Владиката послушник
На 17 септември 1999 г. във Вашингтон почина епископ Василий (Родзянко). Всъщност дядо Василий просто дочака момента, за да отпътува там, за където се бе подготвял усърдно цял живот. Владиката често се опитваше да говори за това, но почти никой не го разбираше. Събеседниците предпочитаха да пропускат думите му край ушите си или пък съчувствено мърмореха някакви неща от типа: „Е, хайде сега, дядо, тепърва има да живеете! Бог е милостив…“. Но самият владика предвкусваше с нетърпение и жив интерес това пътешествие.
Работата бе там, че той и приживе бе голям пътешественик. Бих казал дори, че именно това бе истинското му призвание, нещо повече – начин на живот.
Началото на неговите странствания, без съмнения, е появата му на бял свят през 1915 г. в родовото имение на родителите му „Отрада“. Младенецът, който трябвало да стане един ден епископ Василий, бил наречен Владимир. Дядото на новородения по бащина линия бил председателят на Държавната дума на Руската империя Михаил Владимирович Родзянко. А майката произхождала от древния род на князете Голицини и Сумарокови. Пък и изобщо много знатни руски фамилии били в близко или далечно сродство с този новороден раб Божи.
Следващото си сериозно пътешествие владиката предприел през 1920 г., когато бил на пет годинки. Пътят не бил лесен: по суша и море, през Турция и Гърция към Сърбия. Това пътуване не било предприето за удоволствие – новите господари на Русия не смятали да оставят живо семейството на бившия председател на Държавната дума. Родзянковци се заселили в Белград, където бъдещият владика и израснал.
Имал късмет с учителите. Освен че в Югославия се бил събрал цветът на руската емиграция, негови непосредствени възпитатели били йеромонах Йоан (Максимович), впоследствие архиепископ Сан-Франциски, и предстоятелят на Руската задгранична църква митрополит Антоний (Храповицки). Тези хора не могли да не окажат върху своя възпитаник най-силно и благодатно влияние.
Но преди това на бъдещия владика се паднал още един, не по-маловажен възпитател. Него той също запомнил за цял живот. Това бил детският му наставник, бивш офицер от Бялата армия. Никой, освен мъничкия Володя, не знаел, че той всеки ден бие и тормози момченцето и го прави толкова изкусно, че не остават следи от мъченията. Този нещастен офицер мразел люто Михаил Василиевич Родзянко – дядото на своя възпитаник, смятайки го за виновник за гибелта на Русия. Той не можел да си излее омразата върху дядото и затова внукът трябвало да плаща за това.
Много години след това владиката си спомняше: „Малко преди смъртта си майка ми каза: „Прости ме, че без да искам съм позволила да те мъчат, докато беше дете“. – „Мамо, това е било по промисъл Божи – отговорих аз. – Ако не беше това, което ми се случи през детските години, аз нямаше да съм това, което съм сега…“.
Когато владиката беше вече в преклонна възраст, по време на едно от странстванията му Господ го доведе в Царское Село. Владиката трябваше да извърши тук Литургия в храма „Феодоровска икона на Божията майка“, построен от император Николай II и обичан от цялото царско семейство. След края на службата владиката излезе пред народа и се покая за вината, която е усещал толкова силно още от детските си години като внук на любимия си дядо. Владиката рече тогава: „Моят дядо е искал само доброто на Русия, но като немощен човек той често се е лъгал. Излъгал се е, когато е изпратил двама свои пратеници при царя с молба за абдикация. Той не помислял дори, че царят ще се отрече не само от свое име, но и от името на своя син, а когато научил това, горчиво заплакал, казвайки: „Сега вече нищо не може да се направи. С Русия е свършено“. Той станал неволен виновник за онази екатеринбургска трагедия. Това е бил неволен грях, но все пак грях. И ето че сега, на това свято място, аз моля за прошка от името на моя дядо и от мое име Русия, нейния народ и царското семейство. И като епископ, с властта, която ми е дадена, го прощавам и освобождавам душата му от този неволен грях“.
* * *
В Югославия Родзянковци се задържали доста време. Владимир пораснал и станал добър, висок и много красив момък. Той получил блестящо образование, обикнал чудесно момиче, което станало негова жена, и на двайсет и пет години бил ръкоположен за свещеник в Сръбската църква. Когато започнала войната, отец Владимир Родзянко безстрашно участвал в Съпротивата. Също толкова безстрашно останал в Югославия и след идването на комунистите на власт, въпреки че мнозина бели емигранти и особено онези, към които съветската власт имала особено отношение, напуснали страната. Но отец Владимир бил свещеник в сръбска енория и не смятал за възможно да изостави паството си. Дори под заплахата от затвор или разстрел.
Е, не го разстреляли, но в лагер го хвърлили, разбира се. За осем години. А Титовите лагери не били по-малко страшни от тези в СССР. За щастие, Тито скоро се скарал със Сталин и за да досади поне някак на бившия си покровител, пуснал напук на него всички руски емигранти от югославските затвори. Така че владиката лежал в югославски затвор само (или по-правилно е да се каже – цели) две години. Направо от лагера той се отправил на ново пътешествие.
В началото отишъл в Париж при своя духовник архиепископ Йоан (Максимович). След това в Лондон, където започнал да служи в сръбски православен храм. Пак там, в Лондон, отец Владимир започнал да води църковните си предавания по радио Би Би Си. Няколко поколения граждани на СССР научавали от тях за Бога, православната вяра, историята на Църквата и на своята страна.
Минали години и отец Владимир овдовял. Църквата го благословила да се замонаши. Той получил ново име – Василий и архиерейски сан. Вече като епископ Василий се отправил в поредното си пътешествие – към Америка. Там той довел към Православието хиляди протестанти, католици и просто атеисти. Но, както често се случва, се оказал не по нрава на някои хора – не толкова с енергичната си дейност, колкото с това, че излязъл открито срещу една могъща, но съвсем неприемлива в Църквата група: лоби, както е прието да се казва. В резултат епископ Василий бил изпратен „на покой“, тоест на напълно неосигурена, безпарична пенсия.
Но и това не особено вдъхновяващо събитие станало за владиката продължение на толкова обичните за него странствания и повод за нови подвизи. Тъкмо тогава се отворила възможността за пътувания до Русия. Това било стара и страстна мечта на владиката и той с възторг се устремил към святата за него родна земя.
Към това време се отнасят и някои истории, чийто свидетел и участник имах щастието да бъда аз.
* * *
Скулпторът Вячеслав Кликов, йеромонах Тихон (Шевкунов) и епископ Василий
Дядо Василий се появи в моя живот и в живота на моя приятел скулптора Вячеслав Михайлович Кликов като удивителна и неочаквана радост. Това стана през 1987 г. Приближаваше паметният ден на убийството на царското семейство, 17 юли. Двамата с Вячеслав Михайлович много искахме да отслужим панихида за царя, но през онези години това беше почти нерешим проблем. Немислимо беше, разбира се, да отидем в някой московски храм и да помолим свещеника да отслужи опело за Николай II. Всички много добре разбираха, че това веднага ще стане известно и свещеникът ще бъде сполетян от неприятности, най-малката от които ще бъде уволнението му от храма. Да служим опелото вкъщи също не ни се искаше: на панихидата искаха да дойдат много наши приятели.
Точно през тези дни Вячеслав Михайлович Кликов бе завършил монументалния надгробен паметник за Александър Пересвет и Андрей Ослябя – воините-схимници, които преподобният Сергий е изпратил във войската на Дмитрий Донской на Куликово поле. След дълга съпротива на властите този надгробен паметник бе най-сетне монтиран върху гроба на схимниците в бившия Симонов манастир, където в съветско време се разполагаше завод „Динамо“.
И тук в главата ми дойде следната мисъл: тъй като официалното разрешение за освещаването на паметника на Пересвет и Ослябя вече е получено, то ние можем по време на освещаването да извършим и панихида за царското семейство. Разбира се, службите ще изпратят непременно някой, за да ни наглежда. Но съгледвачите едва ли ще разбират нещо от богослужебни тънкости – за тях всичко ставащо ще бъде една дълга и неразбираема църковна служба.
Вячеслав Михайлович хареса много тази идея. Оставаше последното – да намерим свещеник, който да се съгласи да рискува. Защото рисковете, разбира се, оставаха. Може би те не бяха много големи. Но ако някой от съгледвачите разбереше какво се върши наистина… Честно казано, стараехме се да не мислим за това. Но не ни се искаше и да поставяме под заплаха познатите отци.
Тогава някой от нашите приятели каза, че в Москва тези дни е долетял от Америка епископ Василий (Родзянко). Мнозина от нас бяха чували за този владика, познаваха го по църковните му радиопредавания по „вражеските радиа“. Посъветвахме се и решихме, че по-добър кандидат за отслужването на панихида за царското семейство няма да намерим! Първо, той е емигрант. Второ, за него като чужденец рискът щеше да е по-малък, отколкото за нашите отци. „Кантората за голямо бучене“, както наричаха тогава КГБ, нищо не би трябвало да му стори. Най-вероятно… В краен случай ще му бъде лесно да се измъкне – все пак той е американец, убеждавахме се сами себе си. Пък и изобщо, както се казваше в едно малко цинично, но популярно стихче от онова време: „Дядото е стар – все му е едно“. В края на краищата други варианти просто нямаше.
И така, същата вечер двамата с Вячеслав Михайлович се явихме в хотел „Космос“, където бе отседнал дядо Василий заедно с поклонническа група православни американци.
Владиката слезе при нас в хотелското лоби и… ние бяхме потресени! Пред нас беше необикновено красив, строен, висок старец с благо лице. По-точно, казано без всякаква ирония или сантименталност, благообразен старец, както са се изразявали в старо време. Такива архиереи все още не бяхме виждали. В него личеше една друга Русия, една изгубена култура. Този архиерей бе съвсем различен от онези, с които ни се случваше да общуваме. Не че нашите бяха по-лоши, не! Но този наистина беше друг.
Двамата с Вячеслав Михайлович веднага се засрамихме от това, че искаме да подложим този човек – толкова голям, благ, беззащитен и доверчив – на заплаха и опасност. След първото запознанство и няколкото общи думи, ние, без да минаваме към главната тема, се извинихме, минахме настрана и се уговорихме, че ще помолим владиката да си помисли добре, преди да се съгласява с нашето предложение.
Тримата излязохме да се поразходим навън, далеч от хотелските подслушвателни устройства. Но щом владиката чу за целта на нашето посещение, той се спря от възторг по средата на тротоара и като сграбчи ръката ми, сякаш аз се опитвах да избягам, не просто изрази съгласие, но и ни увери горещо, че сме му изпратени от Самия Господ Бог. Докато си потривах лакътя, мислейки голяма синина ли се е образувала под ръкава ми, всичко се изясни. Оказа се, че владиката вече 50 години, откакто е станал свещеник, служи всяка година на този ден панихида за царското семейство. А този път, оказал се в Москва, той вече няколко дни си блъска главата къде и как да отслужи тази панихида в Съветския съюз. И тук се появяваме ние с нашата благочестива авантюра. Владиката видял в нас направо ангели, пратеници от небето! А на нашите предупреждения за възможната опасност той само махна с ръка.
Оставаха още няколко въпроса, които дядо Василий реши мълниеносно. Според древните църковни канони епископът, гостуващ в чужда епархия, не може да извършва богослужение без благословия на местния епархийски архиерей, а за Москва това е самият патриарх. Но владиката ни каза, че тъкмо предишния ден дядо патриарх Пимен му е разрешил да служи в Москва тъй наречените частни треби – молебени и панихиди. Именно това ни и трябваше. Беше необходим и хор. Оказа се, че почти всички поклонници, пристигнали с владиката, пеят в църковни хорове.
Рано сутрин, когато настъпи денят за панихидата, ние се срещнахме пред портите на завод „Динамо“. Бяхме около петдесетина наши приятели и още двайсетина американци. Това бяха най-вече православни англосаксонци, които говореха само на английски и църковнославянски. Трябваше спешно да измислим нещо: ако хората, на които беше наредено да ни наглеждат, разберат, че на територията на завода са се появили чужденци, това ще ни създаде допълнителни проблеми. Ето защо се принудихме да наплашим до смърт нашите американски едноверци с подземията на КГБ и да им внушим да не отварят по никакъв начин устата си, освен по време на пеенето за богослужението. Между другото, когато владиката започна да служи, те наистина образуваха много добър хор и изпяха цялата служба наизуст почти без акцент.
Представителите на администрацията на завода и още някакви намусени мъже ни съпроводиха по дългите коридори и преходи към мястото, където бяха погребани Пересвет и Ослябя. Сърцето ми замираше, когато виждах с каква подозрителност хората, облечени цивилно, оглеждат високия архиерей и неговото изплашено, мълчаливо, но все пак изобщо не приличащо на съветските хора паство. И все пак всичко се размина.
Надгробният паметник на Пересвет и Ослябя беше необикновено красив – аскетически строг и величествен. Започнахме с освещаването, а след това, както се бяхме договорили, незабелязано за официалните лица минахме към панихидата. Владиката служеше с такова чувство, а неговите енориаши пееха с такова вдъхновение, че всичко мина сякаш за един миг. Владиката не произнесе думите „император“, „императрица“, „цесаревич“, а само спомена първо воините Андрей Ослябя и Александър Пересвет, а след това – убития Николай, убитата Александра, убития юноша Алексий, убитите девици Олга, Татяна, Мария и Анастасия, а също и имената на своите и нашите починали близки.
Кой знае, може би служителите в цивилно са разбрали всичко. Съвсем не изключвам това. Но никой от тях не показа, че го е разбрал. На прощаване те ни благодариха. И както ни се стори, съвършено искрено. Когато излязохме от заводските порти и отново се оказахме в града, дядо Василий пристъпи към мен и ме прегърна от все сърце. А след това произнесе думи, които останаха завинаги в моята памет. Той каза, че до края на живота си ще ми е благодарен за това, което направих за него днес. И въпреки че аз изобщо не разбирах какво толкова съм направил за него, думите на владиката бяха много приятни. И наистина, дядо владика се отнасяше до края на живота си много милостиво към мен – един скъпоценен и незаслужен от мен дар Божи.
* * *
Оттогава всеки път, когато дядо Василий се готвеше да дойде в Русия, той предварително ми се обаждаше. И аз се отправях радостно заедно с него в поредното му удивително пътешествие. А поводи за тях владиката имаше в изобилие. Въпреки че, колкото и странно да изглежда това, нито едно свое пътешествие владиката не предприемаше по собствена воля. По този повод той ми разказа една особена история…
През 1978 г. починала съпругата му Мария. Смъртта на неговата презвитера разтърсила ужасно отец Владимир. Той я обичал безкрайно силно. И се случило това, което нерядко се случва с добрите хора. Отец Владимир започнал да пие.
Владиката чистосърдечно разказваше за този отрязък от своя живот като за тежко изпитание, което бил принуден да преживее. Ударил го на пиене не на шега. Въпреки че благодарение на необикновеното му здраве, огромния ръст и сила, това засега не се отразявало нито върху свещеническата му дейност, нито върху радиопредаванията, които водел. По навик от Сърбия той се утешавал с ракия. Не се знае как би завършило всичко това, защото нито неговият духовник, нито близките му, нито приятелите не можели да направят нищо. Но изведнъж самата покойница, презвитера Мария Василиевна, която и приживе, както казват, била голяма подвижница и молитвеница, се явила от оня свят и смъмрила сурово своя съпруг. Отец Владимир бил толкова поразен от това видение и особено от строгостта на своята презвитера, че веднага дошъл на себе си и руският недъг мигновено го оставил.
Зарязал пиенето. Но все пак трябвало да прави нещо със своя живот. Децата му вече били големи. За втори брак не можело и дума да става. Църковните канони
забраняват на свещениците да се женят повторно. Ако свещеникът вдовец встъпва в нов съюз, той завинаги губи правото да служи. Но отец Владимир си бил и по принцип толкова привързан към покойната си съпруга, че онази част от сърцето му, която отговаряла за земната обич, била заета от Мария Василиевна во веки веков. Отец Владимир започнал усърдно да се моли. И Господ отговорил на неговите молби.
След кончината на неговия духовен баща – архиепископ Йоан (Максимович), негов нов духовен наставник станал лондонският митрополит Антоний Сурожки, стар приятел на семейство Родзянко. Тъкмо той съобщил на отец Владимир за това, че йерарсите на Американската православна църква искат да го замонашат, а след това да го направят архиерей и да го изпратят в Съединените щати като епископ на престолния град Вашингтон! Отец Владимир прекрасно знаел, че истинското архиерейско служение е свързано не с почит и големство, а с маса всекидневни, никога несвършващи грижи, с пълна невъзможност да принадлежиш на самия себе си и с огромна, непостижима за съзнанието на светските хора отговорност. А в руската емиграция съдбата на епископа е белязана, освен с всичко друго, и с бедност, често стигаща до пълна нищета. Пък и възрастта му била по това време вече солидна – той бил на 65 години, четирийсет от които прослужил като свещеник.
Но той приел предложението да стане монах и епископ като воля Божия и отговор на своите молитви. Йерарсите от Америка и от Англия веднага се споразумели – и участта на отец Владимир била решена.
Преди обаче самото замонашване бъдещият инок изведнъж задал на своя духовник митрополит Антоний Сурожки неочакван и чистосърдечен въпрос:
– Владико, ето, скоро ще се замонаша от твоята ръка. Ще дам на Господа Бога и на Неговата света Църква великите монашески обети. Колкото за обета за целомъдрие – тук всичко ми е ясно. С обетите за нестяжание и молитва – също. Но виж, с обета за послушание – тук вече не мога да разбера нищо!
– Как така? – учудил се митрополит Антоний.
– Ами ей-така – обяснил отец Владимир. – Нали веднага ще ме направят не просто монах, а епископ. Значи аз по своята длъжност ще се разпореждам и ще ръководя. Кого да слушам тогава? Кому да оказвам послушание?
Митрополитът се замислил. А после рекъл:
– Оказвай тогава послушание на всеки човек, когото срещнеш на жизнения си път. Ако, разбира се, неговата молба ти бъде по силите и не противоречи на Евангелието.
Отец Владимир бил страшно зарадван от това нареждане на духовния си отец. Въпреки че впоследствие на хората, които бяха до него, им идваше нанагорно от всякогашната му готовност да изпълнява решително и незабавно този монашески обет. В частност имам предвид себе си. Това свято послушание на дядо владика неведнъж се е превръщало в същинска каторга за мен! Вървим си ние, да речем, през Москва. Дъждовен, ужасен ден. Бързаме за някъде. И изведнъж ни спира някаква бабичка с торба в ръце.
– О-отче!.. – казва тя със старческия си глас, без да знае, разбира се, че това не е никакво „отче“, а цял епископ, при това от Америка. – Отче, поне ти ми помогни – освети стаята ми! Трета година моля нашия отец Иван, а той все не идва. Няма ли да се смилиш и да ми я осветиш, а?
Докато я гледам втрещено, владиката вече изявява най-гореща готовност да изпълни молбата ѝ, сякаш цял живот е чакал само това – да освети стаичката на бабата.
– Владико!.. – казвам обречено аз. – Та вие дори не знаете къде е тая стаичка! Бабо, къде е това?
– Абе не е далеч – в Орехово-Борисово! От метрото се пътува четирийсет минути с автобус!.. Не е далеч! – радостно съобщава бабичката.
И владиката, зарязвайки важните си дела (в такива случаи беше безполезно да му противоречиш), се отправя първо в другия край на Москва, в храма на познат свещеник, за да вземе всичко необходимо за освещаването. (Аз, естествено, се влача след него). А бабичката (отде толкова сили!) се тътрузи след нас и говори, без да спира, за децата и внуците си, които отдавна не се вестяват.
След обиколката до храма ние слизаме в натоварения час в метрото и с прехвърляния се добираме до покрайнините на града. Оттам, както бабичката бе обещала, се клатим четирийсет минути, притиснати от всички страни в препълнения автобус. И най-сетне владиката освещава 8-метрова стаичка в девететажна московска панелка. Прави го също толкова неповторимо – молитвено, величествено и тържествено – като всяко свое богослужение. А след това седи на масата заедно с щастливата бабичка и хвали угощението – чай с гевречета и старо, захаросано и втвърдено вишнево сладко. А после и с благодарност приема – не отказва – рублата, която тя пъха незабелязано в ръцете на „отчето“ на прощаване.
– Господ да те поживи! – казва бабичката на владиката. – Сега ще ми е сладко да умра в тази стаичка.
* * *
Много пъти съм наблюдавал как дядо Василий в буквален смисъл оказваше пълно послушание на всеки, който се обръщаше към него. При това се виждаше, че освен най-искреното желание да послужи на хората зад това стои и още някакво, известно само на него обстоятелство.
През едно лято, мисля, че беше през 1990-а, по време на едно от идванията на дядо владика в Москва, към него пристъпи млад свещеник с гвардейски вид. И без много-много да му мисли предложи на владиката да отслужи Литургия в неговата енория. Владиката, както винаги, се съгласи веднага. А пък аз разбрах, че започват поредните проблеми.
– Ами къде ти е енорията? – попитах аз, оглеждайки мрачно младия отец.
По тона, с който го казах, гвардеецът разбра, че не съм му съюзник.
– Не е далеч! – съобщи ми той неприветливо.
Това бе обичайният отговор, зад който можеха да се крият необозримите пространства на нашата безкрайна родина.
– Ето, виждаш ли, Георги, не е далеч! – опита се да ме успокои дядо владика.
– Не много далеч… – уточни гвардеецът.
– Казвай къде? – сухо попитах аз.
Отецът се позабави с отговора.
– Храм от осемнайсети век, такива в Русия няма да намериш! Село Горелец… Край Кострома…
Моите предчувствия започнаха да се сбъдват.
– Разбирам! – казах аз. – Ами от Кострома колко път има до твоя Горелец?
– Ми към сто и петдесет километра… По-точно двеста… – честно си призна отецът. – Точно между Чухлома и Кологрив.
Потреперих. И започнах гласно да изчислявам:
– Четиристотин километра до Кострома, после още двеста… Между другото, владико, вие поне представяте ли си какви са пътищата там – между Чухлома и Кологрив? Слушай, отче, а имаш ли благословия от костромския архиерей? – хванах се аз за последната надежда. – Нали без благословия владиката не може да служи в чужда епархия!
– Без това не бих дошъл тук – увери ме безмилостно гвардеецът. – Имам всички необходими разрешения от нашия архиерей.
Ето как дядо Василий и аз се оказахме в глухите дебри по пътя към изгубеното в костромските гори селце. Отец Андрей Воронин, така се казваше гвардеецът, се оказа забележителен труженик-свещеник, каквито се бяха появили много в Църквата през онези години. Завършил Московския университет, той бе възстановил разрушения храм, създал енория, училище, прекрасен детски лагер. Но пътят до неговото село беше наистина дълъг и ние успяхме доста да се изморим.
Внезапно колата спря. Буквално преди няколко минути на пътя бе станала катастрофа – камион се бе сблъскал челно с мотоциклет. На земята лежеше мъртъв мъж. До него стоеше вцепенен юноша. Наблизо пушеше потиснато шофьорът на камиона.
Всички побързахме да излезем от колата. Но вече с нищо не можехме да помогнем. Мигновено нахлулото в нашия свят тържество на жестокото безсмислие, гледката на безутешната човешка мъка, смазваха всички, които се бяха оказали в този момент тук, на пътя.
Младият мотоциклист плачеше, държейки каската си в ръце – загиналият бе неговият баща. Владиката прегърна младежа.
– Аз съм свещеник. Ако баща ви е бил вярващ, аз мога да извърша сега необходимите молитви.
– Да, да! – започна да излиза от вцепенението си младежът. – Моля ви, направете всичко, каквото трябва! Татко беше православен християнин. Вярно е, че не ходеше на църква – всичките ги бяха разрушили… Но той винаги казваше, че има духовник! Направете каквото трябва, моля ви!
Вече вадехме от колата свещеническите одежди. Владиката не се удържа и попита внимателно младия човек:
– Но как така е станало, че вашият баща не е ходел на църква, а е имал духовник?
– Ами ей-така… Татко много години слушаше религиозни предавания от Лондон. Водеше ги някой си свещеник Родзянко. Тъкмо него татко смяташе за свой духовник. Въпреки че никога през живота си не го беше виждал.
Владиката заплака и застана на колене пред своя мъртъв духовен син.
* * *
Честно казано, ние използвахме кроткото, безпрекословно послушание на владиката. През 1992 г. заедно с Вячеслав Кликов и нашия чудесен по-стар приятел, академика Никита Толстой, председател на Международната фондация за славянска писменост, подготвихме пътуването на голяма делегация до Светите земи, за да донесем за пръв път оттам благодатния огън в Русия. След Пасхалната нощ в Йерусалим поклонниците трябваше да заминат с автобус до Русия, пренасяйки благодатния огън през православните страни – Кипър, Гърция, Югославия, Румъния, България, Украйна, Беларус.
Днес ги няма тези проблеми – докарват благодатния огън със самолети в много градове направо за Пасхалната служба. А тогава това пътешествие бе свързано с много грижи и усилия. То трябваше да продължи цял месец. Дядо патриарх Алексий изпрати двама архимандрити – Панкратий, днес епископ и игумен на Валаамския манастир, и Сергий, който скоро след това бе назначен за новосибирски архиерей. В поклонническата група трябваше да бъде и дъщерята на маршал Жуков – Мария Жукова. Но тя се разболя точно в навечерието на отпътуването. Спешно трябваше да намерим човек, който да може да я замести. Проблемът бе в това, че за толкова къс срок беше невъзможно да се извадят визи, и то за много страни. И тогава ние отново се сетихме за дядо Василий, който тъкмо на този ден се беше появил в Москва.
За наш срам ние хич и не помислихме, че на владиката, който вече бе навършил седемдесет и седем години, съвсем няма да му е лесно да живее цял месец в автобус и че той може би има някакви свои дела в Москва. Главното за нас беше това, че владиката, както винаги, ще се съгласи. Визовият въпрос се решаваше от само себе си: дядо владика беше поданик на Великобритания, и с неговия паспорт той нямаше да има проблеми в страните, през които трябваше да мине групата.
Освен това с участието на дядо Василий поклонничеството добиваше такъв духовен ръководител, за какъвто можехме само да мечтаем. Ние дори съжалихме, че по-рано не се бяхме сетили за него. Отгоре на всичко дядо владика, за разлика от повечето други поклонници, знаеше английски, немски и френски. А също и сръбски, гръцки, български и малко румънски. Дядо патриарх Алексий го благослови да оглави поклонническата група, което преизпълни владиката с чувство за радост и голяма отговорност.
Между другото, със здравето на владиката всичко, слава Богу, беше благополучно. Един от поклонниците, д-р Александър Крутов, всеки ден превързваше болните му крака и следеше дядо владика да си взема всеки ден лекарствата. С една дума, грижеше се за него, както каза самият дядо Василий, като родна майка.
А тогава, преди заминаването, помня, че подготвихме мълниеносно архиерея и с облекчение го изпратихме на далечен път. Всичките ни проблеми бяха решени!
Затова пък те започнаха, когато поклонниците започнаха да пресичат държавните граници. Нашата делегация пътуваше с предварително оформена групова виза. В тази виза бе вписана Мария Георгиевна Жукова. И никакъв епископ Василий (Родзянко) в нея не бе предвиден.
Всичко започнало от Израел, който се слави с лютата придирчивост на своите граничари и митничари. Служителите на израелските служби на летището веднага хвърлили око на необичайната група от Русия и започнали да викат всички по имена. Докато ставало дума за архимандрит Панкратий, архимандрит Сергий, д-р Крутов и другите, проблеми нямало. Но когато произнесли името на Мария Георгиевна Жукова, вместо нея се надигнал дядо Василий. Той се усмихнал приветливо на израелския агент и се поклонил.
– Как така? – не разбрал агентът. – Нали казах: Мария Георгиевна Жукова!
– Мария Георгиевна Жукова – това съм аз – простодушно отговорил владиката.
– Как така Вие? – стреснал се агентът. – Кой сте Вие?
– Аз ли?.. Аз съм руски епископ Василий!
– Мария Георгиевна Жукова е руски епископ?! Тук не е място за шеги! Какво е вашето име?
– По паспорт или…
– Разбира се, че по паспорт! – бил възмутен агентът.
– По паспорт – Владимир Родзянко.
– Мария Жукова, епископ Василий, Владимир Родзянко?.. Откъде сте се взел?
– По принцип живея в Америка… – започнал да разказва владиката.
– Сега ще ви обясним всичко! – се опитали да се включат в разговора останалите членове на делегацията.
Но агентът рязко ги прекъснал:
– Моля страничните лица да мълчат!
И се обърнал отново сурово към владиката.
– Та значи казвате, че сте руски епископ, но живеете кой знае защо в Америка? Интересно!.. Покажете си паспорта.
– Паспортът ми е британски – веднага предупредил владиката, подавайки документа.
– Какво-о? – завикал от възмущение агентът и размахал груповата виза пред очите на владиката. – А в този документ как сте посочен?!
– Какво да ви кажа? – рекъл владиката, чудейки се сам на себе си. – Работата е там, че в този документ аз съм Мария Георгиевна Жукова.
– Стига! – изревал агентът. – Веднага отговаряйте, кой сте Вие?
Владиката бил доста огорчен от това, че причинява лоши емоции на този млад човек. Но при цялата си кротост той не обичаше да му крещят.
– Аз съм руски свещеник, епископ Василий! – казал с достойнство той.
– Епископ Василий? А кой тогава е Владимир Родзянко?
– Също аз.
– А Мария Георгиевна Жукова?
– И Мария Георгиевна – това съм също аз – разперил ръце владиката.
– Така!.. А къде живеете?..
– В Америка.
– А паспортът ви?
– Британски.
– А тук?..
– А тук аз съм Мария Георгиевна Жукова…
Тази сцена се повторила на всяка граница.
Но въпреки всички тези митарства дядо Василий бил напълно щастлив. И от това, че е успял да изпълни мечтата си – да се помоли на Пасха пред Гроба Господен. И от това, че след толкова години успял поне транзитно да мине през своята любима Югославия. А също и от това, че изпълнил както трябва даденото му важно послушание, оглавил поклонническото пътуване до Светите земи, и в Москва, на празника на светите Кирил и Методий, минал заедно с дядо патриарх Алексий от Успенската катедрала на Кремъл към Славянския площад, носейки тържествено в ръцете си лампадата с благодатния огън.
* * *
Въпреки че владиката никога не декларираше това, целта на неговия живот бе да послужи на Русия и Църквата. Така го бяха възпитали. Веднъж ни се удаде да се договорим с Канал 1 за цикъл предавания – беседи за Бога и Църквата, за древните светци, за новомъчениците, Русия и руската емиграция. Дядо Василий не беше здрав, но веднага долетя в Москва и с последни сили се трудеше ден и нощ върху тези предавания. Те станаха първите беседи от този род по съветската все още тогава телевизия. Предизвикаха необикновен интерес у зрителите и много пъти се повтаряха. Където и да се появяваше след това владиката, хората му благодаряха за това, че благодарение на неговите предавания са станали вярващи. Тези свидетелства бяха висша награда за дядо владика.
Много неща от църковната история на XX век ни се откриваха по нов начин от разказите на владиката. Веднъж в негово присъствие започна спор на популярна тогава тема – за епископите от съветско време. Някои изказвания бяха дори не просто осъдителни, а злобни и враждебно-присмехулни. Владиката слушаше мълчаливо спорещите. Но когато безстрашните съдии на руските архиереи се обърнаха към него, очаквайки, че той със сигурност, както им се струваше, ще ги подкрепи, владиката просто разказа една стара история.
В началото на 60-те, направо в лондонския му апартамент при него, тогава още свещеник, дошъл митрополит Никодим, председател на Отдела за външни църковни връзки. За да беседват, двамата трябвало да легнат на пода, за да не могат шпионите, които следели всяка крачка на митрополит Никодим, да запишат разговора през прозореца.
Дядо Никодим разказал шепнешком на отец Владимир, че съветските власти искат да закрият Почаевската лавра, а йерарсите в родината вече са изчерпили всички възможности да попречат на това. Владиката молел отец Владимир да организира по радио Би Би Си и „Гласът на Америка“ специални предавания, за да не могат съветските управници да се разправят с Почаев. И двамата – и митрополитът, и отец Владимир, разбирали много добре колко силно рискува дядо Никодим, обръщайки се с подобна молба към своя събеседник.
Още на следващия ден темата „Почаев“ станала водеща в религиозните предавания на Би Би Си и „Гласът на Америка“. Хиляди протестни писма от целия свят засипали съветското правителство. Това оказало влияние – може би дори решаващо – върху властите и те били принудени да разрешат отново дейността на Почаевската лавра. През 1990 г. имах щастието да посетя Почаев заедно с дядо Василий. Той беше тук за пръв път. Отслужи Литургия и можа да се срещне с хората, които като него бяха участници на драматичните събития от преди 30 години.
* * *
Какво да кажем още за дядо владика? Тъй се случваше, че всяко негово гостуване съвпадаше с някакво изключително събитие. Хилядолетието от покръстването на Русия, първото донасяне на благодатния огън, панихидата за царското семейство, първите религиозни предавания по съветската телевизия. Както обичаше да повтаря самият владика: „Когато преставам да се моля, съвпаденията престават“.
Не стана изключение и при идването на владиката в Москва през лятото на 1991 г. Той пристигна тогава като член на голяма делегация от САЩ за първия Световен конгрес на сънародниците. За пръв път бяха поканили официално в Москва представители на руската емиграция от много страни по света, независимо от техните политически убеждения. Според идеята на държавното ръководство тази среща трябваше да стане нов етап в живота на посткомунистическа Русия.
Дойде огромен брой хора. Пристигнаха дори онези емигранти, които никога преди това не бяха стъпвали в Съветския съюз. Пристигнаха такива „недоизбити белогвардейци“, които през целия си живот не бяха вярвали на нито една дума на съветския режим. Появиха се дори войници от Власовата армия [1]. Тях пък как са успели да убедят – и до днес не мога да разбера. Изглежда, че всички са копнеели да видят родината!
Хотелът „Интурист“ беше претъпкан. Емигрантите и техните потомци се разхождаха из Москва, разглеждаха града и лицата на хората. Бяха поразени от това с какъв интерес се отнасят към тях. И още повече – от прекалените надежди на хората, стигащи понякога до неудържими фантазии. По онова време наистина не бяха малко простодушните хора, които свято вярваха, че „чужбината ще ни помогне“. Между другото, ако някой от руската емиграция допринесе наистина не с думи, а с дела за духовното възраждане на Русия, то това беше именно скромният пенсиониран епископ Василий заедно с още неколцина емигранти-подвижници – архиереи, свещеници и миряни.
Главното събитие на конгреса стана светата Литургия в Успенската катедрала на Кремъл. След десетилетията забрана за богослужение сред кремълските стени службата беше оглавена от дядо патриарх Алексий. Дядо Василий също служеше заедно с патриарха. За нещастие, точно една седмица преди идването си в Москва той си беше счупил крака у дома във Вашингтон. Но понеже не можеше да пропусне едно толкова важно събитие, дядо владика пристигна в родината с гипсиран крак и много забавно подскачаше с патериците си, едва-едва догонвайки шумната тълпа руски емигранти.
В ранната сутрин на 19 август, в деня на Преображение Господне, от хотела „Интурист“ отпътуваха десетки автобуси с емигранти, дошли от всички континенти. Докараха ги пред Кремъл. Без да вярват на очите си, просълзени, те минаха през кремълските порти към Успенската катедрала, където дядо патриарх Алексий заедно с мнозина архиереи (сред тях бе и дядо Василий на патерици) започна да служи света Литургия.
Но, както се знае, тъкмо по това време, на сутринта на 19 август 1991 г., стана събитието, влязло в руската история като „пуч“. Да-да, именно в момента, когато дядо патриарх се молеше в Успенската катедрала, се извърши държавният преврат. Тъй че когато развълнуваните и изпълнени с щастие емигранти излязоха от Кремъл, потресените им очи съзряха не туристическите автобуси, а плътна стена от автоматчици, зад които можеха да се видят танкове и БТР-и.
В началото никой не разбра нищо. Но след това някакъв глас извика ужасено:
– Така си и знаех!!! Комунистите пак ни излъгаха! Това е капан!
Недоумяващите войници от кордона се споглеждаха объркано. От тълпата емигранти се разнасяха отчаяни викове:
– Аз ви предупреждавах!!! Не трябваше да идваме! Подмамиха ни! Капан, капан!!! Това е организирано нарочно!
По това време към паникьосаните емигранти се доближи специално изпратен офицер. Те трябваше да бъдат спешно съпроводени до площад „Лубянка“ [2], където ги чакаха техните автобуси. След това те трябваше да бъдат доставени колкото се може по-бързо в хотела „Интурист“.
– Другари, без паника! – изкомандува офицерът. – Предлагам на всички организирано да отидат на „Лубянка“! Ето тези другари ще ви придружават!
И офицерът посочи взвода автоматчици.
– Не, не! Ние не искаме на «Лубянка»!!! – завикаха емигрантите един през друг.
– Но там ви чакат! – учуди се офицерът искрено.
От това емигрантите изпаднаха в още по-голям ужас.
– О, не!!! Само не на „Лубянка“! В никакъв случай! – крещяха всички.
Офицерът се опита да апелира още няколко пъти към здравия разум, но тъй като това не доведе до нищо, даде команда на своите войници и те заблъскаха енергично емигрантите ту с ръце, ту с дулата на автоматите към Лубянския площад.
Всички бяха в такъв шок, че забравиха за дядо Василий. Той с неговите патерици така си и остана пред кремълските порти, заобиколен от войници и бронетехника. Хората, които се бяха струпали близо до Кремъл, правеха догадки, но никой не можеше да разбере какво става. Мнозина познаха дядо Василий и започнаха да се обръщат към него за обяснение. Скоро край объркания архиерей, който беше с една глава по-висок от всички, се образува цял митинг.
Междувременно емигрантите стигнаха най-после до Лубянския площад и разбраха, че тук са техните автобуси и че ги очаква техният хотел, а не подземията на КГБ. Чак тогава те си спомниха и за своя епископ! Секретарката на дядо владика Мерилин Суизи изскочи от автобуса и се хвърли мъжествено назад, към Кремъл, към танковете и БТР-ите и към своя скъп владика Василий. Видя го веднага. Владиката приличаше на белокос водач, извисяващ се над тълпата в самия център на бушуващия митинг. Мерилин си проби път към него и кратко, но убедително му посочи пътя към спасението – към „Лубянка“. Но владиката със своите патерици просто не можеше физически да се справи с този маршрут. Той обясни на Мерилин, че трябва да намерят поне някакъв транспорт. Мерилин излезе от тълпата и се огледа наоколо. Наблизо нямаше никакъв друг транспорт, освен бучащите танкове. Тя се доближи до млад офицер и на своя завален руски му обясни, че тук има стар свещеник от Америка, който трябва да бъде закаран на „Лубянка“. Офицерът разпери ръце: „Какво мога да ви предложа? Само танк! Или самоходно оръдие“.
Изведнъж Мерилин забеляза, че наблизо се е спряла неголяма, но напълно подходяща кола.
– Ами този джип?!
– Тази камионетка ли? – зарадва се офицерът. – Виж това – може. Сега ще говоря с милицията.
Той прояви искрено съчувствие към съдбата на чужденците и скоро черната камионетка се доближи до тълпата, в чийто център се извисяваше дядо владика. Мерилин, офицерът и двама милиционери започнаха да си пробиват път към него. Надвиквайки тълпата и ревящите танкове, Мерилин съобщи на владиката, че ги очаква чудесен джип, който е готов да ги откара на „Лубянка“.
Всички заедно – милиционерите, офицерът и Мерилин – сграбчиха владиката и го повлякоха през тълпата. Виждайки това, народът се развълнува.
– Какво е това? Къде отвеждат свещеника? – възмущаваха се хората.
А когато видяха, че се опитват да напъхат стария свещеник с гипсиран крак в черна арестантска камионетка, разярените хора се хвърлиха да защитават владиката:
– Ето, започва се!!! Арестуват свещениците! Няма да дадем отчето! Всички на помощ!
– Не, не! – викаше отчаяно владиката на своите спасители. – Пуснете ме, моля ви! Искам на „Лубянка“!
Едва-едва успяха да вкарат дядо владика с неговия крак и патериците му в камионетката и да го откарат далеч от разгневената тълпа.
Владиката гледаше през прозорчето на камионетката и през благодарни сълзи повтаряше: – Какви хора! Какви хора!
Скоро на „Лубянка“ архиереят бе посрещнат от своето любящо паство.
* * *
Дори когато беше болен, през последните години от своя живот, той пак се стремеше към Русия с надеждата, че ще може да ѝ послужи с нещо.
Последният път владиката пристигна в Москва вече съвсем болен. Няколко седмици прекара на легло. Наталия Нестерова, в чийто дом беше отседнал той, се грижеше за него. Но аз разбирах, че владиката може би вече никога няма да се върне в Русия, помолих край постелята му вместо болногледачки да дежурят подред монасите и послушниците от нашия Сретенски манастир. Така младите монаси биха могли да общуват с дядо владика, да го попитат за съвет, да му зададат въпроси, на които може да отговори само един духовно опитен, много преживял свещеник.
Навярно моите монаси са били не най-добрите болногледачи. Те може би са задавали на болния архиерей прекалено много въпроси и са искали много енергия от него. Но както за тях беше необичайно полезно да прекарат тези дни и нощи със стария архиерей, така и за владиката беше важно да общува с хората, които щяха да му дойдат на смяна. Той беше щастлив от това, че, макар и надмогвайки себе си, можеше да отговаря на въпросите, да наставлява, да предава своя опит и знания, да извършва служението си, заради което живееше и извън което не си представяше своя живот.
* * *
В последното си съкровено пътешествие – от земята към дългоочакваното небесно отечество – дядо Василий се отправи съвсем сам. Една сутрин го намерили бездиханен на пода на вашингтонската му стаичка. Тук владиката бе прекарал много години. Стаичката, единствена в неговия апартамент, бе съвсем мъничка, но, освен самия него, в нея някак тайнствено се побираха домашна църква, радиостудио, архив на предаванията му за няколко десетилетия, гостоприемна трапезария за честите гости и работен кабинет. Място имаше дори за квартиранти: пристигащите от Русия понякога отсядаха за една-две нощи при владиката, а понякога дори и за цяла седмица.
Дори след смъртта си дядо владика не си отказа удоволствието да попътува още мъничко.
Роднините доста време не можеха да решат къде да го погребат. Едни предлагаха това да стане в Русия – все пак това е родината му, други в Англия – до гроба на неговата майка, трети в Сърбия – той много си я обичаше. Представям си в какъв възторг е била на небето душата на дядо владика: всяко от тези пътувания щеше да бъде много увлекателно. Но в края на краищата покойникът бе откаран от Вашингтон само до Ню-Йорк: някой от роднините настоявал да го погребат там, недалеч от манастира „Ново Дивеево“. Нещо обаче не се получило и дядо владика отново се завърна във Вашингтон. Тук земните му пътешествия най-после завършиха и тялото на владиката бе положено в православните парцели на гробището „Rock Сгеек“.
Приживе владиката понякога наричаше себе си шеговито „покойния епископ“. По своето положение той беше само един пенсиониран архиерей, уволнен „на покой“ от Американската автокефална църква. Такъв епископ наистина не ръководи нищо и нищо не решава в официалния църковен живот. Ето защо дядо владика от време на време така се и представяше: „покойният епископ Василий“. И все пак той бе истински владика! Той владичестваше безпределно над човешките души. Непоклатимата сила на това удивително владичество, което и днес господства над всички, които имаха щастието да познават приживе дядо Василий, почива върху неговите незабравими и неповторими доброта, вяра и любов. | Pravoslavie.ru
Бележки
[1] Т. нар. РОА (Руска освободителна армия) – съединения от руски военнопленници, воювали през Втората световната война на страната на хитлеристите. Бел. прев.
[2] Московският площад „Лубянка“ има зловеща слава – там се разполагаше не само КГБ, но и един от най-ужасните затвори по съветско време. Бел. прев.
Превод: Андрей Романов
