Брак, монашество, Църква

Получих много предложения за темата на днешния ни разговор. Между другото ме молеха да поговорим за Църквата, а освен това – за брака и монашеството. Искам да се опитам да обединя тези две теми. За мен те се свързват по следния начин: нищо в Църквата не може да бъде съществено, изразяващо същността й, без едновременно да бъде израз на целия църковен живот, на човешките дела и творчество.

Бракът и монашеството също представляват два аспекта на църковната природа, на църковната същност. Бракът и монашеството в църковния опит не са просто начини на живот, които едни или други хора избират; те като че ли представляват две страни, две проявления, чрез които от различна гледна точка се осъществява природата на Църквата.

Ако прочетете внимателно Стария и Новия Завет, а особено книга Откровение, ще видите, че образът на брака е образ на пълнотата на живота, на неговата завършеност и съвършенство. В това отношение бракът представлява безусловна победа на любовта, тоест абсолютно тържество на Бога, но не над човека – Бог не тържествува над човека, – а тържество на Бога в самия човек; осъществяване на цялата пълнота както на Божествения, така и на човешкия живот. Старият Завет ни дава много образи на пълнота, щастие, радост и блаженство в картините на брачния живот. А в Новия Завет, в книга Откровение, се говори за брака на Агнеца, за съединението в любов – любов неразторгваема, любов и победила, и победоносна, която съединява всяко създание с Бога.

И затова бракът изразява нещо, което представлява същността на църковния живот: дивното чудо, че Бог толкова много обикна света, та отдаде Своя Единороден Син, за да се спаси света (Иоан. 3, 16) и да придобие онази бездънна дълбочина, чието измерение се явява единствено Сам Бог.

От друга страна, Църквата се изобразява и като Невестата на Агнеца. Сигурно помните този израз; на някои той изглежда странен, почти митологичен или приказен. Какво означава „невеста на Агнеца”? Невестата е тази, която е съумяла така да обикне, толкова всецяло и неразделно, че може да последва любимия си на края на света, в радости и в скърби, да бъде до него, където и да се окаже той. А Агнецът в израза „невеста на Агнеца” е Агнецът за жертва, онзи Агнец, за Когото известил св. Йоан Кръстител, когато видял Христа: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.” (Иоан. 1:29); онзи Агнец, Който е наречен Мъж на скърби (вж. Ис. 52, 53). И накрая, това е Синът Божи, станал Син човешки в действието на Въплъщението, което Го направило един от нас посредством брачната любов на Бога към творението.

Но пътят на Агнеца е кръстен път; Мъжът на скърбите, Христос, Агнецът, за Когото се говори в Стария Завет, е определен да отдаде живота Си – свободно и с любов – за света, за творението, които Бог обикна така, че отдаде Него за тяхното спасение. А невестата на Агнеца – това е творението, което отвръща на Божията любов с любов, готова да сподели с въплътилия Се Бог, дошъл в света на смърт, и то смърт кръстна, цялата Му земна съдба.

В този смисъл Църквата има два съвършено различни аспекта. Тя е чудото на срещата на Бога и човека, на цялото творение с Бога; тя е и чудото, тържеството на това, че Бог е така безкрайно близък, че е станал толкова роден, толкова свой… Един от Отците на Църквата казва, че думата „Бог” е по-малко значима за нас от думата „Отец”, тъй като „Бог” обозначава разликата между нас и Него, а „Отец” подчертава родството: ние сме Негови деца, ние сме родни Нему, ние сме Му близки. И това чудо на Божията любов, която ни се дава и на която можем с радостно ликуване да отговорим, изпълва и осъществява всичко. Въплъщението на Христа се извършва във времето, в историята, която се развива и тече. Но то е също така пълнотата и осъществяването на историята; то е окончателната победа, завършекът и изпълнението на всичко.

Затова Църквата ликува. Църквата е не просто човешко общество, не просто общество от хора, събрани в името на Бога, които следват Неговите завети и живеят с Неговите дарове; Църквата е много по-голямо чудо. Тя е тяло, живо тяло, организъм, който е едновременно и Божествен, и човешки, в който на равни начала – защото любовта прави неравните равни – Бог и човек се срещат, съединяват се, стават неразделни. Църквата е мястото, където се извършва това чудо на срещата, на взаимно отдаващата се любов, на вече настъпилата вечност, на победата на любовта над всяка вражда и отделеност.

В този смисъл и досега Църквата съдържа в себе си брака на Агнеца. Светците, дори не само светците, а и грешниците знаят това: в един момент внезапно усещаме, че Бог е толкова близък, че Неговата любов е ласкава и тиха, че е такова щастие да Го познаваш и да бъдеш обичан от Него и според силите си да отговаряш на любовта с любов.

И същевременно именно Църквата, когато я преживяваме и разбираме по този начин, се явява предмет на вярата ни, а не просто на нашето знание, защото в Църквата изпъква човешката немощ, уязвимост, грях. Но ние знаем, Църквата е нещо много повече от това. Така бива понякога в семействата: голяма, дълбока, силна любов е съединила и държи заедно хора, които някога са се видели един другиго такива, каквито са в Божиите очи – облечени в слава и красота, обладаващи проникновена дълбочина. А околните понякога виждат само трудностите, напрежението в това семейство, чуват споровете и не разбират, че зад тях има такава дълбока, силна любов; че този спор, това бурно, мъчително съзряване са възможни, само защото съществува тази от нищо непоколебима любов.

В Стария завет наблюдаваме същото между човечеството и Бога; виждаме постоянен спор между Бога и човека, виждаме как на моменти се смрачава и в тъмнината в мъчителна борба се вкопчват Иаков и Ангелът Божи. И докато е тъмно тази битка ще продължава и ще побеждават ту Ангелът, ту грешникът, ту Бог, ту човекът. Но в това премерване на силите, в това противопоставяне, в тази борба, се случва нещо много важно – на зазоряване Иаков повдига очи и разбира, че цяла нощ се е борил с Ангела, покланя му се до земята и проси от него благословение (Бит. 32:24 и сл.).

Това се случва и в Църквата. Има видима част: борбата на Иаков с Ангела в мрака на неразбирането, на съзряването, в мъките на непълнота, стремяща се към пълнота, но загубила пътя към нея; и същевременно самата борба говори, че Бог и човек са се свързали неразделно и завинаги помежду си и нищо не може да ги откъсне един от друг. В това е чудото на Църквата: в нейното мъчително съзряване, в нейния мъчителен вътрешен живот, където човешкото и Божественото се преплитат и стават единни, но все още не във всеки от нас са достигнали това единство. И все пак, това вече е среща завинаги, това вече е вечно съединяване, това вече е някакво предчувствие, а на моменти и предвкусване на това, че ще дойде време, когато борбата ще бъде преодоляна и ще остане само неизказаната радост на творението, съединило се със своя Творец.

Но Църквата има и друг аспект, който по-горе посочих: тя е Невеста на Агнеца. Всеки от нас, всяка душа, всеки човек в своето съзряване се е вкопчил в борба с Бога, но същевременно ние сме заедно с Бога, защото любовта и вярата са ни съединили с Него. В този свят ние сме мястото, където живее Бог; Църквата, като място на срещата, също представлява място на Божественото присъствие в този свят. Църквата в този свят е така съединена с Бога, че върви по пътя на Христа. Понякога ни се струва непонятно как е възможно това. Каква е нашата връзка с Христос, по какъв начин можем да бъдем толкова единни с Него, че Той да каже на учениците Си: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан. 20:21)? Ако се замислим над това как ставаме Христови, можем да се обърнем към образите на Новия и Стария Завет. Апостол Павел ни казва, че ние сме дива маслина, присадена към здравата, жива маслина, към тялото Христово (Рим. 11:17 и сл.). Ако се замислим над този образ, какво можем да си представим? Ето, расте едно животоносно, животворно дърво и около него – цяла гора от растения. Животоносното дърво е вкоренено в Бога, животоносното дърво – Христос – е живо с Божествения живот, а всички ние сме враснали в земята с корените си, от нея черпим живота си. Но това, което взимаме от земята, тя на свой ред ще си прибере обратно: пръст си и в пръст ще се върнеш (Битие 3:19)… И ето Господ, като мъдър градинар-спасител, обикаля градината, където умират дървета и растения. Сред тези растения Той изведнъж забелязва едно, способно на живот; и Той отделя това растение, това клонче, от корена му. Той го откъсва от временния извор на временния, преходен живот; и откъснато от средата си, отделено от корените си, това клонче чувства, че животът изтича от него, че му остава само да умре. Но градинарят е направил нарез на животоносното дърво и към раната на животоносния ствол е прилепил раната на умиращото клонче; рана към рана, със своята кръв, със своя живот това дърво трябва да върне живота на умиращия филиз. И този живот си пробива път упорито и настойчиво, разлива се по тънките кръвоносни съдове на дивото клонче, прониква в най-отдалечените места, достига до най-големите дълбини на всяка клетка; и навсякъде носи живот, така че всичко, изобщо способно да живее, оживява; той не измества природните особености на клончето, а дава на всичко нова сила за живот.

И клончето започва да живее, защото е върху животоносния ствол; живее своя живот заедно с живота, който във всичко го превъзхожда. Това апостол Павел нарича: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Божественият, вечен, непреодолим и неумиращ живот се разлива и заменя временния, уязвим, неустойчив живот; и клончето става самото себе си, достига своята красота и разцвет. Христос говори за нас като за клонки на лоза: „който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод…” (вж. Иоан. 15 гл.).

В образа, предложен от апостол Павел, всичко изглежда толкова просто: клонче, градинар… А как се съединяваме с Христос толкова тясно и дълбоко, че всичко, което може да се каже за Него, може да се каже и за нас? – С любов, с вяра… И ние знаем, че това е възможно. Говорим за смъртта, за живота. Ако обичаме някого с голяма, силна, обикновена човешка любов, то животът му става наш живот; какво се случва с него за нас е по-важно от това, което се случва с нас; той или тя са в центъра на живота ни. Така е било с апостолите спрямо Христа: постепенно, посредством любовта, посредством вярата, Той станал за тях самият Живот, защото любовта им била такава, вярата им в Него била такава, че ако биха Го отнели от живота им, би останало само съществуването, но живот не би имало.

И това наше съединение с Христос, нашето единение с Него – на всеки от нас като член на тялото със самото тяло (отново образ на апостол Павел) – е така тясно и дълбоко, че ни прави по отношение един на друг едно тяло, някакво единно същество, цялостен човек или човечество, онова, което Свещеното Писание нарича Новия Адам: просто човек, обновен чрез съединението с Христос. Размишлявайки колко тясно и неразлъчно сме свързани с Христа, св. Ириней Лионски отбелязва, че ако действително сме толкова единни с Него, то вече не може да се говори за Единороден Син Божи и Божии чеда по някакво приобщаване; той казва, че чрез нашето единство с Единородния ние всички – като ново човечество, като Църква – ставаме единороден син Божи.

Това отново е тържество на любовта, която премахва всички прегради, прави неравните равни, съединява по невъобразим начин обичащите и обичаните. И ако ние действително обичаме Христа, ако действително обичаме Бога с Христовата любов, можем да следваме Агнеца като невеста, да влезем с Него в областта на смъртта, в областта на страданието, в областта на греха, на богооставеността, да слезем в дълбините и в най-мрачните потайности на човешкия ад и да внесем в тях, както това е направил Христос, светлина, живот и победата на любовта.

Бракът и монашеството в Църквата изразяват сложното съчетание на вече удържана победа и изпитано тържество на любовта с кръстния път, който някога трябва да доведе целия свят в царството Божие. Ако се замислите над основните черти на взаимното отношение между брака и монашеството, ще откриете в тях много сходства. Първият обет, който монахът дава при пострижението си, първият отговор на въпроса на подстригващия: „Задължаваш ли се да останеш в това братство до смъртта си?” – обикновено се възприема, съгласно практиката и опита на Църквата, като задължение, встъпвайки в братството, повече да не го оставяш, постъпвайки в манастир, повече да не го напускаш. Но той, разбира се, предполага нещо много повече; предполага вярност и постоянство: вярност към своята първа или окончателна любов и постоянство, тоест готовност, независимо от обстоятелствата и напора на всички враждебни сили, да останеш лице в лице с тези, които е избрала твоята любов. За монаха това постоянство означава, че той ще стои пред Божието лице, в каквото и настроение да се намира, каквито и да бъдат обстоятелствата; ще стои пред Божието лице, покланяйки се и служейки, и никога няма да се отвърне от Този, Когото е обикнал и Комуто е обещал живота и сърцето си.

Вероятно в живота си сте ставали свидетели на това, как няколко души живеят, работят и постоянно се срещат, а сред тях има двама, които дори не се забелязват; до определен ден, когато изведнъж се погледнат един друг и видят това, което по-рано не са виждали и което никой не е видял. Те се виждат един друг като единствени, като неповторими. В едно от своите писания св. Методи Патарски казва: докато юношата не е обикнал някоя девойка, той е заобиколен от мъже и жени; когато намери своята невеста, той е заобиколен от хора… Ето този момент, когато един човек вижда друг като единствен и неповторим, е моментът, от който започва темата за окончателната устойчивост в отношенията – все още като проблем, защото видяното, преживяното в някакъв миг, не остава постоянно достояние на двамата. Преди всичко това, което са видели един в друг, може да е било и грешка; много, много често поради духовна незрялост, поради молитвено-духовна неподготвеност се прави избор на любов, който не е плод на това Божие откровение за другия човек, и тогава бракът се разпада, защото в него е липсвало именно това, което съставлява чудото на Исаак и Ревека.

Но се случва – и то постоянно – двамата, видели се един другиго сякаш в светлината на Преображението, на следващия ден да се срещнат, да се погледнат и да се видят един друг отново такива, каквито винаги са били – също както учениците, слезли от Таворската планина, виждали Христос такъв, какъвто Той бил всеки друг ден преди и след Преображението. И тук влиза в сила онова свойство, което наричаме вяра, тоест увереност, че невидимото, онова, което сега е станало невидимо, онова, което другите никога не са виждали, е по-достоверно от видимото; че човекът, който вчера е сияел с невечерна светлина и божествена слава, със светлината на Преображението и който днес е толкова обикновен, тогава ни е бил показан в неповторима дълбочина и красота такъв, какъвто е излязъл от Божиите ръце, какъвто е призван от Бога да бъде.

И тук е нужна именно вяра, постоянство, непоколебима увереност в това, че видяното веднъж е по-истинско от онова, което виждам ежедневно. Когато погледът ни се изостри, когато сетивата ни станат по-чувствителни, можем постоянно да виждаме това. Светците са можели да виждат Божието сияние върху грешното творение. В една от своите проповеди митрополит Филарет Московски казва, че стига да можехме да виждаме както трябва, бихме видели как Божията благодат почива върху всичко, което Бог е сътворил; тя искри, сияе във всичко и върху всичко. Но ние не виждаме това; виждаме мъртвото или помръкнало вещество и затова често не съумяваме да устоим на сумрака на нашето зрение.

Но независимо дали става дума за монашество или за брак, всичко започва с това, че ние сериозно, премислено и от сърце правим избор; това е избор на любовта и вярата и означава, че ще му останем верни завинаги. Това се нарича брачна вярност, нарича се монашеско постоянство и твърдост и без него не може по-нататък да има нищо.

След това говорим за монашеските обети за бедност, нестяжание, послушание и целомъдрие. Но нали те са също толкова реални в брачния живот, колкото и в монашеския! Бедността като материално състояние е само един от аспектите на истинската бедност; да бъдеш ощетен материално все още не означава да си евангелски беден. Йоан Златоуст казва, че беден е този, който желае онова, което няма. Човек може да бъде безкрайно богат, но ако страстно желае това, което няма, цялото му богатство е нищо в неговите очи и той е бедняк. От друга страна, човек, който е дори много беден материално, но не иска нищо, може да се чувства богат.

Примери за това има колкото искате и в светската литература. Но спомнете си например разказа за това, как цар Давид, който имал всичко, видял жената на пълководеца Урия и всичко останало му се сторило нищо в сравнение със страстното желание да я има. По негова заповед Урия бил изпратен на най-опасното място на битката и загинал, а Давид взел жена му при себе си. Тогава пророк Натан бил пратен от Бога да изобличи Давид и му разказал една притча: Имало някога човек с несметно богатство; той имал съсед бедняк, притежаващ само една овчица, която обичал, за която се грижел, която милвал, сякаш му била дъщеря, защото освен нея си нямал нищо и никого. Дошъл при богаташа някакъв приятел на гости и богаташът решил да устрои за него пир; но му дожаляло за неговите собствени овце и заповядал да вземат овчицата, която била цялото богатство на бедния му съсед, и да я заколят… Цар Давид пламнал от гняв: „Кажи ми кой е този богаташ, за да го накажа?”. И Натан му отговорил: „Това си ти; ти имаше всичко; Урия имаше само любовта си и ти му я отне…” При цялото си богатство Давид се оказал беден, защото желанието му се разпростряло върху нещо, което нямал.

И това е истина. Обетът за бедност и стремежът към духовна нищета, които Христос предлага не на определени хора, а на всеки християнин, са еднакво необходими и в брака, и в монашеството, защото без тях Царството Божие е непостижимо. Ако човек не ги достигне в брака, неговият брак ще бъде земен и няма да се разтвори към измерението на вечността и Царството. Ако монахът гладува, студува и не притежава нищо, но не израсне именно в мярата на тази решеност, на тази свобода, той няма да бъде в Царството Божие.

Следващият монашески обет е послушанието. Послушанието неизменно се разбира като подчиненост, подвластност. И в педагогически план възпитанието на монаха, възпитанието на детето, се изразява именно в това. Но в основата си послушанието е нещо съвършено различно. Послушанието е състоянието на човек, който слуша, вслушва се, който наостря слух, за да чуе. И тук има цял ред думи, които могат да ни помогнат да разберем какво се очаква от нас. Говорим за църковна или монашеска дисциплина и отново я разбираме формално – като военната, училищната, или служебната дисциплина; думата постепенно се е отдалечила от първоначалното си значение и е придобила специализирано. Всъщност дисциплина произлиза от латинската дума discipulus, която означава ученик, последовател. Дисциплината не е просто дисциплинираност на поведението или ума, а представлява състоянието на ученик, който е намерил своя учител, избрал го е, вижда в него човек, който го превъзхожда; с всички сили на душата и ума си, на сърцето, волята и тялото си иска така да се вслушва в неговото учение, че да възприеме изцяло онова, което учителят може да му предаде. И не само да възприеме думите и правилата, но чрез това вслушване, чрез това разбиране, да се приобщи към цялото богатство на превъзхождащия го по ум, сърце, опит и святост човек. В това отношение послушанието и дисциплината вървят ръка за ръка. Послушанието е живото, стремително желание на човек да възприеме всичко: не само да чуе думите, но да улови мисълта; не само да улови мисълта, но да разбере защо тази мисъл се е родила и намерила своя израз, от какви дълбини на опита на този човек идват думите му.

Свободата е свързана с любовта. Свободен е този, който е обичан и който обича, който се е освободил от себе си, който е пренесъл центъра на тежестта на цялото си същество, на целия си живот върху друг – било върху човек (стига този човек да не е превърнат в идол чрез богоподобно поклонение пред него), било върху Самия Бог. Свободата е състояние на любов. Един френски писател (Габриел Марсел, бел. прев.) отбелязва: да кажеш на някого „Обичам те”, е все едно да му кажеш „Ти никога няма да умреш”… И това е истина по отношение и на Бога, и на човека. Когато говорим за любов, става дума за много сложно чувство и състояние, но в крайна сметка любовта, каквато я виждаме в Бога, в Христа, е онова състояние на душата, онова отношение към другия, при което човек забравя напълно себе си и помни само любимия; състоянието, при което субективно човек престава да съществува за себе си, а съществува само защото е обичан и утвърден от другия – човека или Бога.

В крайна сметка свободата, послушанието и взаимното внимание произлизат от своя първоизточник и се връщат към него – било то в брака или в монашеството. Това е способността, но и подвигът, при който сами си казваме: „Върви си от мен, сатана, махни се от пътя ми! Не искам вече да слушам себе си, искам изцяло да се вслушвам в другия човек, изцяло да се вслушвам в Бога…” Това е състоянието на послушание по отношение на стареца, това е състоянието на послушание по отношение на другия човек; без това другият никога няма да почувства, че има обективно, реално значение за вас.

И все пак, освен сходства, между тези два пътя има и разлика. В брака, както показва Свещеното Писание, преобладава ликуване за възтържествувалата любов; в монашеството преобладава готовност да се откажеш от всичко – не само от лошото, а и от доброто – единствено и само за да последваш Агнеца Христос. Ние обаче живеем в свят, в който вече е удържана Божествената победа, но който още не е достигнал своята пълнота. И в резултат на това, в сърцевината си брачното тържество е белязано с кръст: животоносен, спасителен кръст, на който трябва да бъде разпънат и да умре Ветхият Адам във всеки от нас. А в монашеството – тъй като и с Въплъщението, и с Кръста, и със слизането в ада, и с Възкресението, и с Възнесението, и с дара на Светия Дух Божията победа е вече удържана – има ликуване за Царството Божие, което вече е настъпило, което още сега можем да вкусваме в тайнствата, в молитвата и в самата тайна на Църквата, представляваща среща на Живия Бог с всеки човек и с всички нас, животворна среща, която още сега е Вечността.

С това ще завърша тази беседа. Вероятно на мнозина от вас тя се е сторила трудна или поне много странна като подход; но помислете върху нея, помислете върху своя житейски опит и ще откриете в казаното от мен значително повече проста, непосредствена и опитна истина, отколкото ви е изглеждало отначало.