„Духовният егоизъм“
Св. Иван Рилски бил първият игумен на събралите се около него монаси. Той бащински ги наставлявал в духовния живот, като и с примера си, и с думите си ги упътвал към небето. Слабите подкрепял, немощните лекувал, лошите изправял, добродетелните насърчавал и така във всички разпалвал искрата на любовта към Бога и към ближния. Тъй неговият подвиг в дълбокото уединение родил спасението на мнозина. Тръгнал себе си да спасява, св. Иван станал водач към спасението и за другите.
Някои обвиняват свети Иван Рилски в тънък „духовен егоизъм“. Той бил избягал от ближните си и от задълженията си към живота, за да спасява себе си.
Но кажете, какъв егоизъм има в това да се мъчиш с цената на много подвизи, трудове и самопринуждение да осъществиш най-великата Христова заповед – заповедта за любовта към Бога! Какъв егоизъм има в това да се стремиш с цената на много жертви да постигнеш идеала на духовното съвършенство, поставен от Спасителя пред всеки християнин: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!“ (Мат. 5:48) Какъв егоизъм има в това да бъдеш до смърт послушен на Божията воля! Не е ли това, напротив, проява на най-високо себеотричане?
Всяко послушание в основата си е мъчително, защото е насочено против егоизма и своеволието. А отшелниците са най-самоотвержните Божии послушници, защото изпълняват с абсолютна преданост евангелската повеля за любовта към Бога, като първа и най-главна заповед, и защото следват неотклонно трудния път на принасяне сами себе си в жертва Богу, нещо, което изрично е посочено в Христовите думи: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден, и Ме следва“ (Лук. 9:23). Кой се е отрекъл от себе си, от всички наслади и удоволствия на света, както отшелниците? Ако и в такова себеотречение някой може да намери сянка на какъвто и да било егоизъм, тогава може да го потърси и в свети Иван.
Друг е въпросът, че Бог стократно възнаграждава Своите угодници заради великото им послушание. Той ги възнаграждава, защото Сам желае това, а не защото някой отшелник с егоистичните си домогвания за небесни награди чрез своите подвизи и самоизтезания Го заставя да стори това. Истинските отшелници са безкористни. Те любят Бога и в тая любов намират най-висше удовлетворение за себе си. В истинската любов корист няма. Тя носи сама в себе си своята награда. Влезе ли в сърцето, стопли ли го със своя чуден огън, с това вече тя го ощастливява. Любовта към Бога – ето райското блаженство за Божиите угодници. Какъв „духовен егоизъм“ има тук? Който и в самоотвержната любов на светците към Бога търси егоизъм, той трябва да признае също за егоистични и любовта на майката към своите деца и готовността й да се пожертва за тях. „Духовният егоизъм“ е едно недоразумение в съзнанието на непросветените. За „духовен егоизъм“ у Божиите угодници могат да говорят люде, които не познават тайните на духовния живот. Тук нещата стоят на съвсем друга плоскост.
Егоизмът никого не ползва, освен онзи, който го въплъщава. А отшелниците в своя подвиг са ставали фарове и водачи за мнозина в духовния живот. Народът, който по свои интуитивни пътища умее най-добре да преценява своите велики синове, никога не увенчава с ореола на безсмъртната слава егоистите. Напротив, той се отвращава от тях и, ако не обезсмърти печалната им слава, запечатвайки я с клеймото на вечния позор, великодушно ги захвърля в бездната на забравата. Не е така с отшелниците. Макар че те са избягали от него, народът ги тачи, като свои благодетели, защото чувства, че те са негови застъпници пред Всевишния и защото знае, че те изпросват за него от Бога милост и небесна благодат. Той ги обича, защото те му сочат пътя към небето, към което и той неволно се стреми. Всичко това показва, че тук нямаме работа с егоизъм, а с една, неразбираема за плътското мъдруване на съвременния материалистичен свят, духовна проява на любов към Бога и ближните.
Но както лукавият човешки ум може всяка добродетел на представи в порочен вид, тъй той може и чудния живот на отшелниците да осмива, напада и отрича като духовно егоистичен.
Не сте ли чували да наричат кроткостта овчедушие, смирението – безличие, състраданието – сантименталност, целомъдрието – глупав предразсъдък, вярата в Бога – наивност, търпението – пасивност, щедростта – разточителност, пестеливостта – скъперничество, послушанието – несамостоятелност? Какво чудно има тогава в това, че и великият подвиг на отшелниците е подхвърлен на присмеха и критиките на човешките езици?
Но фактите са по-силни от погрешните човешки умозаключения. „Духовно егоистичните“ отшелници всякога са спасявали хиляди и милиони хора около себе си, помагали са на безчислено множество страдалци и са утешавали безброй измъчени и отчаяни деца на живота, докато ония, които не са се вълнували от проблемите на вярата, не са мислели за Бога и за спасението на душата си и затова, намирайки се далеч от всякакъв „духовен егоизъм“, сами са били обладани от най-груб и земен егоизъм, а и мнозина от близките си са карали да чувстват шиповете му. Подир обладаните от „духовен егоизъм“ бегълци от света е тичал народът, защото е чувствал нужда от тях, и същият тоя народ е бягал от ония, които са се надпреварвали да отидат при него, уж за да му служат, защото е прозирал, че те под маската на народослужение служат на себе си и на своите користни интереси.
* * *
Ето тук е разгадката на въпроса: защо, като не са саможиви егоисти, отшелниците не остават в света, който има такава нужда от тях, а бягат от хората? Те бягат в уединението, за да спасят себе си, та после да могат и други да спасяват. Човек трябва първо сам да е излязъл на брега на спасението, за да може оттам да подава сигурна ръка на давещите си. Спасителят прекрасно е казал: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ (Мат. 7:5)… За да не разнасят заразата на греха, отшелниците първо са се уединявали, за да я премахнат от себе си. Ето така те са постигнали смисъла на евангелската поговорка: „Лекарю, изцери се сам!“ (Лук. 4:23)…
Нека примерът на свети Иван Рилски, неговото героично отшелничество и тия няколко разсъждения послужат като отговор на плитките възражения, които правят някои против подвига на себеспасяването, наричайки го „тънък духовен егоизъм“!
Ясно е, че за да осъществим тоя „духовен егоизъм“ – спасението си, трябва да сме най-големи алтруисти, какъвто е бил Сам Христос, всички Негови апостоли, свети мъченици и всички светци, включително и свети Иван Рилски…
Текстът е откъс от книгата на архим. Серафим (Алексиев) „Свети Иван Рилски и значението му за българския народ“
