангелския призив. Но това Царство небесно бива насилвано, и насилници го грабят32. Необходимо е самопринуждение, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират33. И когато ние, християните, не се съгласяваме да вървим заедно с онези, които “не намират” пътя, понеже не искат, тогава се появяват конфликти: ставаме неудобни за синовете на този свят; но това е жребият на възлюбилите Христос. Когато Господ е с нас, всички страдания на земята не са страшни, защото с Него сме преминали от смърт към живот. Неизбежно е обаче да преживеем часове и дори периоди на богооставеност: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?34 Ако тогава бъдем отхвърлени и от хората, отчаянието ни може да стане много дълбоко. И ние призоваваме Оня, Който Сам е бил изкушаван, затова може и на изкушаваните да помогне.35
“Господи Иисусе, спаси мене, потъващия,
така, както си спасил Петър.”36
В подвига на молитвата всеки стига до достъпната за него степен. Не е лесно да намериш себе си – границите на собствените си сили. Онези, които са водени от Светия Дух, никога не престават да осъждат себе си като недостойни за Бога. В минути на тежко отчаяние те си позволяват да се отдръпнат за малко от ръба на бездната, където стоят с духа си, за да дадат отдих на душата и тялото, а след това отново се изправят над пропастта. Но независимо дали подвижникът почива, дали е в период на покой, в дълбините на сърцето му винаги остава рана, която не му позволява да се предаде на горди помисли. Аскетическото смирение все по-дълбоко се вкоренява в душата му, превръща се в негова природа. Скърбите и болките са присъщи на земното ни съществуване. Без тях никой от Адамовите синове не може да удържи смирението. А онези, които претърпят докрай, ще се удостоят с дара на “Христовото смирение”37. За него старец Силуан казва, че е “неописуемо”, защото принадлежи на друг, по-висш план на битието. Придобиването на този дар става чрез постоянното помнене на Христос и молитвата към Него:
“Господи Иисусе Христе, Велики и Свети Боже,
Сам Ти ме научи на Твоето смирение…
Моля Те, помилуй мене грешния.”
И така, само с огъня на покаянието може да се претопи природата ни: молитвата със сълзи убива корените на страстите в нас. Чрез призоваването на Иисусовото Име човешкото естество се очиства, освещава и възражда: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене…38 По какъв начин да пребъдваме? На вас ви е дадено Моето Име и в Мое Име Отец ще ви даде всичко, за което помолите: Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде.39
“Господи Иисусе Христе,
Ти единствен си наистина безгрешен,
помилуй мене грешния.”
Нашите отци ни съветват да се молим с Иисусовото Име без да променяме често формулата. Но от друга страна, това от време на време е необходимо, за да възобновим вниманието си, и дори за да усилим молитвата си тогава, когато умът ни преминава в богословско съзерцание или сърцето се разширява, за да обгърне целия свят. Така с Името на Иисус Христос може да се обхване всяко вътрешно и външно събитие. И тази чудна молитва става всеобемаща, всемирна, космическа.
Превод: Мила Игнатова
Бележки:
*Откъс от книгата: Архим. Софроний (Сахаров). За молитвата. Руенски манастир. 2007, с. 224-264 (със съкращения)
1 1 Кор. 12:3.
2 Вж. Иоан. 11:9-10
3 Вж. Иоил 2:32.
4 Мат. 4:17.
5 Мат. 5:44, 48.
6 Иоан. 1:9.
7 Вж. Мат. 5:39.
8 Вж. Рим. 12:19-21.
9 Вж. Мат. 24:6-14.
10 Лук. 21:26.
11 Лук. 21:28.
12 Бит. 2:7.
13 Иоан. 19:28.
14 Мат. 21:18.
15 Лук. 12:50.
16 Вж. Иоан. 17:17.
17 Мат. 11:12.
18 Мат. 5:44-48.
19 Мат. 21:10.
20 1 Кор. 1:19-20.
21 Мат. 11:27.
22 Иоан. 14:23.
23 Вж. Гал. 4:5.
24 Вж. Иоан. 14:27; вж. Фил. 4:7.
25 Ис. 9:6, 8:18; вж. Деян. 4:12.
26 Вж. Еф. 1:20-23.
27 Изх. 3:14.
28 Откр. 1:10.
29 Мат. 7:14.
30 1 Тим. 3:16.
31 1 Кор. 6:17.
32 Вж. Мат. 11:12.
33 Мат. 7:14.
34 Мат. 27:46.
35 Вж. Евр. 2:18.
36 Мат. 14:30.
37 Мат. 11:29.
38 Иоан. 15:3; 17:17.
39 Иоан. 15:16.
