Кой е реалният свят
Нищо не съществува в неопределен, неясен план. Ако нещо е добро или красиво, в даден момент и по конкретен начин то намира своето ясно проявление така, че да можем да го познаем. И в това е нашият истинен живот. Живот „изобщо“ не е никакъв живот, а просто фантазия. Само че подобно фантазиране все по-масово се приема като образ на онова, което повечето хора си представят или описват като „реалния свят“.
Монахът живее в манастир. Той става в ранните утринни часове и се моли. Съсредоточава ума си в своето сърце и се наслаждава на Божието присъствие. Той отдава молитви за всички, които са пожелали от него това. Отива да се нахрани и после изпълнява възлаганата му работа. Така прекарва целия си ден. Труди се. Моли се.
А някой би могъл да попита: „Но какво знае той за реалния свят?“. Какво се влага в такъв въпрос? Та този човек се движи по земята. Той диша същия въздух като нас. Храни се и спи по същия начин както и ние самите. Защо тогава неговият свят да е по-малко реален от този на когото и да било другиго на планетата?
Светският човек живее в градска среда. Той се събужда сутрин и включва телевизора, за да погледа, докато се подготвя за деня. След това се втурва забързано през вратата (защото закъснява). Влиза в колата си, слуша новини по радиото, провежда един-два разговора по мобилния си телефон. Пристига на работното място и във всяка отделна минута прави нещо, което приема като „работа“: за пореден път проверява електронната си поща, преглежда фейсбук и навярно се спира на някои новини. По време на обяда се впуска в спор по въпроси, които са на дневен ред някъде другаде по света, и коментира кой трябва да поеме отговорност за тяхното уреждане. Вбесен и объркан, той се чувства разочарован от себе си, защото не е успял да изпълни намерението си да не влиза в подобен спор през този ден. Връща се на работното си място, продължавайки със същите рутинни практики. След края на работния ден се отбива в някой бар, поглъща едно-две питиета и решава да поостане известно време, за да погледа част от поредния мач. Връща се в дома си късно и поема право към леглото.
Кой от тях живее в реалния свят? Животът на градския човек е „реален“, защото действително се случва. Но той живее в целодневна напрегнатост и хаотичност поради всичко, което го заобикаля. На него никога няма да му направи впечатление чудото да поемаш поредната си глътка въздух, освен ако не се задъха. Той изгълтва храната си по възможно най-бързия начин. Даже бирите, които поръчва на бара, са не толкова заради вкуса им, колкото заради тръпката.
Реши ли такъв човек да се въздържи от тези неща, нищо чудно приятелите му да го попитат с присмех: „Ти какво? Да не си някакъв монах?“.
Коя е „реалността“, в която трябва да живеем?
Съвременният свят съществува във все по-голяма обърканост и напрегнатост. Но поради могъщото медийно присъствие този стрес се счита за нещо като част от „реалността“. Ежедневното, понякога несекващо внимание към тази объркана „реалност“ се превръща в обичайна вътрешна нагласа. Не е рядка практиката човек да „прекъсва“ връзката си с медийния поток и с ежедневните си средства за комуникация, за да почувства уединение и да остане насаме с мислите си. Естествено, три дни без медии не променят нищо. Моето внимание към тази обърканост съвсем не е тъждествено с моята отдаденост към самия свят. Защото каквато и да е реалността, тя определено не се свежда до случайните, фрагментарни образи от новинарските рубрики.
Медийно генерираната „реалност“, внесена в житейския ни опит, се характеризира като едно от нещата, съществуващи „в неопределен, неясен план“. Навиците, формиращи се у нас вследствие на отдаваното внимание на този хаос, сами по себе си също са неопределени и неясни. Ние се чувстваме „загрижени“ за нещо, но не разполагаме с никакви конкретни средства и възможности, чрез които да внесем промяна. Продължителни периоди от време се чувстваме гневни спрямо неща, които са твърде далечни на нашия живот. Цялото ни внимание намира прояви най-вече в пасивни реакции, а не в целенасочено движение на душата ни. Животът ни в голяма степен се превръща в плод на манипулация, само дето манипулираните обекти сме самите ние.
В противовес на този живот имаме християнската добродетелност. Никак не е чудно, че в усилията ни да придобиваме тези добродетели в нас се промъква чувството на обезсърченост. Душа, формирала своите навици в съвременния напрегнат и объркан свят, няма как изведнъж с лекота да извърши пълна промяна и да се отдаде на умната молитва. Седим притихнали и полагаме усилия да се молим, но нашето внимание се отклонява в различни посоки. Няма нищо чудно, че не успяваме да съсредоточим вниманието си. В покоя на душата шумът на медийния поток отсъства и нашето внимание се чувства безпомощно и ограбено.
Ето какво всъщност мотивира животът на монаха. Той живее по начин, който му помага да съсредоточи вниманието си в реалността – да вижда и да чува, да вкусва и да докосва нещата, които имат истинна форма и са в непосредствена близост. Животът му не е нещо кой знае колко по-различно от живота на хората отпреди 200 години, преди появата на масовата градска култура. Но той е реален. Реален в най-дълбокия смисъл. И е заложен в основата на светотайнствения живот. Бог отдава Себе Си, Своята животворна благодат по съвсем конкретни и точно определени начини. В абстрактното, неясното, неопределеното няма нищо сакрално и Божествено. Реално изразеното присъствие е единственото Присъствие.
Ако имаме желание да се молим, тогава ще трябва да живеем така сякаш сме в молитва. Няма как да живеем във виртуалното и абстрактно, и изведнъж да се приобщим към реалното. Няма как просто да сме на думи „загрижени“ за нещо и после изведнъж да се научим на практика да отдаваме любов. „Да живееш“ е глагол, предполагащ волева активност. Страстите на масовия опит са нещо съвършено различно.
Живея. Обичам. Храня се. Дишам. Моля се. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
