Жребият на Светата Дева
Представяме ви откъс от книгата „Животът на св. Сава“ от свети Николай Велимирович (изд. „Омофор“). На книжния пазар вече е вторият тираж на книгата след бързо изчерпалото се първо издание. Книгата разкрива на читателя изключително пространно житийно послание от светец към светеца, от святост към святост.
Макар че светостта няма топографски измерения, иконичността на св. Сава се усеща навсякъде по сръбската земя. Той е дълбоко свързан и с България. „Препоръчваме тази книга на всички християни и само можем да съжаляваме, че никой у нас не успя да напише толкова красив, вълнуващ, топъл и съвременен текст за св. Йоан Рилски“, пишат издателите по повод книгата.
Планината Атон, или Света Гора, е една необикновена област, най-прекрасната на Балканския полуостров и в целия православен свят. Намира се на 200 километра източно от Солун и на 300 километра западно от Цариград. На картата полуостров Халкидики продължава в три по-тесни изпъкнали полуострова, приличащи на три ръце, протегнати към Бяло море. Първият се казва Лангос, вторият – Касандра, а третият и най-източен – Атон или Света Гора. Докато първите два са голи и безводни, Света Гора е покрита със зеленина и притежава много вода. Кестени и борове дават големи количества дървен материал за строителство и гориво. Плодородните падини, плата и долини предоставят благоприятна почва за отглеждане на лозя, овощни и зеленчукови градини. Има много маслини, смокини, орехи и лешници, както и различни видове храсти и дървета със сладки плодове. Пътуването пеша или на муле е единственият начин за придвижване. Отнема от три до четири часа ходене пеша, за да се премине полуостровът напряко, и около три дни, за да се прекоси надлъж.
Според исторически данни Атон в прастаро време бил езическо убежище. Първоначално той бил място за поклонение на Аполон, откъдето идва и най-старото му име – Аполониада. По-късно тук се настанил оракулът Атон, загрижено божество, което служело за предсказване на бъдещето. Страната била населена от народи от различни раси, които говорели гръцки език. Те живеели в девет града. Имената на някои исторически личности от Азия и Европа били свързани с тази земя: персийските царе Дарий и Ксеркс, Филип и Александър Македонски, философът Аристотел и други. Според едно християнско предание Дева Мария посетила планината през 44 г. след Христа. Когато пристигнала на пристанището, демонът Атон викнал на множеството народ: „Идете бързо на брега, за да посрещнете майката на Бога Иисус!” Това били неговите последни думи, след което останал ням завинаги. Народът радостно посрещнал светата Дева и внимателно слушал радостните вести за нейния Син. Тогава тя казала: „Нека тази земя бъде завинаги моя, като дар от моя Син и Бог!” След това събитие някои езичници били кръстени от Лазар, когото Христос съживил от мъртвите във Витания и който по-късно станал епископ на Кипър. Той придружавал светата Дева от Кипър до Атон.
Броят на кръстените люде на Атон се увеличил по време на царуването на Константин Велики толкова много, че оттогава имаме за пръв път сведения и за епископ на тази територия. Той се казвал Макарий, а седалището му се намирало в Аполония – днешен Йерисос. Атон бил посетен и от св. ап. Павел (Деян. 17:1). Император Теодосий поставил тази епархия под контрола на архиепископ Асколий Солунски, който го бил покръстил. Дъщерята на Теодосий – Пласида – също посетила Атон. Нейното идване тук накарало хората да се заинтересуват от Света Гора. Много жители на Азия и Европа, желаещи спокоен живот и убежище от суетата на безпокойния и разкъсван от конфликти и ереси свят, тръгнали към Атон.
Откакто императорите станали защитници на планината Атон, мнозина идвали на това изключително благоприятно място, за да водят необезпокояван аскетичен живот. Един след друг изниквали манастири до колибите и пещерите. Петър Атонски, бивш аристократ и воин, а по-късно пустинник, живял тук петдесет и три години (681–734) и със своите подвизи и чудеса още повече прочул мястото. Мнозина дошли тук, за да последват неговия начин на живот. Сред тях имало роднини на известни императори, например св. Атанасий, основателят на Лаврата. В Карея било създадено централно управление, синод начело с прот. Така била основана монашеската република Света Гора с големите манастири като независими единици. Тук било строго забранено присъствието на жени и яденето на месо. Морална чистота, послушание, бедност, молитва и братска любов били главните принципи. Манастирските правила на св. Василий Велики били основно правило за живота в по-големите манастири. Практикувани били също и други форми на православен аскетичен живот в скитовете и килиите на Света Гора, откъдето те се пренесли в останалите православни страни. Така бившето езическо светилище Атон станало по Божи промисъл Агион Орос – Света Гора за цялото християнство. Тя била духовен наследник и дом за египетските пустинници и светите отци, прогонени от Изтока, след като мюсюлманите завладели техните земи.
Разбираемо е, че гърците са станали първите монаси в Света Гора. След тях дошли грузинци, сърби, албанци, българи, румънци и руснаци. Още от времето на сръбските жупани преди Неманя били споменавани сръбски монаси (например от ХІІ век), които били вече добре установени и имали няколко по-малки манастира и килии. По-голям сръбски манастир бил Русик. Не е чудно, че руски монах се споменава във връзка с Растко. Правило било Света Гора да не обръща внимание на националните различия и да приема в братството монаси и от други народности. Тези традиции все още се спазват. Така Растко, беглецът от Рас, дал обет до края на дните си да не се жени и намерил духовна закрила в един сръбски манастир в Света Гора, жребия на светата Дева.
Строителят
От Рас в манастира Ватопед пристигнала нова кесия с жълтици заедно с няколко златни и сребърни съда и други предмети, които били дело на известни златари от Рас, Призрен и Скопие. Имало и топове коприна, брокати и покривки за ползване в църквата, плат за раса на монасите, та дори и коне за езда, толкова потребни в тази страна без пътища. Родителите изпратили скъпите дарове на своето любимо чедо, макар да знаели, че той няма да задържи нищо за себе си.
Сава използвал мъдро кралските дарове. Разпределил известно количество плат за раса за усамотените отшелници. Дал на манастирската църква, на игумена и останалите братя онова, което било предназначено за тях. Голяма част от парите обаче заделил за строежа, който възнамерявал да започне в манастира Ватопед. Ватопедският игумен ще да е бил делови човек, след като е повикал сина на богатия жупан да дойде и да се настани в манастира. Именно като не осуетява незначителните човешки планове, Бог следва Своя велик план за избраниците Си.
Имало нужда от нови сгради за монасите, чийто брой непрекъснато нараствал. Сава построил няколко постройки на два или три етажа. Едната определил за себе си и за баща си, казвайки: „Ако даде Бог, аз и моят господар баща ми ще живеем тук в собствена къща”. Той, разбира се, не е имал предвид това, че за него и за баща му трябва да се построи специален дом, а че трябва да има дом за в бъдеще за сръбските монаси. След това започнал да строи три църкви, наречени „помощни”, красиви като три скъпоценни камъка. Първата, която се намирала зад Голямата църква, била в чест на светата Дева, втората била посветена на св. Йоан Златоуст, третата – на Преображение Господне. Последната била изградена на върха на най-високата от десетте манастирски кули. И трите църкви били изградени от камък и тухли и покрити с каменни плочи, които се срещали в изобилие в Света Гора. Препокрил с олово също и покрива на Голямата църква. Освен това възстановил и други второстепенни сгради. „И толкова други неща направи за манастира, че е мъчно и да се изброят дори.” Вследствие на това манастирската управа дала на Сава титлата „втори основател на Ватопед”. Първият бил император Теодосий Велики (346–395).
Изглежда, че Сава е имал вътрешната нагласа да строи. Тази черта той наследил от баща си. По време на строежа не само давал указания, но и работел като обикновен работник. Едновременно с това изпълнявал и своите всекидневни послушания в църквата, кухнята и другаде. Пренасял с лодка товари, ловял риба, печал хляб, работел на полето и в лозето, берял маслини и смокини, сечал дърва, пътувал като куриер до прота и другите манастири, четял на богослуженията и пеел в хора. Винаги бил готов да помогне на всекиго. Бил винаги усмихнат, никога не се оплаквал от умора. Изразителните му сини очи сияели искрено и приятелски. Както някога бил най-любимият принц в двора на своя баща, така и сега станал най-обичаният монах в манастира Ватопед.
Успоредно с тези дейности Сава работел непрекъснато върху духовното си усъвършенстване. Градейки църкви, той изградил невидим храм в душата си. Разглеждайки сътворените неща, размишлявал за своя Създател. Наблюдавайки своите събратя монаси, мислел за ангелите. Устните му непрекъснато се движели, навик при всички истински монаси. Винаги произнасял „умната молитва”, която научил от великите отшелници. Молитвата е кратка: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” Смисълът на тази молитва е голям – знаем това от хората, които непрекъснато я изричат. Тя била известна на отците в Египет и планината Синай много преди Света Гора. Монахът, като се моли с нея, е предпазен от нежелани мисли, сърцето му е неопетнено, злите духове са изгонени, а слабостта и страхът изчезват. Доказано е, че онези, които са се усъвършенствали чрез тази вътрешна активност, са в състояние да продължат да се молят дори и насън. Сава се трудел много, за да постигне това духовно съвършенство.
В подобен усилен вътрешен и външен живот Сава се подвизавал десет години в манастира Ватопед, докато не срещнал отново своя побелял баща. Това време на послушание било много трудно за младия човек. То почти наподобявало разпъване на кръст. Но с Божията помощ Сава геройски издържал и успял да подчини всичките зли и ненужни желания на тялото си и да ги замени със свети, чисти и възвишени. Накрая неговата плът нямала повече власт над душата му, както колата няма власт над коларя.
През изминалите десет години Сава и Неманя разменили много писма, молейки един другиго да се видят. Бащата искал да види още веднъж сина си, преди да умре. Сава пък умолявал баща си да дойде в Света Гора, за да прекара последните си дни в подготовка за идния свят. Неговото последно писмо, изпратено до Неманя, било доста строго и почти заплашително. „Ако не се вслушаш в думите ми – писал Сава, – откажи се от надеждата, че ще ме видиш в другия свят.” Същевременно предложил на майка си Ана да се оттегли в женски манастир и там да даде монашески обет.
Това писмо пожънало успех. То подготвило почвата за срещата на бащата и сина, макар и не в родната земя на великия жупан, а в чужда, която Сава направил духовен дом не само за двама им, но и за поколения сърби напред.
Превод от сръбски: Маргарита Хаджипейкова
Из книгата на св. Николай Велимирович “Животът на св. Сава”, ИК “Омофор” 2015
