Кариера и нещастна любов. Пет глупави причини за монашески постриг
Монашеството формално не влиза в списъка на църковните Тайнства, но можем да кажем, че по същество е такова: при монашеското пострижение се дават обети и човек се променя, дори променя името си. В известна степен (но много внимателно) можем да наречем монашеството второ Кръщение. За съжаление, така, както някои се кръщават без да осъзнават истинския смисъл на Тайнството, така и някои обмислят дали да изберат монашеския живот без да имат правилната мотивация…
1. „По-вероятно е монасите да се спасят, отколкото миряните“
Наивна и опасна представа. Монашеството само по себе си не приближава до Царството Небесно. Известна е историята за александрийския обущар, който с обикновено семейно благочестие преуспява по пътя към спасението си повече от монаха пустинник. Тя свидетелства, че миряните с нищо не са по-грешни от монасите. Монашеството е начин на живот, водещ към спасението.
Но със сигурност монасите ще бъдат съдени за своите грехове по-строго от миряните. За да разберем това, е достатъчно да се вгледаме в илюстрацията към „Лествицата“ на преподобния Йоан: стълба, по която се изкачват монаси. Техните ангели се опитват да им помогнат, а бесовете ги бутат надолу. Колкото по-високо се изкачиш, толкова по-силно ще се удариш при падането.
2. „Монашеството може да е трамплин в кариерата“
Колкото и странно да звучи, но има хора, които чрез монашеството се стремят да изградят църковна кариера. Мъжете искат да станат предстоятели, а после и архиереи, жените – игумении. Не бива да смятаме всички тях за обикновени честолюбци: в повечето случаи някои от тях се надяват да допринесат полза на Църквата, да построят нещо ново, да променят несъвършените порядки.
Къде грешат?
На първо място животът на църковния кариерист е невероятно скучен – нито риба, нито рак, без вкус и мирис. Или се превръща в лош монах, нарушаващ обетите, който насила е принуден да живее чужд живот в очакване на заветното епископство. Митрополит Иларион (Алфеев) е още по-краен: „Нерядко такива хора вече в зряла възраст се оказват в ситуация, когато разбират, че желанието им е непостижимо, че не са желани в затвореното общество, в което се създават кадри за архиерейско служение, или просто не са били приети в него. Те изпадат в дълбока и страшна криза. Разбират, че са провалили живота си, лишили са се от много ценности, заради своите илюзии“.
На второ място Църквата не се нуждае от спасение. В нея ние се спасяваме. Тоест, опитите да се защити Църквата като религиозна общност, преодоляването на някакви трудности е напълно достойна задача. Но това трябва да правим, стоейки здраво на своето място, а не да се стремим към друго. Точно това е християнското смирение, без което е невъзможно спасението.
3. Монах по послушание
В никакъв случай не бива да приемаме съдбоносни решения по послушание! Няма какво да добавим към думите на „бащата на съвременното монашество“ св. Игнатий (Брянчанинов):
„Прекрасно е вашето желание да се намирате в пълно послушание при опитен наставник. Но този подвиг не е даден на нашето време. Него го няма не само в християнския свят, няма го даже в манастирите. Духовният човек не бива да умъртвява разума и волята си, дори с добри и благочестиви намерения. За това е необходим духоносен отец, само пред него може да бъде явна душата на ученика, само той може да предвиди откъде и накъде се насочват душевните движения на наставлявания от него…“.
В този смисъл ни учи и и свети апостол Павел: Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеци. (1 Кор. 7: 23). Не бива да живеем със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия (вж. Еф. 6:6).
Действително, ние не можем да прозрем, доколко стоящият пред нас старец е „духоносен“. Даже най-добрият от старците може да изпадне в прелест, да сгреши, да не ни разбере. Затова си струва да слушаме съветите на мъдри свещеници, но да ги приемаме критично и трезво. И най-опитните духовници са само хора.
4. В манастир заради нещастна любов!
„Никога повече няма да обичам!“ – ридае двадесетгодишна девойка или четиридесетгодишна жена след провалена връзка или даже брак. И заминава за далечна обител.
В такива случаи е хубаво, ако игуменката притежава достатъчно опит и реши послушанието да продължи няколко години. Нашата героиня просто се успокоява.
Лошо би било, когато в манастира я приемат с отворени обятия. След два месеца тя пише прошение за постриг, което се приема веднага. Та нали така ще се помогне на сестрата да се справи със страстите.
След няколко месеца или седмици в сърцето на новоизпечената монахиня любовният ураган утихва, а тя с ужас се пита: „Коя съм аз? Какво правя тук?!“. В най-добрия случай се връща в света, но в най-лошия – изпада в тежка депресия или друго психично разстройство.
5. „О, монашеството е прекрасно!“
Нямам образование, нямам здрави социални и приятелски връзки, нямам семейство, не харесвам работата си… А може би имам образование, приятели и любима работа, но – о! Черни дълги одежди! Броеница до пода! Пърхаща наметка! Нощни бдения и скромен труд! Колко прекрасно е всичко това, няма и база за сравнение с уродливия свят. Я да пробвам да поживея в манастир!
Не, скъпи приятелю. По този начин в манастир не се ходи. В света също е красиво и прекрасно. И трудът може да бъде не по-малко скромен, и молитва не по-малко дълбока. При монашеството има послушания и в краварника, и в канцеларията, и в магерницата – физически или интелектуално тежки, скучни, дразнещи, лишаващи не само от молитва, но и от най-обикновено физическо здраве.
Единственият смисъл на монашеството е желанието напълно и безусловно да се посветим на Христа. Страхът, че в суетата на дните ще се отдалечим от Него и радостта, че можем да бъдем близо до Него. | pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
