Да откриеш монаха в себе си
Да откриеш монаха в себе си – без манастирски зидове, без расо и без радикалните изисквания към себе си, които достигат до корените на човешката същност. За хората в света, това би могло да означава:
Да бъдеш откровен, така че да усвоиш нещичко от изворите на този огромен поток на човешката традиция – от даровете на покоя и мълчанието, на свободното отпускане и „лекия багаж”, на удивлението, на благодарността и радостта…
Да знаеш, че всичко човешко – даже и животът на монасите – е откъслечно и несъвършено – и никой не притежава сигурна преднина.
Но да бъдеш и любопитен, така че да събудиш за живот дремещите още у нас възможности – и да не се задоволяваш с по-малко. И във всеки случай да се опитваш да участвуваш – не на доверие, не без проверка – в „световната игра”.
Монахът в нас, това би бил опитът да се връщаме по-често в точката на спокойствие вътре в нас. В пещерата на собственото сърце.
Тъй като пътят навътре е пътят към дома.
Верният миг: за завръщането у дома, в настоящето
Безвремие в манастирската градина на Ксенофонт, високо над морето. Танцуват пеперуди, натежали от плод са дърветата в овощната градина. Долавят се само приглушените удари на вълните долу и далечният крясък на чайките, накацали по малките скали във водата. Дълбоко вдишваш и издишваш. Неделя за душата. Никой по-добре от Фридрих Ницше не е уловил в думи усещането от подобни скъпоценни часове: Свобода от принуда, смут и шум, от сделки, задължения и грижи. Святост в главата, танц, скок и полет на мислите. Чуден въздух, нежен, бистър, чист и тръпчив – какъвто е въздухът във висините, който превръща всяка скотска същност в духовна и £ дава криле. Покой във всички подземия. Всички кучета са вързани с верига. Няма враждебен лай и рунтаво озлобление. Няма ги гризящите червеи на наранено честолюбие. Жалкият и покорен вътрешен мир, усърден като мелничен механизъм, е далеч. Сърцето сякаш е чуждо, отвъд, бъдещо, след смъртта.
Казват, че времето е господар на човека. То го ражда и води към гроба. То му дава онова, което иска, а не каквото човек желае. Сякаш то е същинската реалност. Но не и на Атон, тази планина, така чужда на всичко временно. Приютени в манастирите на Света Гора, тук по-лесно от другаде ни се отдава да се измъкнем от властта на времето. Да задържим замалко потока на живота си, да се огледаме, да се ослушаме и да успеем някак по новому да се ориентираме.
Ах, времето, каза ми един монах в някой от онези безвремеви часове, времето, това е фикция. Щом всички ние живеем във вечността, времето няма значение. Няма припряност, има само живот, изпълнен с молитва и труд. Толкова просто ли е това тук?
Със сигурност монасите живеят – и не само на Атон – в една друга времева култура; с един опит, от който ние, другите, можем само да черпим поука. Въпреки цялата безцеремонност, с която достиженията на нашето време нахлуват и в манастирския свят, монасите са големите пионери на вътрешното съхраняване, на изплъзването от вездесъщия натиск на времето. Те са последните експерти на мига, на чистото настояще.
Монасите ни казват: Една от причините да се чувстваме така често неуютно се крие в това, че ние или умуваме за миналото, или се тревожим за бъдещето.
Минало и бъдеще изяждат мига, пише виенчанинът бенедиктинец Давид Щайндл-Раст.
Не е така с монасите. Наблюдавам ги от години. Например отец Йероним, църковният служител от Ксенофонт. По време на среднощната служба той отново и отново пали все едни и същи свещи и после ги гаси. И всеки път прави това с неизменна, изпълнена с любов грижовност и внимание.
Или отец Лука, най-големият съвременен иконописец: най-малко 200 години би трябвало да живее, за да изпълни сам постъпилите до момента поръчки. Но когато в манастирския двор удари клепалото, в същия миг той оставя четката – все едно какво прави точно в този момент и колко още има да работи – и отива на църква. Тук отсъства припряността, трескавостта и разпокъсаността.
Времето е ценно, но не е в недостиг, казват монасите. И chronos, часовото време, е по-малко важно от kairos, истинското време. Светият миг.
Посланието на монашеството гласи: Не трябва да се лутаме между вчера и утре, а да живеем тук и сега – в едно настояще, което вече носи вкуса на онова, което ни очаква: смърт, възкресение – и съвършенство. Всичко, което вършим сега, трябва да се осъществява пред грандиозната и безкрайна перспектива на вечността. И означава, че в това, което правиш сега, трябва да участваш с цялостното свое Аз!
Древната съразмерност: за ритъма на деня
„Необходими са обреди”, каза лисицата. „Какво е обред?”, попита Малкият принц. „И това е нещо отдавна забравено”, каза лисицата. „Именно то прави един ден различен от другите дни, един час – различен от другите часове…
Малкият принц на Сент-Екзюпери стана на Атон почти неизбежен спътник – а с него и лисицата, която по толкова вълнуващ начин обяснява на приятеля си смисъла на установения ритъм на живота и времето: Ако идваш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири часа вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието. Но ако ти идваш когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си…
Мисля си, че Лисицата е атонец, един от тукашните. Един, който все още познава ценността на полезните обреди, който знае колко важно е да се подреди денят. Обредите дават на деня спокойствие, близост и защитеност.
Монасите навсякъде по света имат свое собствено разбиране за времето. Те подреждат своите дни, години, живот според една мярка за време, която през много столетия, даже хилядолетия, се е доказала като разумна и полезна. Всеки час има свое собствено качество, свой собствен вкус. Тук се числи редуването на молитва и труд. Тук спада и постоянният ритъм на тишина и празнична литургия, на празници и пости, на текстове, тонове и аромати.
Изгрев и залез, пладне и полунощ, светлина и тъмнина. За монасите това са свети времена и свети знаци – разделени и свързани в постоянния цикъл от молитви и песнопения. В различността на тази духовна и духовническа драматургия се крие напрежението и жизнеността на тяхното битие. А в познаването на тяхното редуване – сигурността.
Главата желае новото, но сърцето винаги иска същото, казват мистиците.
Манастирите на Източната църква са създали широко поле за това. Може би много повече от църквите на Запада. Те знаят, че в постоянните обреди душата се чувства добре. Обредите позволяват на душата да се потопи в настоящия момент. Те са нейното здраво жилище – в тях е възможно да се живее.
Монасите, и тези на Атон, живеят с една мярка за време, която за нас, в ежедневието, отдавна е изгубена. Те са убедени, че там, където има богатство от преживени ритми, се натрупва и едно особено съкровище – единственото може би, което въпреки обета си за бедност те могат да получат в дар – богатството на времето.
И наистина отново и отново се изумявам колко много време се съдържа в един атонски ден, щом като сме преживели само един-едничък такт от живота. Древна съразмерност, за която монасите – и не само на Атон – са убедени, че е в синхрон с трептенето на един вътрешен порядък, зададен ни още от сътворението на света.
Днес и Атон вече не е онзи остров на безвремието, за какъвто беше считан от столетия. Но все пак за него е в сила – повече откъдето и да е другаде – онова, което прекрасно подчертава Ерхард Кестнер в споменатата вече книга Клепалото от Атон: Тук става така, че се придвижваш оттатък до самия ръб на времето. Тук фитилът на времето е свален, смъкнат надолу, а е изгорял съвсем малко. Още един ход на винта, едно малко завъртане, и ти ще бъдеш напълно изваден от него.
Диханието на душата: за тайната на молитвата
Нощи в Атон – черни, древни зидове под южно звездно небе, а някъде сред тези твърди кубове – мекият полет на църковни кубета. „Защитни убежища на душата” – така се наричат църквите на Изтока – снишени, тайнствени и даряващи силно усещане за сигурност.
Тук е мистичният източник на мощ на атонските манастири. Тук нощ след нощ бие сърцето на Света Гора. Настава многочасово състояние на безтегловност – между бдение и сън, между тишина и редуващи се молитви и мощни песнопения. По кафявите, полирани от безброй нощни молитви тронове са насядали монасите. Тъмни монашески раса, тъмни камилавки и була. Брадати, почти неподвижни лица, сгушени край фреските на великите светци и отци-пустинници. Плахи целувки по предпазните стъкла на тайнствените, слабо осветени само от кандилата икони. Дълбоки поклони и коленичене, хилядократно падане ничком пред образа на Майката с Детето.
Да бъдеш буден и да се молиш, та да не пропуснеш идването на Господа – това е, което монасите – и не само на Атон – нощ след нощ придобиват от молитвата. Тъй като монашеството има само една цел: в непрестанна молитва да се съедини с Господа и Неговото мироздание, от което всички ние идваме и в което отново ще влезем. Целият живот в манастирите и отшелническите жилища е подчинен на тази повеля.
Молитвата на Атон – хиляди книги са се опитвали да осветлят тази съкровена страна на Света Гора. Но в крайна сметка те са само опит за приближаване до действителността. Животът на Атон е тайна, която бездруго не може да се види и опише, написа монахът Митрофан от Хилендарския манастир, починал през 1999 г. Там, където човекът се издига, а Господ слиза при него, там, където става тяхната среща, там се осъществява тази тайна.
Че само молитвата води към тази среща, е безспорно за монасите. Те непоколебимо вярват в това, че е възможно да видят своя Творец със собствените си очи; не лице в лице, а наистина в „нетварната светлина” на Господа. От столетия към това са насочени техните мисли и чувства. Който е приел тази светлина – просветлението, е приел и милостта. Това е светлината на неизгарящата къпина. Също и светлината, която обгърнала пророк Исаия. И преди всичко светлината, озарила Иисус на планината Тавор. Това е енергията, благодатта, която като Божия милост се излива върху хората.
Който в атонските манастири изживее играта на светлина и тъмнина, на утринен здрач и вечерна руменина, той ще усети не само вечното редуване на знаци и времена, а много, много повече. В света на монасите „светлина” е велика метафора за надежда, за енергия и живот, за милост и велелепие, за просветление и екстаз.
Който люби своя брат, той пребивава в светлина. Който обаче ненавижда брата си, той е в тъмнината, чете един от монасите из Първото послание на Йоан, докато навън първият лъч на деня празнува победа над мрака. В такива мигове щекотливи въпроси напират в съзнанието: Светлина ли съм самият аз? На кого чрез съществуването си съм направил живота по-светъл, по лъчезарен? И на кого съм „затулил светлината”?
Неизбежно на Света Гора става дума все за това „изкачване към светлината” – за среща, даже за единение с Божественото. За монасите Атон е „планината на просветлението”, планината на преобразяването към истинското. Метаморфозис, Преображение – така се нарича и параклисът най-горе, под кръста на върха. Целият живот е един духовен път нагоре, изпълнен с мъка и надежда. Това е сърцето на православната идея: Господ стана човек, за да може човекът винаги да бъде подобие Божие. Теосис, обожение – с този копнеж за глъбинно общение с Бога живеят обитателите на Атон.
Те не са нито истерици, нито лицемери, а простодушни, привикнали на лишения монаси. В търсенето на Господа ние винаги сме начинаещи, във всеки нов ден, въпреки всички усилия и известни разочарования, както казват за себе си те.
Молитва, тишина и славословие – това са великите средоточия на атонския живот. Защото от тишината израства молитвата. Молитвата отново отваря пространството на покоя в нас. Докато се ограничаваме до разсъдъка, главата, винаги ще сме неспокойни – тук е пълно с идеи, чувства, размисли и страдания, пише мистикът. Затова е необходимо главата да се склони към сърцето. Сърцето, да, сърцето е решаващото място, казват монасите.
Почти 2000 г. вярващите християни не са преставали да размишляват как да бъде достигнато скъпоценното пространство на покоя – душевното спокойствие. Най-напред в пустинята в Египет и Синай – великите отшелници Антоний и Пахомий. После, след столетия – на Атон, а по-късно и в пещерните манастири на Русия. Цел е била исихията, великата атонска дума, аскетичното потапяне в Господа.
Безброй люде изпълняват ритуали и форми на медитация или духовни упражнения, за да освободят от бреме живота си, да въздигнат сърцето си и да отхвърлят земните окови. С надеждата за усъвършенстване и за общение с Бога. Тук спадат отшелничеството и безмълвието. Тук спадат строгият, ясен ритъм на живот, литургията и мистичният свят на иконите – един поглед през изображението към Първообраза. Но фундаментът на всяко търсене на Господа е молитвата. Тя е диханието на душата. Там, където няма молитва, задушават се душата и човекът.
Великата тайна, която Атон от столетия крие, е така наречената сърдечна молитва – наричана още Иисусова молитва. Нейното безмълвно повторение е възможност още в този живот да слеем възможно най-пълно времето и вечността и да намерим спокойствие в Господа. Монасите са убедени, че човекът, останал самичък, не може да намери утеха за своето неспокойно сърце. Той се нуждае от дървото на Господа; единствено под неговата сянка няма да изпитва страх от своите собствени сенки.
Да се молим непрестанно, казва апостол Павел. И монасите повтарят в сърцата си – с ритъма на пулса и в приливите и отливите на диханието си – милиони пъти древното: Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния! Докато вече не е нужно усилие и молитвата започне сама да блика отвътре. Докато животът им се превърне в една непрестанна молитва – а вратата към мистичното общение с Господа се отвори широко. В сърдечната молитва богомолецът сам се превръща в молитва, казват те.
В Откровените разкази на един руски поклонник, излезли изпод перото на анонимен руски мужик – една творба, затрогнала милиони люде извън православния свят – се описва точно практикуването на Иисусовата молитва, а така също и нейното въздействие. Човек изпитва едно блажено стопляне на сърцето, радостен кипеж, окриленост и свежест, жизнерадост, нечувствителност към болка и грижа.
Всеки разговор с монасите на Атон за сърдечната молитва има своите естествени граници. Има самопонятни граници на интимността, но има и граници, които възникват от различията в нашето религиозно формиране. Граници между разума и сърцето.
И все пак, в паметта остават думи, фрази, идеи: Без молитва всичко пропада, казва един от моите монаси. И още: Никога не забравяй: да се молиш може навсякъде и във всяка житейска ситуация. Не са нужни дори десет минути – само десет секунди могат да са от помощ. Приемай просто всичко като дар – също и дребните неща. Нека благодарността проникне в теб. С всяка молитва ти отваряш вратите на затвора на собствените си грижи, връщаш отново правилните съотношения – и се отправяш към точката на спокойствие дълбоко в теб.
Обитателите на Света Гора са изпълнени с вяра в преобразяващата благодатна сила на молитвата. Те твърдо вярват, че човечеството се нуждае от тяхната непрестанна молитва, която – далеч извън личното търсене на Господ от монасите – служи и за всеобщо освещение. Светът би усетил, ако потокът енергия от манастири и монашество секне, казват те – и някои тихо добавят още, че даже и голямата промяна на Изток не би могла да стане без тази безкрайна молитва.
В продължение на 46 дълги години руският монах Силуан е водил в манастира Панталеймон на Атон живот, изпълнен с непрестанни борби. Той притежавал необикновено смирение и любов и бил отдаден на непрестанната молитва. През 1988 г., петдесет години след неговата смърт, той бе канонизиран и днес принадлежи към най-почитаните монаси на новото време. За него един православен епископ написа така важните за Атон думи: Някои казват, че монахът трябва да служи на света, така че да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света. Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най-важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне.
Великден на Атон: за благодарността, радостта и щастието
От цъфтежа цялата планина е потънала в някакво упоение. Пчели бръмчат опиянени сред облаците жълтуга и по килима от кървавочервени макове. И макар че природата току-що е облякла пролетната си цветна дреха, над земята вече се стеле лятна топлина. Носи се дъх на дафина, евкалипт и хиляди билки. Невероятна сила крие атонската почва. Преди близо150 години един немски ботаник е написал: Никъде в Европа не съм срещал толкова пищна и разнообразна растителност, както тук.
Един райски кът от Вселената – Градината на Божията майка. Не трябва да си носиш фотоапарат, а само малка торбичка, та да прибереш за вкъщи листата и иглиците от тези атонски пътешествия. Въздухът е упоително свеж. Почти си мислиш, че усещаш повей на безтегловност. Бих могъл час след час да вървя и да продължавам да бъда благодарен.
Неповторим, потънал в мечти пейзаж – така заварихме Атон при първите си посещения. Трудно достъпен, почти девствен и изпълнен с тайни. Оттогава са изминали двадесет години – години, в които животът в Света Гора се е променил по-явно, отколкото в предишните столетия. Навлезли са електроенергия и електроника, моторизация. Древните манастирски пътеки, пресечени вече от пътища, се изоставят, горите упорито се изсичат. Навлизането на новото време е нанесло много рани на атонската хубост. Но същевременно е спасило Атон от запустяване и разруха. Ние не сме музей на открито, казва игуменът на един манастир, който в изминалите години е преживял впечатляващ наплив от млади монаси. На критиката за прекалено „секуларизиране”, „придобиване на светски характер”, от страна на посетили отново Атон поклонници той възразява: Вие виждате само деня, само външните форми. А не виждате нашите нощи и нашите молитви – ако вярата ни би оцеляла само в абсолютно отделяне от света, тя няма никаква стойност.
И действително, сърдечната молитва и душевното спокойствие, вътрешната страна на Атон, остават във висша степен вън от взора ни и от всякаква оценка. А външната страна? Въпреки всички изменения, големите дарове на атонския пейзаж са в края на краищата неразрушими – искрящата синева на морето, сиво-зеленото на маслиновите горички, тъмнозеленото на пиниите и кипарисите, богатите багри на цветове и цветя – а накрая и покритата със сняг пирамида на атонския връх. И още: живописни манастирски сгради, затулени, обрасли с растителност монашески килии, изоставени орлови гнезда по отшелническите постници.
Ако е вярно, че има местности, чиято красота и блясък могат да предизвикат у нас въодушевление, благоговение, даже боготворене – тогава сигурно ще трябва да споменем Атон като едно от тези особени места. Планина, която сочи небето и дори го докосва. Данте е видял земния рай на върха на една планина. Безброй богомолци, вдигнали поглед, интуитивно са усещали нещо подобно: към Олимп и Атон, Синай и Тавор, Каилаш и Фуджияма, към Арарат и много други.
Поети са нарекли природата Божия дреха. Атон ни приканва да осъзнаем богатството и жизнеността на вселената – не от естетически копнежи или защото възприемаме природата романтично, а в едно духовно съзерцание, неразривно свързано със събитията в манастирите и в сърцата. Върху един-единствен лист може да намериш повече божествена субстанция, повече светлина, воля, утеха и мир, отколкото в десет и повече тома от безсилната и суха училищна теология, е отбелязал протестантският мистик и поет Герхард Терстеген преди почти 200 години. Другояче казано, всяко цвете, всяка жива твар представлява свидетелство отвъд себе си – би било много разточително да е единствено самоцел. От всеки цвят поглежда към нас Творецът.
От гледане – към удивление, от удивление – към благодарност, от благодарност – към радост, към щастие. Това е царският път на човешкия живот – не само на Атон, а навсякъде. Ние обръщаме прекалено малко внимание на многото възможности да вървим именно по този път. Отново се сещам за Давид Щайндл-Раст: Ние сме склонни да разбираме погрешно връзката между радост и благодарност. Забелязваме, че радостните хора са благодарни – и предполагаме, че те са благодарни заради радостта си. Но вярно е тъкмо обратното. Тяхната радост произтича от благодарността им. Когато притежаваш всичкото щастие на света, но не го смяташ за дар, тогава то няма да ти създаде радост… Не е радостта, която ни дарява щастие. Благодарността е, която ни радва и ни прави щастливи.
Благодарност и радост – за мен те спадат към главните изводи от срещите ми с монасите на Атон. Не навсякъде, но все пак много по-често, отколкото другаде. Нито един от обитателите на Света Гора, които познавам, не носи нищо от необузданата ревност, от радикализираната решимост на отреклия се от света, каквито може би очакваме. В голямото си мнозинство те са любвеобилни, сдържано-мълчаливи или весело-разумни, понякога и грубовато-непринудени. Веселие на сърцето – за монасите от миналото то е било непогрешим белег за истинска близост до Господа. Човекът, който е весел и може да се смее – даже на самия себе си – вече се е издигнал над собствената си личност. Спасеният християнин не стои в мрак, а на светло.
Възможно е Източната църква да съумява много по-лесно да стига до радостта, тъй като нейният поглед е съсредоточен изцяло върху Възкресението, Преображението на Христа и любящата сърдечност на Господа, а не върху мистиката на страданието и жертвената смърт на Иисус Христос. Монасите казват, че не трябва да ограничаваме светостта до малък брой благочестиви предмети и благословени мигове, а всичко останало да бележим с печата „светско”. Всичко, щом е дар, в същността си е свято – а с това и повод за радост.
Точно такива са картините на благодарност и радост от даровете на живота, на вярата и на мирозданието, и тези атонски впечатления ще останат години наред особено ярки в паметта ми. Може би това е игуменът на манастир Каракалу, който – на волана на манастирския трактор – за раздяла лудешки подхвърля шапката си два-три пъти във въздуха, а после усмихнат я хваща отново, докато кара с пълна сила.
Отшелникът, който още отдалеко се усмихва насреща ни, споделя с нас водата си и няколко маслинки, а после с малко думи успокоява съмненията ни относно този начин на живот: Да живееш тук – това е пълна свобода, а не принуда. Кой би позволил да го принудят да живее така? Аз не.
Младият монах, който весело пресича „моя” залив долу край морето, появява се неочаквано в съседния залив, смъква расото си и – напук на всякакви атонски разбирания – с дълги махове навлиза в морето. След минути с широка усмивка той навлича отново расото и малко по-късно, вглъбен за вечерня, стои на клироса в манастирската църква.
Ценни мигове, съхранени като благодатна жътва в хранилището на спомените. Незабравима остава срещата ми с онзи стар монах пред една от разположените най-високо постници в отшелническата част на Света Гора. Той беше прекарал нощта в малкия си параклис почти неподвижен, повтаряйки хиляди пъти сърдечната молитва на атонските монаси. Докато малкият прозорец започна да избледнява и от черен стана тъмносив. В този ранен час старият човек се показа на вратата си, наведе се и опиянен от щастие, започна да се търкаля презглава. Кълбо след кълбо, надолу по склона.
Къде другаде днес бихте могли да видите нещо подобно?
Откъс от книгата „Монахът в мен“ [поръчай]
