Аскетизмът



Само в любовта към човека и в милостивото сърце откриваме божествената радост”.

„Случи се нещо невиждано. Уж на основата на хуманизма и уж в името на човечеството, в една негова част – в трудовата класа (а именно на пролетариата) се възроди в забрава за Бога и отричане от Христа суровият, аскетичен път”.

Монахиня Мария, Париж

Първите векове на нашата ера – началото на християнството в света – са били ярко обагрени от суров и непреклонен аскетизъм. Няма съмнение, че за тържеството на християнството са помогнали много повече отшелниците от пустинята (Антоний, Пахомий и др.), отколкото и най-пламенната и гореща християнска увлеченост на държавните властелини. Та нали последните не само че са му оказвали всевъзможно покровителство, но са го и вкарвали с меч и с цялата сила на държавния апарат в сърцата на своите верноподаници.

След като получило признание от страна на византийските императори, християнството се облякло в сърма и висон, изнежило се, приспособило се към пищността на царския двор, разцъфтяло силно във външните си прояви – християнското изкуство, градежа на катедрали, иконостаси, стъклописи – но изгубило заедно с това своя як и корав гръбнак от времето на мъченичеството, разтекло се широко по повърхността в ущърб на дълбочината. А ако не беше тази дълбочина, трудно би могло да се каже в какви емпирични форми би се изляло византийското православие. Но тази дълбочина е съществувала! И се е пазела в Нитрийската пустиня, на Синай, в околностите на Александрия, под самите стени на Цариград.

Оказало се, че тъкмо отшелниците и монасите са носители и пазители на суровата и същинска истина на православието!

По времето, когато в двореца на императора тънели в разкош и излишества, изтънченост и разлагане, пустинята била пълна с отшелници, спящи в ковчези, хранещи се с накисната във вода леща, молещи се по цяла нощ, така че вечер пред очите им залязвало слънцето, а сутрин дълга сянка започвала да се протяга зад гърбовете им към запада.

Стълпниците, мълчаливците, борците със страшните изкушения на пустинята, молитвениците за света, подвижниците и аскетите – ето кой бил гръбнакът на православието. Ето кой водел сурово църковния кораб, отбивал бурите на ересите, насочвал в правия път на истинската вяра. Ето кой пленявал всички, които търсели правда и подвиг, налагал неизгладим печат, пълен с духовна красота и истинско величие, върху грешната, изнежена, израждаща се Византия, днес отдавна изтляла в преходното си величие. А вечното дело на православието, пазено в суровите ръце на смирено-непреклонните монаси, продължавало да расте! То се ширело из света и особено на друга почва – на руска земя.

Няма да разказвам историята на аскетизма и отношението на света към него. Ще кажа само, че в един момент този външен, светски свят се надигнал срещу аскетите. Той ги обвинил, че в името на Бога предават своя брат – човека.

И тогава настъпил моментът, когато човешкият живот бил изведен от манастирската ограда, от пустинята и киновиите (частично дори изпод църковния купол) и тласнат на широкия път на хуманистичното възраждане.

Човекът, любовта към човека, абсолютната и неоспорима ценност и истина на човечеството, историята и творчеството във всички прояви на човешкия лик в света – ето кое било провъзгласено за мяра на всички неща и ключ към мъдростта.

Ще се върнем още към този въпрос – предал ли е аскетизмът правдата на света в името на Божията правда. А засега ще се спрем върху това – че хуманизмът, увлечен и запленен от „ценността” на човешкото лице, е преминал към другата крайност – той е предал Божията правда!

Ако носителите на духовната правда на аскетизма се отрекли от света заради любовта към Бога, то сега светът в лицето на хуманизма се отрекъл от Бога заради любовта към себе си. Може ли да се каже, че утвърждаването на любовта към плътта на света и творението е негативно и противоречащо на неговия Творец? Ни най-малко. Може дори да се каже, че тъкмо висшата степен на любовта към творението е начинът да проникнем в тайната на Неговото творчество. Любовта към творението е мост за любовта към Твореца.

Но едно удивително свойство притежава Истината и ненапразно я наричаме Пълнота.

Една част от истината, взета в своята отделност от пълнотата на Истината и в забрава и отрицание на тази пълнота, се превръща в нещо, което вече не е истина, а лъжа. В изчерпателната пълнота на заповедите: „Възлюби твоя Бог и възлюби брата си като себе си” – само в този двуединен състав Истината е Пълнота.

Ако се върнем към хуманизма, можем да кажем, че:

1. Той е обвинил християнството, че е приело само първата част от тази пълнота на Истината. Хуманизмът пък се отрекъл от нея от любов към човека, творението и Божия Син. С това той безсъзнателно принизил любовта си към Бога – Творец и Отец на човеците. Обвинявайки, изпаднал в обратния грях.
2. Хуманизмът предал любовта към Бога.
3. В творението престанал да усеща Твореца. С това той принизил и творението.

Такъв е вътрешният смисъл на хуманизма, но за нас е по-важно да се спрем върху метода на неговото въздействие. А хуманизмът сам по себе си, тоест като принцип на Ренесанса, е един наивен опит, запленен от патоса на човешкото самоутвърждаване. По времето на Ренесанса е имало твърде много радост, за да могат хората да усетят необходимостта от дълбочина и да се мобилизират вътрешно. В този свой период Ренесансът не е успял да ограничи себе си и да си изкове духовни „мишци”.

В същото време аскетизмът в света е престанал да съществува в този вид, в който е съществувал преди. Но съвсем неочаквано той възкръснал през XIX век, придобил ново дихание на руска почва!

Първото възкресяване на аскетизма и утвърждаване на неговата правда (като противоположност на хуманизма) намираме при Константин Леонтиев.

Как всъщност го е разбрал Леонтиев? Как е възприел древния аскетичен път? Звучи парадоксално, но го е възприел така, както са го възприемали хуманистите. Тоест Леонтиев заявил, че любовта към Бога не може да се съвмести с любовта към човека. Че любовта към Бога води към проклеване на човека и че в това е последната истина и смисъл на Православието. Всичко друго е неопределено и розово православие, от което трябва да се избавяме с огън и меч.

Разликата между Леонтиев и хуманизма не е в това, че те определят по-различен начин значението на древното християнство. Напротив, те го определят еднакво – като пренебрегване на света в името на любовта към Бога.

Разликата между тях е, че те нееднакво оценяват това отношение към света!

а) Хуманизмът не иска любов към Бога, пренебрегваща човека, и именно на това основание стига дотам, че се отказва от каквато и да е любов към Бога.
б) Леонтиев казва решително и безусловно „ДА” на отричането от света в името на любовта към Бога!

Теоретически той се съгласява с определението на хуманистите, но за разлика от тях дава положителна оценка на това определение. Но най-трагичното е, че той се съгласява по този начин с основната и определяща грешка на хуманизма (с оценката, която веднъж и завинаги е разбрала неправилно древната аскетика). В резултат на това неразбиране тази оценка е била внушена на целия свят.

И тъй, базирайки се върху лъжливата мисъл, че византийското православие отрича света в името на Бога, Леонтиев заявява, че това отричане е правилно и задължително за всеки християнин. А след като го заявява, той става по-голям византиец от византийските пустинници и отци на Църквата. Може да се каже, че той утвърждава неистината на истината.

И затова, без да засягаме известната значимост на Леонтиев (той е едно от най-страшните явления на руската мисъл, утвърдило и заздравило изопачеността като автентичност), трябва да кажем, че за мнозина той е затворил завинаги възможността да доловят правилно същината на аскетическия път. В противоположност на византизма на Леонтиев имаме гледната точка на Розанов, който се съгласява, че „тъмният лик” е наистина последната истина на християнството и тъкмо на това основание отрича християнството. По същество философията на Розанов е предрешаване на първоначалния хуманизъм. Неговата неправилна оценка на аскетизма съвпада напълно с оценката на хуманистите. За него Христос е „лице с безкрайна красота и безкрайна тъга” – но не се побира в душата на Розанов нито тази красота, нито тази тъга. За Розанов „Изтокът, вгледал се веднъж в Христа, изгубил вече завинаги способността да се радва истински, земно, да бъде просто весел, мирен и спокоен. Той строшил на прах старите си играчки, земни и недодялани, и тръгнал с плач, но и с умиление по линията на този тъмен, невидим за никого лъч към великия Извор на своята светлина”. Розанов вярва, че: „Христос се открива само на сълзите. В тайната на християнските сълзи се съдържа главната тайна на християнското въздействие върху света. С тях то е преобразувало историята. Болката на света е победила радостта на света – ето какво е християнството. И в течение на много векове християнството е работело само за една цел: да погребе целия свят в Христа”.

И за Леонтиев, и за Розанов е неоспоримо едно-единствено възприемане на Лика Христов – тъмното. И за двамата светлата радост на живота живее на другия, нехристиянския бряг, макар всеки от тях да избира различни брегове. Леонтиев се стреми към тъмния, Розанов към светлия, но те разбират еднакво тяхното значение.

Тази упорита традиция на тъмния лик можеше веднъж и завинаги да изопачи правилното разбиране на Христовото дело в душите ни, ако изведнъж не бе проличало (там, където липсва Христовият лик!), че на най-далечния, безбожен, антихристиянски бряг има някакво тъмно петно.

Оказа се, че не само Агнецът, жертвата, убиваният страда. Че не само християнството е заляло света със сълзи в името Божие. Оказа се, че в руската каторга, по таванските стаички на цяла Европа, в мизерията на изгнанието други хора следват суровия път на аскетиката. Ала не в името на Христовата любов!

Случи се нещо невиждано. Уж на основата на хуманизма и уж в името на човечеството, но в една негова част – в трудовата класа (а именно в средите на пролетариата) се възроди в забрава за Бога и отричане от Христа суровият, аскетичен път.

Всеки, който беше верен на този път, беше длъжен:
а) да остави не само баща си и майка си, но и да изостави законите на обикновения, снизходителен към човешките слабости морал – тоест внушаваше му се друг, суров, класов морал!
б) в името на делото, в името на неговото тържество той трябваше да се отрече от всичко – включително и от своето човешко лице.

Таванските стаички по света, мръсните и опушени кръчми на всички европейски столици биха могли да ни разкажат много за това как са били осакатявани хорските души в името на новия безбожен закон. Как са били изтребвани „предразсъдъците” в тези души, как са им били налагани изискванията на сурова, партийна дисциплина и как всичко е било подчинявано на търсенето на един-единствен, макар и фалшив бисер. Ала не бисера на Царството Небесно, на небесния град, а на земния.

Любопитно е какво би казал Леонтиев за това – далеч не розово – антихристиянство, ако можеше да долови аскетичната му обагреност. Истина, антихристът трябва да е велик аскет и да носи власеница, защото тъкмо това пленява и покорява света.

А от света отново се искаха сълзи! Ала вече не сълзите на християнството. Светът отново се отричаше от своите културни ценности, вървеше към някакво съгласие, но не в името на Бога, а в името на далечното бъдно тържество на безличния, суров колектив (бъдещето на колективизма). Твърде светкавично се развиваха събитията и затова не само Леонтиев, но и Розанов не успяха да се замислят какво означава всичко това. Е, ние пък нали ги виждаме! Ние можем да ги разберем. Длъжни сме да намерим грешките и да ги поправим.

И преди всичко трябва да си дадем сметка – що е християнският аскетичен път? Вероятно всеки веднага ще си представи измъчените ликове на светиите върху византийските икони, тяхната безтелесност, мрачност и тъмнило, задушността на катакомбите, някакво безсъзнателно проклятие за света и неговите радости. Аз твърдя, че всичко това изобщо не отговаря на историческата истина. И мога да го докажа въз основа на творенията на Исаак Сириец – един от най-бележитите отци на Църквата, обръщал се най-вече към монасите, исихастите и аскетите. И ще започна с най-страховитите текстове на Исаак Сириец, от които би потреперило не само „розовото” сърце на Розанов, но и „черното” сърце на Леонтиев.

Ето ги: „Ако милостинята или любовта, или милозливостта, или нещо, за което смяташ, че го вършиш заради Бога, осуетява твоето безмълвие, насочва окото ти към света, хвърля те в безпокойство, засенчва паметта ти за Бога, прекъсва молитвата ти, създава в теб смут и безредие на помислите, докарва те дотам, че преставаш да се занимаваш с божественото четене и изоставяш това оръжие, избавящо те от лутането на ума, заличава предпазливостта ти, води до това, че бидейки вързан, започваш да се движиш като свободен, бидейки усамотен, се връщаш в компанията на хората, пробужда в теб погребаните страсти, развързва въздържанието на сетивата ти, възкресява те за света след като си бил мъртъв за него, откъсва те от ангелското трудене, което е единствената ти грижа, сваля те долу и те туря на страната на миряните – тогава нека да пропадне такава правда”.

С тези думи страшното не се изчерпва. По-нататък: „Чудя се на онези, които смущават себе си в делото на безмълвието, за да успокоят другите в телесното”… „Прекрасен е пътят на любовта, прекрасно е делото на милосърдието заради Бога, но заради Бога не го искам”. „Почакай, отче – казал един монах, – заради Бога бързам след теб”. А онзи отвърнал: „Аз пък заради Бога бягам от теб”.

И ето нещо като изчерпателно обяснение за това отношение: „Светът е блудница, която привлича гледащите я с красотата си и с любовта към нея. И онзи, който поне отчасти е бил обхванат от любов към света, който е бил омотан от него, не ще може да излезе от ръцете му, докле светът не го лиши от живот. И когато светът съблече от човека всичко и го изнесе в деня на смъртта му вън от неговия дом, тогава ще познае човекът, че светът е наистина ласкател и измамник”.

И затова: „Искаш ли според евангелската заповед да придобиеш любов към ближния в душата си? Отдалечи се от него, и ще се върне при теб пламъкът на любовта към него, и ще му се радваш, когато го видиш, като на светъл ангел”. Какво е това? Да не би нагледна проповед на обич към далечния за сметка на ближния? Още повече, че Арсений е казвал: „Знае Бог, че ви обичам, но не мога да бъда и с Бога, и с хората”. И всичко е сложено на мястото му.

Ето например: „Не сравнявай с подвига на безмълвието онези, които вършат знамения и чудеса в света. Бездейността на безмълвието обикни повече от нахранването на гладуващия в света и обръщането на много народи към покланяне на истинския Бог. По-добре е да развържеш себе си от оковите на греха, отколкото да освободиш робите от робство… От остротата на ума извира като река учението. По-полезно е да се погрижиш за душата си, отколкото да възкресяваш мъртви”.

Усещам как от тези думи изтръпва всяко хуманистично сърце. Признавам, че и моето сърце изтръпва и не вярва, не допуска, че може да е тъй. Търся ключ към друго разбиране на тези думи. И ето какъв е той:

„Когато чуваш за отдалечаване от света, за изоставяне на света, за очистване от всичко, което е на света, тогава трябва първо да проумееш и да разбереш, но не според разбиранията на простите хора, а според чистото разбиране на разума, какво означава самата дума „свят”. От какви различавания е съставено това наименование. И тогава ще бъдеш в състояние да разбереш повече за своята душа – колко отдалечена е от света и какво е притурено в нея от този свят. Думата „свят” е събирателно име, и ако човекът не е познал от по-преди с кои части на своето „аз” е далеч от света, а с кои е свързан с него, тогава мъчно ще може да разбере много неща. Има хора, които са освободени от света с две или три свои части, а са решили, че са станали чужди за света само защото не са проумели и не са разбрали истината.

Как е станало тъй, че само две техни части са умрели в света?

Според умозрителното изследване „свят” се нарича и съставът на събирателното име, обхващащо отделните страсти.

И когато искаме да именуваме страстите (като цяло), наричаме ги „свят”, а когато искаме да ги различаваме по имената им, наричаме ги „страсти”. Там, където престават страстите, там и светът се губи в своята приемственост.

Същината на самата страст е в следното:

Привързаността към богатството, което води до трупане на вещи. Телесната наслада, от която възниква страстта на съпружеството. Тщеславието, от което се ражда завистта, а също и ламтежът за разпоредничество, надменността и угаждането на властта. Желанието да се гиздиш води до търсене на слава, подмазване и стремеж да се харесваш, което може да стане повод за мнителност и страх за тялото си.

Можем да продължим изброяването на страстите. Ала искам да кажа, че там, където страстта прекратява своето течение, там и светът умира. А ти се вгледай по-внимателно в себе си и разбери, с кои свои части живееш в този свят, а с кои си умрял заради Бога.

Накратко: Светът е плътско живеене според мъдруването на плътта”.

И като приемеш тайната на този ключ, ще разбереш лесно тази молитва:

„Сподоби ме, Господи, да бъда наистина мъртъв за беседата с този свят. Защото не могат да добият любов към човека онези, които обичат този свят”. Тук се противопоставя рязко любовта към човека и любовта към този свят. А при отреклите си от този свят любовта към човека добива друго значение и друг характер.
Ще цитирам текстовете на Исаак Сириец. Те ни говорят за истинската любов към човека.

1. „Който е придобил любовта Божия, той не желае вече да пребъдва тук отново, защото любовта унищожава страха. И аз, възлюбени мои, понеже изпаднах в юродство, затуй и не мога да опазя тайната в мълчание и споделям като някой неразумен всичко за полза на братята, защото такава е истинската любов. Тя не може да пази нещо в тайна от своите любими. Когато разбрах това, пръстите ми не един път не смогваха да сноват с достатъчна бързина по хартията, и аз не можех да запазя търпение поради удоволствието, което нахлуваше в сърцето ми и караше чувствата да замлъкват. Впрочем, блажен е онзи, чиито помисли са винаги за Бога и който от мирското се е опазил. За любовта не е мъчно да приеме жестока смърт заради любимите.

Защото когато от любов към Бога желаеш да вършиш нещо, за предел на това желание тури смъртта”.

Не е ли вярно, че в тези думи се усеща огнена, нажежена любов, а ето и точното й определение:

2. „Що е милостиво сърце? Горене на сърцето в човека за цялото творение, за всички човеци, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар, тъй че кога човек ги вижда или си спомня за тях, от очите му бликват сълзи. А всичко това идва от великата и силна жалост, която обхваща сърцето, и от великото им търпение се покъртва и не може да понесе, нито да чуе или да види никаква вреда, нито дори малка печал, сполетяла тварите. А затова и за безсловесните, и за враговете на истината, и за вършещите зло – всекичасно със сълзи отправяме молитви да се съхранят и помилвани да бъдат. Точно тъй и за естеството на влечугите се молим с велика жалост, каквато без мярка се възбужда в сърцето чак до уподобяване в това на Бога”.

Повече от това кой би могъл да каже? Колко неуместно e да се говори за „тъмни ликове” след тези думи. И може би още по-неуместно – за „розово християнство”. Огненозрачно-бяло, сияйно лице ни открива Исаак Сириец в обръщането си към света. И по-нататък:

3. „На стигналите до съвършенство белегът е следният: ако и десет пъти на ден бъдат предавани на изгаряне заради любов към хората, пак няма да се задоволят с това, както е казал Моисей на Бога: „Прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене от книгата Си, в която си ме записал” (Изх. 32:32). И както казва блаженият Павел: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа заради братята си” (Рим. 9:3). И останалите Апостоли от любов към човеците приеха всякакви видове смърт”.

4. „От любов към тварта Бог Сина Си предаде на кръстна смърт, не защото не можеше да ни изкупи по друг начин, но за да ни научи с това на преизобилната Си любов. А ако притежаваше нещо още по-скъпоценно, то и него щеше да ни даде, за да придобие с това нашия род. И не благоволи да ограничи свободата ни, а благоволи с любовта на собственото ни сърце да се доближаваме към Него. И жадуват светиите Му за този признак – да се уподобят на Бога по съвършенството на любовта си към ближния”.

5. „Разкажете за авва Агатон – казват, че бил рекъл: „Бих желал да намеря някой прокажен и да взема неговото тяло, а на него да дам своето”. Подобни неща и вършел авва Агатон, повече от всички, които уважавали безмълвието и мълчанието. Този чуден мъж по времето на голямо тържище дошъл да продаде каквото изработил с ръцете си, и като намерил на тържището един болен странник, наел за него дом и останал с него. Работел сам и всичко, каквото получавал за труда си, харчел за него. Прислужвал му шест месеца, докато болният не оздравял”.

6. „Втората заповед е човеколюбието. Тя изисква двойственост на естеството, та грижата за труденето на ума да бъде двойно по-силна, сиреч каквото вършим в съзнанието, да желаем по същия начин да извършим и телесно. И заповедта, изпълнявана на дело, трябва да бъде изпълнена и в ума.

А там, където няма възможност да покажем видимо и телесно любовта си към ближния, достатъчно е пред Бога да излеем любовта си към нашия ближен”.

7. „Оказвай равно благоволение и чест на всички хора. Дали ще е юдеин или неверник, още повече, ако е убиец. Нали всички сме братя, от една порода, и сме се отклонили от истината поради непознаването й. Обичай грешниците, ала мрази делата им, и не пренебрегвай грешниците заради недостатъците им, за да не бъдеш сам съблазнен от това, което е съблазнило тях”.

8. „Който в паметта си за Бога уважава всеки човек, придобива със силата Божия тайно помощ от всеки човек. Любовта не познава срам, понеже не умее да си придава важен вид. За любовта е естествено да не се срамува и да забравя за всякаква мярка. Блажен е този, който е намерил любовта – обиталище на велика радост”.

9. „Христос умря за грешниците, а не за праведниците. Голямо нещо е да жалиш злите хора и да правиш добрини на грешниците повече, отколкото на праведниците.
Бъди приятел на всички хора, а мислено пребъдвай сам.

Ако не можеш да поемеш върху себе си греховете на грешника и да понесеш неговото наказание и срам вместо него, тогава бъди поне търпелив и не го засрамвай”.
От цитираните от мен откъслечни текстове на Исаак Сириец виждаме, че в тях би се препънал и най-пламенният, най-крилатият хуманизъм. Каква друга, по-висока степен на любовта към брата може да се намери и да се противопостави на тази огнена любов?

Но има една фундаментална разлика между хуманистичната любов, отхранена на почвата на римското право, и християнската любов, хранена от Извора на любовта. Можем да усетим тази разлика, ако сравним справедливостта и милостта.

Ето още няколко увещания на Исаак Сириец. Те са важни за разбирането на милосърдието.

„Ако милостивият не се издига над справедливостта, той не е милостив. Милостивият не само дава от това, което е негово, но и с радост търпи неправди от другите и ги жали. А когато победи справедливостта с милост, тогава се увенчава не с подвластния на закона венец на Праведниците, а с евангелския венец на Съвършените.
Милосърдие и правосъдие в една и съща душа – то е същото като човек, който в един и същ дом се покланя и на Бога, и на идолите.

Милосърдието е противоположно на правосъдието. Защото правосъдието е изравняване според точната мярка на това, което е отредено всекиму, което е заслужено от него като отплата, и не допуска отклоняване в една или друга посока или гледане на лице.

А милосърдието е тъга, възбуждана от жалостта, и затова се скланя състрадателно към всяко нещо. Който е достоен за наказание, томува не отплаща със зло, а който е достоен за добра награда, нему се отблагодарява с излишък. Както сламата и огънят не търпят да бъдат заедно в един дом, тъй са и правосъдието и милосърдието в една душа. Както пясъкът не издържа равновесието с голям къс злато, тъй и изискванията на правосъдието не издържат редом с Божието милосърдие.

Каквото е шепа пясък, хвърлена във великото море – това е и грехопадението на всяка плът в сравнение с Божия промисъл и Божията милост”.

Трудно е да се добави нещо към тези думи! Очевидно е, че те свидетелстват за придобито чрез опит разбиране и изживяване на втората заповед – заповедта на човеколюбието. И в това отношение са недосегаем образец за човеколюбците от всички епохи.

Искам да отбележа още една своеобразна черта в творенията на Исаак Сириец. Това е неговото отношение към човешкото творчество, винаги благодатно и истинско. Ако някой иска да намери точно, високолирично описание на психологическия процес на творчеството, той може да го направи в думите на Исаак Сириец за молитвата.

Сходството в описанието на процеса е толкова несъмнено, че сме принудени да говорим за молитвата като за връх на творческия процес в човешката душа. И не един път, а често и по различни поводи се връща Исаак Сириец към тази тема.

Той казва: „Понякога стиховете се услаждат толкова в устата, че произнасянето на един стих от молитвата продължава безброй пъти, не позволявайки преминаване към друг. И тогава този, който се моли, не усеща умора.

Друг път от молитвата се ражда някакво съзерцание и прекъсва устната молитва, и тогава се вцепенява тялом този, който се моли”.

„Когато поради въздържание на сетивата от всяка среща с външното бъдеш осенен от силата на безмълвието, тогава ще срещнеш в началото безпричинна радост, която ще завладее цялата ти душа. А след това ще се отворят и очите ти. Та според степента, в която си се пречистил, да видиш мощта на Божието творение и красотата на създанието.

Неусетно в цялото тяло влиза някаква радост и наслада, и плътският език не може да изрази това, а всичко земно изглежда като прах и нищожество.

В часовете на молитвата, а понякога и по време на четенето, вследствие на непрестанното трудене и продължителност на мисълта една извираща наслада стопля ума. И последното бива най-често многократно и нощем. А когато връхлети човека тази радост, струяща в цялото му тяло, тогава той си мисли в този час, че и Царството Небесно не е нещо по-различно.

Когато заставаш на молитва пред Бога, стани в мислите си като мравка, като нещо пълзящо по земята, като пиявица или като неразсъждаващо дете.

Не казвай пред Бога нищо като знаещ, но с мисли на младенец се доближавай към Него.

Когато душата ти се доближи до момента, в който ще излезе от тъмнината, ето какъв ще е белегът за това:

Сърцето в теб гори и се разгаря като огън ден и нощ, а след това целия свят го имаш за смет и пепел, и пламенеещи помисли възникват непрестанно в душата ти. Внезапно възниква в теб извор на сълзи, течащи като поток, непринудени и притурящи се към всяко нещо. И когато видиш това в душата си, бъди спокоен, защото си преплувал морето.

Любовта към Бога е гореща по естеството си, и когато връхлита някого без мярка, прави онази душа възторжена. Затова сърцето, усетило тази любов, не може да я понесе и да я вмести, но в степента, в която е влязла любовта, необикновени промени се извършват в него.

Ето ясните белези на тази любов:

Лицето на човека става огнено и радостно, а тялото му се стопля. Отстъпват от него страхът и срамът, а сам той става възторжен и сякаш изумен. Дори и страшната смърт смята за радост. Съзерцанието на ума му не допуска каквото и да е прекъсване на мислите за небесното… и отсъствайки, невидим за никого, беседва тъй, сякаш присъства наяве”.

И тъй, за Исаак Сириец човекът и любовта към него са връх на човешкото творчество и негов крайъгълен камък.

Ето изумителните му думи за свободата:

„Може с увереност да се каже, че свободата на волята задвижва нашите чувства и всяка вършена от нас добродетел, пък и всеки молитвен чин. И това става и в тялото, и в мислите, и дори в ума, който е царят на страстите ни. Когато пък духът загосподарува над ума, този домостроител на чувствата и помислите, тогава и умът ни ще се подчини и ще бъде воден от духа.

В несъвършения век няма съвършена свобода.

Пази се от собствената си свобода, която може да те доведе до лукаво робство.

Пази се от утешението, което предхожда борбата.

Пази се от знанието, предхождащо изкушенията. И от това, което се случва най-често – от желанието за среща, преди да си осъществил покаянието.

Моли Достохвалния и Даващия без завист, за да бъдеш почетен от Него за мъдрото си желание”.

След всичко, написано от Исаак Сириец, можем ли да говорим, че той ни учи само на творческа крилата радост, че пътят, за който ни зове, е лишен от камъни и тръни?

Не, разбира се. Той ни учи на трудностите на този път, сочи многократно неизбежността на пораженията и изкушенията, които ни очакват, и ни зове по-нататък, към целта – към радостта и към подвига на този път. Той казва: „…Божият път е всекидневен кръст. Никой не тръгва по него, ако живее прохладно. Този прохладен път знаем къде завършва. На Бога не е угодно да бъде безгрижен онзи, който Му е предан с цялото си сърце”.

И на този път са неизбежни изкушенията, за които ни предупреждава: „…от изкушенията човек придобива самотна и беззащитна душа, посърнало и смирено сърце. В нас се смесват утешенията и пораженията, светлината и тъмнината, борбата и помощта – накратко казано, теснотията и просторът. Трябва да търпим, защото търпението е майка на утешението и някаква сила, пораждана обикновено от широтата на сърцето. Един е смирен от страх Божи, друг е смирен от радост. И смиреният от страх Божи е съпровождан от скромност, въздържаност на чувствата и съкрушено сърце. А смиреният от радост е съпровождан от велика простота, от възрастващо и неудържимо сърце!”

Завършвам нарочно с тези думи на Исаак Сириец, защото в тях е ключът към разбирането на аскетизма. А именно, великата простота на сърцето, което е неудържимо в любовта и възраства от нея. Трудният път, за който говори Исаак Сириец, се крие в отричането от „този свят” заради подвига на придобиването на Божия свят и разкриването на своето сърце…

В думите на Исаак Сириец има не само мяра и хармония, реализирана пълнота и правилна съотнесеност на двете заповеди, но и Свят в Бога и Бог в Света. И с никакви сили не ще ни откъснат от аскетичния път на труденето в света според учението на Исаак Сириец. Само в любовта към човека и в милостивото сърце откриваме божествената радост.

Превод: Андрей Романов

Списание Мирна, бр. 30 [поръчай]

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи