За програмата на монашеството
Приветствам всички ви и моля за молитвената ви помощ. Целта ми е да ви помогна да се борите срещу „рутината” в монашеския живот, така че истински да пребивавате с ума си там, където е Христос – отдясно на Отца. Но средствата, които имам на разположение са твърде оскъдни.
Светите отци като Лествичника и други аскети, изискват от монаха постоянно да пребивава с ума си в Бога. Ежедневният живот е пълен с впечатления и прекъсва съзерцателния ни живот в Бога. Миналия път ви говорих за това какво съзнание трябва да имаме, живеейки в този свят сред множество хора. Една от най-важните задачи в програмата на монашеството е чрез спазването на Христовите заповеди да се достигне състоянието на безстрастие, т.е. на освещаване: тогава вече никакво духовно явление вече не може да прекъсне виждането в нас на безстрастния Бог. Ако говорим за безстрастието като цел на нашия живот и смисъл на идването ни тук, в манастира, то целият стил на живота ни се променя.
Резултат от падението е това, че човекът от образ Божи, от образ на Абсолютното Същество, е „изпаднал” в такова съзнание, което ние сега наричаме егоизъм. Егоизмът е признак на това падение и наличие в нас на гибелта, на смъртта.
Макар Божието откровение да е дадено в тази форма – „ЕГО”, „АЗ, „Аз съм вечно Съществуващият”, – то тук думата „ЕГО”, „АЗ” е най-забележителна дума, защото обозначава личността, а личността не живее затворена в своето его.
Егоизмът действително е причината за всички трагедии в живота на човека, на човечеството на земята. Това е състояние, противоположно на онова, към което сме призвани от Божията заповед. Бог ни е заповядал да обичаме всеки ближен, всеки съ-човек като самите себе си; естествено имам предвид евангелското, а не старозаветното разбиране. Старият Завет казва: „Възлюби ближния си като самия себе си, и мрази врага си”. А Господ заповядва: „А Аз ви казвам: обичайте враговете си”. Така че, макар Старият Завет да ни дава много примери за изключително възвишени състояния на молитва и съзерцание, все пак те далеч отстъпват на евангелската заповед: „А Аз ви казвам: обичайте враговете си”. В книгата си за старец Силуан пиша, че тази заповед на Христос дава на всички други заповеди абсолютен, вечен и безкраен характер. Заради нея християнството се явява за света „смърт” – смърт на егоизма. Ето защо Господ казва: „Ще бъдете мразени от всички заради Моето Име”. Много е възможно дори и ние монасите да се изморим и да се изтощим от това слово, защото то никак не ни се отдава. Ние изнемогваме в молитвата си, за да спазим Божията заповед. Минават години, десетилетия, но не достигаме търсеното. От умората се ражда чувство на отблъскване. Но умолявам ви да помните, че това отблъскване е гласът на смъртта в нас! Макар да е трудно да се говори за тази заповед, защото всички сме далече от висотата на Божието слово, все пак по-добре е да говорим за нея, отколкото за каквото и да е друго. Иначе всичко в нас се опустошава и тогава няма да получим нищо за живота си в Бога, който е живот вечен.
Един от признаците на егоизма в нас е наличието на някакво чувство на завист. От това чувство трябва да се бяга като от черна смърт. Истинският християнски живот ни освобождава от завистта. В Евангелието има прекрасна притча за блудния син. Когато Бог устроил пиршество на небесата, защото падналият син се е върнал в лоното на Отца, по-големият син, който не познавал падението, изведнъж станал жертва на завистта: „Аз цял живот ти работя, а Ти никога не устрои нещо такова за мен!” А Бащата отговорил: „Всичко, което Ми принадлежи, принадлежи и на тебе. Затова трябва да се радваме за спасението… Този твой брат мъртъв беше и оживя, върна се при нас”. И ако вярваме по този начин – че „всичко, което Бог има, ще бъде наше” – тъмната страст на завистта няма да намери място в нас. Знаете от Евангелието как Пилат разбрал, че предават Христос от завист: не заради някакви истински престъпления, а само защото той предизвикал в тях завист със Своите Божествени чудеса. Както виждате, тази завист е убила Бога. Тя убива също и брата! И така, когато в нас се появява движение на завистта, трябва да знаем, че сме във властта на тъмната смърт. Трябва да живеем така, че не само да не завиждаме, но дори да се радваме всеки път, когато някой ни превъзхожда в каквото и да било. И ако имаме правилна нагласа, тази страст, която разрушава всичко в живота на хората, няма да има в нас място, и животът ни ще стане съвсем друг по своя характер. Тогава лесно се установява единство на духа и животът на нашето братство ще бъде изпълнен с истинско Божествено присъствие…
Преди смъртта си искам да напиша това на сърцата ви, за да живеете наистина в Бога и в съзнанието ви да няма нищо друго. Не давайте на никого по никакъв начин да изтръгне от духовното ви съзнание Христовата любов, която не познава завистта, а се радва за спасението на всеки човек. Всичко се свежда до положението, че трябва да се молите и сутрин, и вечер, и в храма, и извън храма да спазвате Божията заповед за любовта към ближния. Ето за това е моята молитва към Бога. Чрез любовта към ближния ние познаваме и любовта към Бога. Разбира се, бих искал у всеки един от вас молитвата да извира отвътре като поток, така че суетата, която създава големият брой хора, идващи тук с различни настроения, по никакъв начин да не изкорени в нас това съзнание. И тогава наистина ще живеем така, че Божието спасение да бъде все по-близо и по-близо до всички нас. Би било толкова тъжно човек да отиде в манастир и вместо вечно освобождение да намери осъждане и гибел!
И така, простете, че ви говоря за това – аз живея в очакване на своя край. И когато достигнете края на вашите дни, ще ви бъде по-ясно моето състояние. Аз сега и живея, и не живея. Често състоянието ми е толкова лошо, че животът ми тежи и казвам на Бога: „Господи, кажи ми „умри”, и ще умра”. Но по непонятен за мен начин изведнъж това състояние на смърт в цялото ми същество се променя в молитва и слово, отправено към вас. Не зная как съм жив. Защо съм жив? – Може би защото сърцето ми не може да ви остави тук, на земята. Когато някой от вас отсъства, през цялото време съм в молитва Бог да запази всички ви и всеки един от вас.
Простете ми, ще ви разкажа един комичен случай. Една дама в Москва решила да посвети времето за дневния си тоалет на изучаването на испански език, за да може да чете в оригинал „Дон Кихот” на Сервантес. Естествено, не мога да се състезавам със Сервантес: едва ли ще се намери някоя душа, която да изучава руски език, за да чете мен. Сервантес ще се окаже победител. И все пак, и старец Силуан, и Серафим Саровски, и Нил Сорски – всички те и мнозина други са говорили на руски. Затова е хубаво да се знае този език.
При нас идват хора, които са като изгубени: не знаят как да пристъпят към живота по Бога. И какво да им кажеш, с какво да започнеш? В живота ми имаше такъв случай. Една душа бе осъдена от лекарите на скорошна смърт поради рака, поразил я изцяло. Тя беше съвсем болна и я возеха в инвалидна количка. И когато на нея, поради смъртоносната болест, й бе дадена голяма схима, тя ме попита: „А сега какво да правя?” Отговорих й: „Гледайте към Бога и Му говорете за своите нужди”. И тя започна да прави така. От тогава изминаха повече от тридесет години, и тя е жива и се моли. И това е действителен случай.
Някога отстъпих от Бога, от молитвата и след това изведнъж ми бе дадено да се върна при Него. Започнах да се моля. И молитвата влезе в мене като вулкан, и не бе възможно да я спра. Молитвата е такова състояние, в което действително можем да се съединим с нашия Бог Творец. И тази молитва е смисълът на монашеството. Всеки друг начин на живот е по-малко благоприятен за такава молитва. Ние оставяме грижите за когото и да било в материален план. Това не означава, че никога не помагаме материално – ние правим това постоянно. Но нашата главна грижа не е това, а да пребиваваме в Бога. В света страданията – като един вид разпятие – могат да удържат хората в молитва. Но ние монасите трябва да се удържаме в молитва поради едното съзнание, че в нас все още живее смъртта, и да търсим как да победим тази смърт…
Методите на борбата на ума със страстите
Отново и отново благодаря на Бога, дал ми сили да се срещна с вас и да ви говоря за онова, което е необходимо за нас, избралите монашеския път. Как можем да победим натрапчивия помисъл, който не ни дава да намерим покой и да вършим всяко действие в духа на заповедите?
Разбира се, борбата с помислите е част от монашеската духовна работа на борбата със страстите като цяло. И днес моля Бога да ми даде сили да ви говоря за това, което наистина е потребно.
В Евангелието виждаме следния случай: някой завел сина си, завладян от бяс, при учениците на Христос. След това те попитали Господа: „Защо ние не успяхме да изгоним беса?” Господ, изгонил с една дума от юношата беса, който го измъчвал, им казал: „Този род се изгонва с пост и молитва”. Господ ни е дал най-общи положения, чието съдържание трябва да разкрием в продължителен подвиг. Постът, разбиран често като външна диета, става толкова по-строг, колкото по-малко човек отдава ума си на духовната борба. По принцип постът говори за необходимостта от въздържание от всичко, което противоречи на духа на заповедта. „С пост и молитва!” Постът и молитвата се увеличават по своите външни форми, ако отдаваме малко внимание на „духовната работа” (умное делание – б. пр.).
Ние трябва да имаме контрол върху ума си: къде се „шляе” (простете за резкия израз) той, нашият ум, по какви мръсни пътища ходи? Ние трябва да го удържаме от „разходки” там, където не бива, там, където събира мръсотия и страсти и с това осквернява целия ни живот! Нужно е да се учим как от такъв помисъл да преминем към друг – такъв, който ще освети целия ни живот и ще подготвя ума ни за живота в бъдещия век.
Сега ще ви говоря за монашеското дело като цяло в борбата със страстите. След падението на Адам всяка страст принадлежи на тварния свят. Всяка страст има една или друга форма, един или друг присъщ на нея образ в зависимост от характера и`. Така нашия принцип кратко ще изразявам с думите: „Да не предаваме ума си, да го държим под контрол”, според съвета на великия апостол Павел.
След като Господ е възкръснал и е възлязъл на небесата, нашият ум трябва да бъде там, където е Той: зад завесата на осмия ден. Ако държим в съзнанието си необходимостта от контрол над ума и от аскеза, която удържа ума зад завесата на осмия ден, то вместо да осквернява цялото ни същество със страсти и греховни помисли, самата наша мисъл ще го освещава.
Защо трябва „да не предаваме ума си”? – Възможно е, подобно на някои от отците, да поискате да изпитате как действа страстният помисъл, и да проследите накъде води той. Но нашият път към победа над греховните страсти е друг: как да спрем помисъла, как да не предадем вниманието си на онова движение, което пленява ума… А когато ние не отдаваме ума, тогава никаква страст не може да действа в нас. Максим, великият подвижник, е казал: „Дай на тялото въздържание и пост според силите му, а останалото – отдай на ума”. И така, ние трябва да следим за това умът ни по никакъв начин да не се съедини с образа на онази страст, която чука на вратите на сърцето ни, за да ни привлече към греховно действие. И така се получава, че нашата аскетическа борба зависи от културата на ума ни. Никаква друга аскетическа култура на този свят не познава нищо подобно на онова, което казва нашият Господ Иисус Христос, Творецът на света, чрез Когото „всичко е станало”. Когато отдадем ума си, за да следваме Христос, където и да иде Той, цялото ни същество се освещава от Неговата Божествена святост. Като не предаваме ума си на страстния помисъл, на образа на онази страст, която иска да ни склони към грях, и като превеждаме ума в подвига на следването на Христос, тогава вървим нашия монашески път. Когато ни се даде да побеждаваме нападението на всяка страст, то умът ни, следвайки Христос, се подготвя за вечното битие, за „съ-битиè” с Него – с Христос, с Отца и Светия Дух.
Да речем, че ни безпокои неприязнен помисъл – някой ни е оскърбил. В дверите на сърцето ни чука страстта да отмъстим за обидата. Всяка страст може да се осъществи чрез действие само при участието и вниманието на ума ни към помисъла на тази страст. Ако изхвърлим от ума си образите на хората, които са ни обидили, както и самата обида, то ние сме победили: страстта не действа в нас и така, спазили принципа „да не предаваме ума си”, ние живеем свободно. По този начин умът ни се възпитава да пребивава вечно с Бога, дори докато спим. Това обаче не се получава нито бързо, нито веднага при всички хора.
Главното в тази духовна работа е послушанието. Всички започваме от малките неща: предаваме волята си на мисленето на духовния си отец или на игумена. В този прост и малък акт на послушание – духовно послушание – ние освобождаваме ума си от житейските грижи. И тежестта пада изцяло върху нашия духовен отец или игумена. А ние оставаме свободни от грижите и умът ни може изцяло да се отдаде на Бога. Когато умът ни е зает с Бога, Който, естествено, е Чист и Пречист, то и умът ни става чист. Този опит от чистота на ума се дава само в манастира. Защо? – Защото само в манастира, а не в общия живот на света, ние можем да предадем себе си на разсъдителността на човек, който живее чрез нашия Бог по-дълго време, отколкото ние. Нашият духовен отец, понеже за разлика от нас не е завладян от страстите, намира най-добрия изход. Така по най-прост метод ние изведнъж възхождаме там, докъдето не се издига никаква интелектуална еквилибристика.
Помните ли думите на старец Силуан: „Започнах да правя така, както ме научи Господ и умът ми се очисти, и Духът свидетелстваше за спасението”? Само такъв дух е чист, който е свързан повече със сърцето, отколкото с ума. Затова и Господ казва: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога”.
По този начин монахът се научава да богословства, като пребивава в делото на послушанието. По мнението на светии като Симеон Нови Богослов, наричани „νηπτικοì πατέρες”, т.е. „онези, които са водели трезв, духовен живот”, – само такъв ум, чистият, е годен за истинско богословие. Така монашеският живот ни води към богословски съзерцания от най-висш порядък.
Създава се впечатление, сякаш всичко е доста просто и заедно с това е удивително ефективно.
Защо казваме „да не предаваме ума”? Защото всяка страст, тъй като има един или друг образ, външен или мисловен, носи със себе си ограничение, присъщо на тварния свят. Страстите не действат по еднакъв начин в човека, но в общ план може да се каже, че най-тежката борба за човечеството е с плътската страст: в началото тя предлага услаждане, а след това се превръща в смърт. С плътската страст, чийто образ чука в съзнанието ни, борбата е по-тежка, отколкото с другите страсти. Хилядолетният ни монашески опит показва, че да не се предава умът на нападенията на плътската страст е най-висша култура: защото като не предаваме ума на образите на тази страст, ние се освобождаваме и тя престава да действа. В началото, докато човек е все още млад и се развива за това да ражда деца, това не е толкова просто. Струва ни се, че световният закон за възпроизводството е по-силен от нас. Но когато чрез духовния подвиг се постигне чистота на ума и той стане свободен от външните помисли, свързани с тази страст, тогава човек става съвсем друг. Светите отци наричат това състояние „целомъдрие”.
Хилядолетният опит показва, че когато този подвиг се извършва правилно, т.е. чрез послушание и въздържание във всичко, чрез пост и молитва, човек не се уврежда нито психически, нито интелектуално. Ако в повечето случаи загубата на равновесието на нормалния човек е възможна по две причини – при наличие на гордост или при борба с плътта – то като побеждава и едната, и другата, човек запазва равновесието си и способността си за разумно действие.
Ще ви разкажа нещо от своя опит. Някога страшно се увличах от философия. Еквилибристиката на ума, който се движи свободно в космическия живот и пространство, дава огромна наслада, но не спасява в онзи смисъл, за който говорят Христовите заповеди.
В съвременните религиозни движения съществуват други разбирания за духовния живот. Лично аз ви предлагам да се придържате към нашата система на възпитание на ума. Ние разбираме това възпитание по друг начин, особено когато става дума за съзерцанието. Съзерцанието за нас не е психоанализа, а състояние на нашия дух, при което реалностите на Божествения свят стават очевидност. Другите (ще се въздържа да посоча имена) разбират това като тънък психологически анализ на мисленето и всяко действие. Ние не живеем по този начин: това е пътят на науката в нейната съвременна форма – психологията.
От всички страсти най-страшните, разбира се, са плътта и гордостта. Ако с плътта борбата се свежда до това да не предадем ума, то с гордостта борбата е: „дръж ума си в ада”.
Разбирането на духовните хора за гордостта и за борбата с плътта се различава от разбиранията на хората, които живеят в света. Няма да скрия огромната си печал, че онова най-висше познание, което е донесъл на земята Господ Иисус Христос, се пренебрегва от хората. Това пренебрежение достига до парадокс: хората се срамуват да кажат, че са християни. Но от хората, които си отиват от Христос, никой няма истинско разбиране за Божественото смирение. Бог, Който е всемогъщ, безкраен в Своите творчески дела, е смирен, но Неговото смирение е от съвсем друг порядък в сравнение с онова, което разбират хората под смирение. Такова смирение може да бъде само дар свише.
Нашият блажен отец има едно забележително богословско учение. При цялото ми невежество, струва ми се е вярно, че никой не различава два вида смирение като Силуан: той казва, че едно е аскетическото смирение, а друго – Христовото божествено смирение, което е неописуемо и в което няма елементи на относителност. То има абсолютен характер и при него няма никакво сравнение с нищо друго. Аскетическото смирение е относително и се изразява чрез принципа: „аз съм най-лош от всички”, а Христовото смирение е присъщо на Неговата любов. Смирението, на което Господ ни съветва да се учим, като Му подражаваме, не е тварно, а е присъщо на Самия Бог.
Мнозина ме питат: „Защо човек, който очевидно живее живот във въздържание и с разум, казва: „Аз съм най-лош от всички”? Какво е това – фалшиво смирение?” – Не, това е нещо съвсем различно… Например, ние усещаме болка, когато боледуваме. И когато тази болка надхвърли търпението ни, си мислим, че страдаме най-много от всички. Така и за подвижника, който се стреми към смирението, липсата на такова смирение, която се изразява в това, че на човек му идват горди мисли за самия себе си, – това вече е страшна борба. Именно в такъв момент на вътрешна борба Силуан извикал към Бога: „Господи, научи ме как да се смиря” – и получил отговора на Христос: „Дръж ума си в ада”.
Ако четете внимателно Евангелието, ще видите, че и Самият Господ е действал на земята според тези думи – „дръж ума си в ада” – в борбата с гордостта, най-ужасната от страстите. Когато изцелявал и около Него стояли хора, поразени от величието на чудото, Той казвал на апостолите: „Знайте, че Синът Човешки ще бъде предаден на съд и ще Го осъдят”. Когато жената изливала скъпо миро върху главата Му, Той си мислел за Своето погребение. Така Той, Който е истински Бог по Своята изначална Личност, все пак вървял именно по този път. И ние, монасите, трябва да знаем Неговия път. Защото, дори да изучим всички богословски системи и да имаме в паметта си и в духовното си разбиране всички знания, но не победим гордостта, всичко това е напразно.
И така, засега нека се съсредоточим върху това – чрез скромен и прост живот да се стараем да избягваме с ума си образите на страстите. Когато ви нападат страстни помисли, идете и работете, или се срещнете с някого, или още по-добре се молете. И така, по различни начини – чрез духовно четене, молитва, разговор, работа – си помагайте да се откъснете от помисъла на страстта.
А с гордостта борбата се извършва чрез осъждането на самия себе си като недостоен за Бога за всички векове. Виждате как всичко в монашеския живот, за който говорим сега, не прилича на нищо друго. Вземете нашия отец Силуан: един час умът му е съзерцавал неизбежността на вечната гибел. Той сам казва след това колко страшен е този дух. И тогава Господ се явил без думи и с радостния си поглед грабнал Силуан на небесата. И в един миг той познал такова състояние на духа, за което великите философи и богослови могат само да разсъждават абстрактно. Не мислете, че говоря с някаква неприязън към науката. Не, но казвам, че науката сама по себе си, макар да обогатява ума, без жив опит не ни спасява.
Нашето спасение е в нашето единство
Днес ви помолих да дойдете на нашата беседа, която ще бъде без външни хора.
Напоследък допускаме някои от гостите на събиранията си, които винаги са много интимни така, както е интимна и Божията заповед. Аз непрестанно се опитвах да ви обясня как се ражда словото Божие в сърцето на човека. Този процес не е толкова прост и същевременно е много ясен и чист. Как вместо страстния си глас да чуем гласа на нашия Бог? При цялата неизказано велика задача, която стои пред нас, животът ни по своите прояви все пак остава съвсем обикновен. Когато на беседите ни присъстват и гости, то макар словото ми да е насочено към новопостъпилите сред вас, забелязах, че по странен начин молитвата ми за това слово включва и тях. А да бъдат включени и те означава да се промени съдържанието на беседата. Ето защо, когато сме сами, се чувствам по-свободен, при все нееднаквите реакции и състояния на хората, които присъстват тук. Но и в този случай не сме напълно свободни и не достигаме единство на словото, тъй като беседата ни не може да засегне едно и също на всички нива, понеже се намираме на различни равнища.
Сега, когато манастирът ни нараства в значително по-голяма група от хора, за мен става необходимо отново и отново да повтарям: градете този манастир с молитвата си, като не забравяте великата цел на спасението, дори ако в ежедневния си живот вършите най-обикновена работа. Безкрайно великото се съединява с най-простото и всекидневното по естествен начин.
Когато умът е изцяло насочен към Бога, когато в нас няма друг живот, освен Бога, тогава се освобождаваме от някои външни форми, които обикновено се наричат „канон” или „правило”. Правилото като нещо задължително за повторение с години и десетилетия все пак остава, както показва опитът, необходимо, но и ограничаващо. Апостол Павел казва: „Законът е установен не за праведник”. Онзи, който иска да бъде движен от Светия Дух, не бива и не може да бъде връзван с правила.
За каквото и да говоря в присъствието на външни хора, винаги ми идва мисълта: дали те изобщо разбират монашеството? Трябва да кажем, че монашеството в съзнанието на хората далеч не съответства на величието на тази култура. Тази култура на духа е нашият подвиг. На всички нас ни е необходимо да се развием до такава степен, че да чуваме безпогрешно гласа на Господа. Този подвиг изисква постоянно – денем и нощем – вътрешно внимание. Тогава животът ни, обикновен по своята външност, ще бъде постоянно общение с Бога. Хората, които идват отвън, не могат да видят истинския процес на нашия живот. Дори когато се събираме сами, ние пак не достигаме единството на духа: не защото нямаме желание, а защото опитът ни е различен и всеки разбира нещата в границите на своя опит.
Що се отнася до новопостъпилите, тях ние разпознаваме като хора, сродни нам по дух. И, разбира се, наша задача е да ги включим в живота си така, че общността ни да стане като един човек.
Когато усвоим тази мисъл, тогава се преодоляват страшно много най-различни недоразумения. Тогава изчезва каквото и да било „състезание” и всяко добро дело, всяка блага дума гради манастира и го укрепява. И обратното: всяка дума, която е проява на нашата немощ, на страстите ни, а не на Божията воля, руши манастира. Моля ви, помнете това! Принуден съм да ви говоря за това усилено, защото, колкото и да е странно, все още нямам усещането, че правите това, за което ви моля: да се молите за всички и за всекиго, за нашия общ живот и за всеки човек. Ако възприемете мисълта ми, животът ни ще потече по съвсем друг начин. Опитвам се да получа слово, за да ви обясня по-ясно мисълта си. И ще ви кажа истината: в този момент нямам такова слово. Защото не сме достигнали съзнанието, че в живота на общежитийния манастир е изразена идеалната форма на човешкия живот на земята.
Да вземем пример от словата на безкрайно скъпия ни духовен отец – Силуан. Той казва, че на хората се дават различни послушания: един да бъде цар, друг – патриарх, трети – да изпълнява някаква по-малко обща, специална работа, дори да бъде обикновен дърводелец. А след това пише: „И всичко това не е важно”. Виждате освободеността на този човек от всякаква завист, от всякаква конкуренция, от всякакво отблъскване.
Бог да ми помага да разясня тази мисъл. Когато чрез молитвата си за всички и за всекиго във вас израсне това съзнание – за необходимостта от единството ни в Бога, тогава ще стъпите на истинския път. Можете да се молите и в килията, можете да се молите и по време на богослуженията ни. Постоянно се молете! Опитах се да пиша за това в книгите си, започвайки от първата, която е и най-важната – за св. Силуан. Когато всеки върши работата си според своите дарби, изчезват поводите за каквато и да било конкуренция или завист или нещо подобно. Всяко добро дело, от когото и да е направено, ще стане наш живот, ако се спасим.
Господ да ми помага да намеря думите, а на вас да ви помага Господ да наследите някои от принципите на великата култура, бих казал, на най-великата от всички култури, известни на човека на земята. Със задоволство чух наскоро думите на един от новите членове на нашето братство, който каза: „Да живеем заедно – това изисква голяма мъдрост от всеки един от нас”. Млад човек, млада душа, а ето, разбрал е, че това съвсем не е нещо малко. Помислете си, Господ е казал на учениците си: „Ако имате любов помежду си, вие сте Мои ученици, и всеки ще ви познае, че сте такива, т. е. Мои ученици”. Моля ви, проумейте, от тези думи, че е извънредно важно да се преодолее егоизмът. Всичко, което правим – всичко трябва да влезе в нашия спасен живот. И ако имаме това съзнание, тогава ще видите, че животът тече по съвсем друг ред. На Земята има повече от четири милиарда души. А ето, на нас Господ ни е дал да бъдем малка група, събрана чрез единството на вярата ни в Иисус Христос. И нека тази малка част човечество от цялото човешко тяло да бъде грижа на всеки един от вас: това е моето семейство, това е моят живот и всичко, което правя, го правя за това да укрепя този живот. От единството, от здравото единство помежду ни ще се роди велико спасение. Моля ви да усвоите този принцип, това начало, да усвоите това правило! Съдете за самите себе си по следния начин: ако ние живеем в малка група и в нас остават елементи на някакво сравнение с другите, на конкуренция, на състезаване и други подобни неща, ние все още не сме на добър път. Борете се с този елемент, който внася разделение в живота ни.
Всеки човек, при цялата си неповторима персоналност, все пак е представител на определена класа или тип хора. И когато в границите на този манастир се научим на единство – ще бъда благодарен на Бога и дългът ми пред вас ще бъде изпълнен. Ако в молитвата си за живота на манастира достигнете това животът ни, макар и донякъде, но все пак да бъде в съгласие със заповедите на Христос, Бог ще отвори пред нас вратите. Тогава ще можем да вместим в сърцето си несравнимо повече хора и несравнимо по-голяма любов.
В какво се състои трудността на положението ми? В това, че си поставих невъзможната задача да бъда проводник на духа на нашия духовен отец Силуан. Самият аз не достигам това състояние. Но искам всички вие да достигнете именно състоянието на Силуан: не някакво интелектуално, просто абстрактно мислене, а реално състояние на духа. И така, в следствие на любовта ни към всеки член на нашето семейство, в нас се поражда желанието да проявим послушание и към всеки друг човек.
Ние не можем да избегнем законите на обществения живот на човечеството на Земята. И една такава проява е това, че молейки се за всички, ние в по-голяма степен се молим за онези, върху които пада по-голяма отговорност, т.е. за игумена и за духовника. Опитайте се да държите в съзнанието си следната мисъл: „Бог ни е дал такъв игумен и такива духовници!” И постепенно се учете да ги следвате така, че съвестта ни наистина в нищо да не ни укорява. Тогава ще дойде вестта от Духа Божи, че се спасяваме. Старец Силуан говори за това със следните думи: „Започнах да правя така, както ме научи Господ, и умът ми се очисти, и Духът свидетелстваше спасение”.
Коя е трудността в нашия църковен живот? Често хората, които заемат отговорни постове, настояват на своето ограничено разбиране като на нещо напълно съвършено и отхвърлят всичко друго. Но ето, апостол Павел пише, че макар да има различни служения на хората, всичко трябва да бъде по Бога и да води към единство и към любов. Всяка поява на разделение ще нарушава живота ни и няма да ни донесе спасение. Ако молим Бога в молитва за нещо и някой друг, а не ние, „реализира” тази молитва, то трябва да отхвърлим мисълта: „А защо не бях аз?” Бог е чул молитвата ми и е направил това, за което съм молил, макар някой друг да го е осъществил на дело. И ако делото носи слава, аз няма да завиждам на славата. Нека той да получи славата за извършеното, а за мен е важна реализацията на нашата обща цел. А нашата цел е следната: единство на духа във вечния порив на любовта във вечния Бог, когато няма да има вече време според клетвата на ангела от „Апокалипсиса”: „И Ангелът се закле, че не ще вече да има време”. Тогава няма повече никакви колебания, а целият живот – и на Бога, и на всички хора – е мой живот, макар аз нищо да не съм направил. Разбирате ли този момент? Едно е „всичко да става по моята”, както диктува страстта ни на честолюбие или властолюбие, или на стремежа към господство; и друго е когато човек е свободен от този стремеж да властва. Тогава, който и да е направил доброто дело, казваме: „нека вечно да бъде благословено Името на нашия Бог!”
Може би ще кажете, че говоря неясно и би трябвало да посоча конкретни случаи. Но ако вземем конкретен случай, ще изпуснем от поглед самия жизнен принцип.
Както пиша в книгата си, старец Силуан, нашият духовен отец, се придържаше към следното правило: ако след виждането на Христос му е било дадено да живее цялото човечество в сърцето си, то той искаше да съхрани това през целия си живот. Така и ние, въпреки нашите слабости, въпреки начина си на мислене за самите себе си, трябва някак да се освободим от целия си егоизъм… Не мисля, че това може да стане за няколко минути. Нужно е много да се молим, и да страдаме, и да живеем така, че това да проникне в съществото ни като негово свойство и състояние…
През цялото време се опитвах да говоря, молейки Бога да ви разкрие истинското съдържание на моите думи. Молете се, и Бог ще ви открие истинския смисъл на това, което ви казах. Молете се и се старайте да го усвоите.
* * *
…Когато говорим за конкретни образи в молитвата, всъщност ние все още не се молим съвършено. Молитвата, която е отвъд конкретните образи – ето това е чистотата на ума. Когато преминем в другата сфера и живеем вече извън времето и пространството, т. е. свръхвремево и свръхпространствено, там няма конкретни образи, а само състояние, което надхвърля всяка форма. Ето защо е толкова трудно да се говори за това на нашия език…
И така, моля ви, без да виждат това хората, които ни посещават, т.е. без външни прояви, молете се постоянно и за онези, които идват тук, и за онези, които живеят тук – изобщо за цялото ни същество. И тогава молитвата ни от обикновените дребни и ежедневни неща постепенно ще възходи до молитва за целия свят. Молете се и за мен. Тридесет години мълчах и едва сега, преди края си, се решавам да говоря.
Нека всеки от вас върши всичко като за свое семейство. Бащата или майката на семейството живеят цялото семейство в сърцето си, всички деца заедно, а децата безгрижно се занимават с нещо свое…
Превод: Мила Игнатова
Списание Мирна, бр. 31 [поръчай]
