Слово за монашеството

Има различни видове монашески живот. Така например на Атон в днешно време могат да се срещнат седем вида, започвайки с най-популярния и естествен начин – общежитийния, до най-трудния за възприемане – пустинножителството в уединение.

Този последният вид или форма на аскетичен живот винаги е предизвиквал и, страхувам се, няма да престане да предизвиква най-голяма съпротива. Неговата същност е в това, че монахът, търсейки възможност да се моли според заповедта на Господа „тайно”, „в скришната си стая” (Мат. 6:6), така че никой да не го вижда и душата му да бъде свободна от властта на другите, за да се съсредоточи възможно най-дълбоко във вътрешния човек, се отдалечава от външната действителност. Ето този момент – отдалечаването от външната действителност – дава на мнозина повод да обвинят монаха в „духовен егоизъм”, разбиран като търсене на спасение за „собствената си душа”. Някои, по-груби хора, обвиняват монаха в тунеядство; други, подтиквани от вътрешно чувство на завист, под влиянието на демоните правят всичко възможно, за да пречат на монаха да се моли. И много други подобни неща. 

 

В хода на историята подвижниците на този вид монашество винаги са били принуждавани да се крият в гората, в пустинята – в места неудобни за живеене за хората, там, където обикновено никой не се стреми; те се „скитат по пустини и планини, по пещери и земни пропасти” (вж. Евр. 11:38). Външно погледнато, от този елемент няма полза за Църквата. Тази форма на монашество е имала покровителството на йерархията, само когато самите йерарси са съзнавали, че от неговите редове може да се очаква по-задълбочено познание в областта на духа, че от средите на пустинниците и отшелниците излизат хора, способни да служат на света (в най-висшия смисъл на думата служение). Във всички други случаи Църквата в своите исторически действия почти винаги е била склонна да защити и покровителства общежитийното, организирано и деятелно монашество. Един от най-известните и показателни случаи в това отношение е спорът между преп. Йосиф Волоколамски и преп. Нил Сорски. Не бива да се отрича голямата доза на историческа справедливост в една такава нагласа на църковната йерархия. В това може да се види и действие на Божия Промисъл. Изпитанията, на които са подложени този тип монаси, са необходимо условие за вътрешния им опит, за познаването на пътищата на Христос в света. Но външно това изглежда като някакъв „конфликт” между отшелничеството и света на църковната йерархия. Този род подвижници обикновено са били принуждавани да се крият, колкото се може по-далеч от очите на хората; те са се криели в „миши дупки”; трябвало е да мълчат, да се покланят до земята на всеки човек, да „умират” за света. Те нямат друг начин за самозащита, за да запазят някаква свобода, абсолютно необходима им за молитвата. Изминалите векове, както и всекидневният ни опит, неизменно показват, че всеки човек, колкото и невеж да е той в духовния живот, смята себе си за компетентен да съди и осъжда такива монаси. 

 

Апостол Павел казва: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва” (1 Кор. 2:14–15).

 

Във видимия, историческия план обаче става тъкмо обратното: бездуховните хора с цялата си дързост съдят духовните, а онези, които, макар и малко, са се докоснали до духовния подвиг, не дръзват да отворят уста пред бездуховните. Защо става така? Защото всеки път, когато се изрича някакво слово за истинския духовен живот, то предизвиква протест в душите на хората, които са се отвърнали от него; по този начин се поражда съвсем неудържима неприязън, която намира израз в една или друга форма на гонение. Единственият начин за защита от тези гонения за подвижника е мълчанието и скриването от очите на хората. 

 

Снижавайки се до краен предел, криейки се в яма или дупка, избягвайки да показва наяве, живеейки в бедност и лишения, подвижникът „отваря място за гнева”, създава около себе си някаква „празнота”, по която гонителите му удрят, но не могат да го достигнат. Може да използваме и друг образ. Чрез нестежателството и презирането на човешката слава и власт подвижникът става „тънък” като лист злато, който иконописците използват за нимбовете (нужни са двадесет хиляди такива листи, за да се получи дебелината на една монета). При това положение всякакъв „натиск”, колкото и силен да е той, не достига подвижника; така, за да избегне гоненията, подвижникът трябва да стане гонител на самия себе си в по-голяма степен, отколкото биха могли да го гонят враговете му. Само тогава той ще намери покой.

 

На човека, който се държи по този начин, е почти невъзможно да се причини зло. Но ако само произнесе и дума, за да служи на другите, незабавно започват преследванията. Целта на гоненията е да се пресече ползата, принасяна на хората. Но това се прикрива под противоположните намерения. Затова всяка дума, колкото и блага и истинна да е тя, щом е произнесена от пророците, апостолите или изобщо от служителите на Словото, се тълкува най-вече против тях самите и става повод за гонения.

 

Оттук произтича и „духовният закон”: или да се уподобим на пророците и апостолите и когато проповядваме, да не се боим от неприязън, гонение и дори самата смърт, или да се уединим в бездействие и безмълвие в пустинята, за да се скрием от хората. Бездействието на аскета във външен план със сигурност ще бъде най-силното действие в невидимия план. Неговите резултати ще повлияят в бъдещите времена. В живота на монаха това бездействие се диктува от стремежа да не предизвиква в душите на хората болезнен протест, да не им нанася тежка рана, а така, пребивавайки почти само в молитва, все пак да служи на тяхното спасение, без да навреди и на самия себе си.

 

Този въпрос безспорно е сред най-дълбоките и трудно разбираемите. Съвременниците ни не понасят да слушат същите думи, които четат в Свещеното Писание, от живи хора, а ги считат за безумни или горди. Гонят ги с пълното съзнание за собствената си правота и дори искрено смятат, че „принасят служба на Бога”. И ако нямахме пред очите си опита на пророците, апостолите и отците на Църквата, неизбежно бихме се изгубили и отчаяли, защото това, с което се сблъскваме, сякаш е напълно противоположно на онова, към което се стремим. Стремим се към любовта, а срещаме омразата. Стремим се към единство, а в отговор получаваме отблъскване и разрив. И пределът на всичко това са събитията на Велики Петък. Този предел никой от хората не е достигнал и няма да достигне. Бог, Самата Любов, се е явил на света поради безмерната Си любов към света, а светът Го е отхвърлил и разпънал. На този ден, наистина необичаен и страшен, Христос е стоял сам пред съда на богоучредената старозаветна Църква, бил е съден по закона, даден от Самия Него; бил е изправен пред съда и на римската държава, най-правовата по онова време; и, накрая, застанал пред съда и на обикновения народ, събрал се на огромни тълпи в Йерусалим за празника Пасха. Навсякъде Той е бил осъден на смърт. А представителят на старозаветната Църква Го осъдил най-много и повече от всички. Тяхната омраза не била утолена дори от смъртта. И след смъртта Му, когато държавата се умиротворила, когато народът в житейската си суета вече забравил за Него, те все още Го преследвали.

 

Говоря за всичко това като за духовен закон, по силата на който, според думите на апостол Павел, „всички, които искат да живеят благочестиво в Христа, ще бъдат гонени” (2 Тим. 3:12). И това е неизбежно. Но сега бих искал да обърна внимание на този закон преди всичко заради следното: всеки, който стъпва на този духовен път, трябва да помни не само неговия отрицателен аспект – гоненията, а и положителния, т. е. че те са проява на особената Божия правда, на грижовния Промисъл на Бога за Неговите раби и служители; това е нещо абсолютно необходимо за самите хора, които са гонени. Св. Исаак Сириец казва, че ако на Павел било нужно „жило в плътта да го бие по лицето”, то „да се затулят всички уста” (вж. 2 Кор. 12:7; Рим. 3:19) – т. е. на всички нас са ни нужни гонения като условие за възхождане в познаването на Бога и Неговата любов; като условие, необходимо ни, за да опазим получената свише благодат.

 

Отшелническото монашество е най-малко разбираемо за света, дори и за хората в Църквата; но тъкмо поради своята изключителност спрямо равнището на духовните познания в света в съответния исторически момент, то по никакъв начин не би могло да бъде организирано отвън. Еп. Игнатий Брянчанинов, без съмнение, имайки предвид именно това истинско духовно монашество, казва в съчиненията си, че само повърхностните хора могат да мислят, че монашеството би могло някак външно, чрез административно вмешателство, да бъде издигнато в духовен план. „Монашеството – казва той, – е дар на Светия Дух.” На друго място, в едно от писмата си, той казва, че монашеството като „най-съвършен начин на живот в Бога” е необходимо на Църквата и без това „съвършенство” в Църквата би се изгубило не само спасението, но и самата вяра.

 

Словото за монашеството е изключително трудно, особено ако за него говори монах. Да кажеш, че монашеството е „солта на света”, оправдание на самото съществуване на този свят, защото преди всичко чрез монашеството се постига поставената пред човека цел – обожението, осъществява се призванието, вложено в човека чрез божественото дихание, – всичко това би означавало да предизвикаш бурни негодувания срещу себе си. Когато виждаме такова съзнание у апостол Павел, то не предизвиква протест, но когато жив човек говори за това – той неизбежно бива „изгонен навън”. Примери за това откриваме в житията на такива светии като преп. Симеон Нови Богослов и преп. Серафим Саровски. Прочетете внимателно житието на св. Серафим и ще видите какви гонения е преживял от епископите, от игумените, дори от братята на манастира. Ако той години наред се е криел в гората, хранейки се с диви плодове, не е ли ясно от това, че манастирът не му е давал дори храна? Той можел да защитава безмълвието си, свободата си само чрез бягство и крайно въздържание. Много години той мълчал и юродствал. При среща с другите св. Серафим падал по очи на земята и оставал така, докато хората, монасите не отминавали, за да не каже нито дума, тъй като всяка дума би предизвикала изостряне на неприязънта. Като юродив, като човек, който не натоварвал манастира с нищо в материален план, той бил все още поносим. И така изминали десетки години, преди да започне по явна повеля свише служение на хората, но дори и след това той не престанал да бъде подозрителен в очите на духовните власти. Сред братята в манастира също не се ползвал с авторитет. Само народът го обичал и ходел при него. Ако разгледаме внимателно житията на светите подвижници и ги четем както трябва, ще открием този духовен закон в почти всички случаи. Изключенията са много редки. Това ставало най-вече тогава, когато висшите църковни или държавни власти защитавали и покровителствали подвижниците така, както трябва.

 

Като казвам „покровителствали подвижниците така, както трябва”, искам да отбележа, че сред вярващите или йерарсите нерядко може да се види готовност да помогнат, но почти винаги при такава „готовност да помагат” те поставят на подвижниците някакви условия. С други думи, те по един или друг начин се опитват да се намесват в живота им; а когато указанията не се изпълняват, защото не съответстват на търсенията на монасите, помощта се отнема. Това може да се види в опита на цялото монашество. Именно такъв род вмешателство при оказване на помощ довежда до това Света гора да бъде иззета от управлението на властите. По-късно независимостта на монасите бива отчасти ограничена, но и до ден днешен манастирите на Атон остават „ставропигиални”. При това дори в наше време те се ползват с много широки права на самоуправление, като надзорът или началството на Константинополския патриарх има характера на покровителство, а не на вмешателство.