„Лествицата“ и нашият комплекс за непълноценност
„Св. Йоан Лествичник“, Зорка Стефанович
Всяко четене е единоборство с автора и неговия текст. Истинското четене винаги е състезание. За да разбереш писателя, да доловиш замисъла му, трябва храбро да се хвърлиш в една радостна и дружеска схватка с книгата, и колкото е по-силен противникът, толкова по-голяма е ползата от сражението, даже ако изходът не е в твоя полза. А „Лествицата“ е силен противник. Тя не може да се чете като роман.
„Лествицата“ изисква трудолюбие и смирение. Трудолюбие – защото книгата е писана в дълбока древност, в далечна страна, на чужд език, и за да се разберат неща прости и очевидни за онзи съвременник на тази книга, трябва да се запасиш с търпение. И смирение – защото това наистина е свята книга, написана от най-голям измежду подвижниците, и за да я усвоиш, трябва да разбираш кой си ти самият и с кого си имаш работа. Смирение ще ти потрябва още и защото „Лествицата“ веднага хвърля в шок читателя. Има отделни фрази и положения, които те възмущават до дъното на душата и ти се струва, че е съвсем невъзможно да ги приемеш.
Преди всичко се набива на очи монашеският „шовинизъм“ на „Лествицата“. Неведнъж миряните, които са чели тази книга, стигат до извода, че да се спасиш в света е невъзможно, след като и в манастирите спасение се постига толкова трудно. Описанието на велики подвизи и високи образци на чистота и святост вече може да предизвика не само в мирянина, но и в съвременния монах комплекс за непълноценност. За съжаление, този комплекс за християнска непълноценност се е вкоренил в православната култура още през Средновековието. Такава е обратната страна на монашеското влияние.
Светостта може не само да окуражи, да насърчи за чист и праведен живот, но и да те потисне, да те хвърли в отчаяние. Не бива да забравяме този ефект. Вярването, че монасите държат монопола на спасението е било толкова непоколебимо, че в Русия през Средните векове, даже и по-късно, възрастни миряни са се стараели да приемат монашеско пострижение дори на смъртния си одър. Да си спомним благоверния княз Александър Невски или родителите на преп. Сергий и много други християни.
Внимателното изучаване на „Лествицата“ помага да се разберат причините за това недоразумение. Тук срещаме наставления, които предизвикват бурни емоции у съвременния читател. Например: „По-добре е да оскърбим родителите, отколкото Бога, защото Той ни е и създал и спасил; а родителите често погубват своите възлюбени (деца) и ги обричат на вечни мъки“ (3:12). – Вие ще се съгласите ли с такава постановка? Ще позволите ли на преподавателя в неделното училище да провъзгласи тази максима на вашите деца?
И от същото Трето слово [в бълг. превод на „Лествицата“: Стъпало 3. – бел. пр.]: „Любовта към Бога угасява любовта към родителите“ (3:15). Хубавичко запомнете. И когато мама ви попита защо вече месец време не ѝ се обаждате, позовете се на църковния авторитет.
А сега за властта на духовника: „…по-добре е да съгрешиш пред Бога, отколкото пред твоя отец; защото ако ние прогневим Бога, нашият наставник може да ни примири с Него; но когато причиним смущение у наставника си, ние вече нямаме никого, който би ходатайствал за нас. Впрочем, аз мисля, че тези две съгрешения имат еднакво значение“ (4:121). Познавам един свещеник, който превърна своята духовна дъщеря в своя наложница и робиня, ръководейки се от горното правило. И нали св. Йоан Лествичник най-добре знае, че той не е някакъв си там мирски свещеник, отец, а е постник и аскет. Но ето, той пише за миряните: „…а брачният прилича на човек с окови и на ръцете, и на краката“ (1:20); и забранява на своите ученици да имат с миряните каквото и да било общуване.
Освен това, „Лествицата“ с одобрение говори за погнуса от жените, за преднамерено търсене на унижения и оскърбления, за вреда от образование и богословско просвещаване, хвали жестоките условия на живот в манастирите и поощрява жестокостите на игумените и „крепостното право“ на духовниците. И при всичко това – наричаме тази книга свята. Защото наистина е така.
Преподобни Йоан Лествичник написва „Лествицата“ за монасите. И по-точно – не за обикновените монаси, а за техните духовни наставници. В това е спецификата на тази книга.
Ако вие търсите в „Лествицата“ богословска система или наставления за възпитаване на децата, книгата ще ви разочарова. Йоан Лествичник не е метафизик, макар в книгата му да има удивително дълбоки прозрения, например за богословието на смеха. Но той не е философ. Йоан Лествичник е педагог-прагматик. Той е суров и ясен. Бидейки пастир-аскет, духовен ръководител на млади монаси, той има свои конкретни задачи.
С какво онтологията се отличава от прагматиката? Онтологията е въпрос за битието, как нещо Е в действителност. Е, есть – не е просто граматическа връзка, а най-важната дума, понятието за размисъл върху битието. Прагматикът не казва „това е нещо“, той казва „полезно е да се счита, че това е нещо“. Йоан Лествичник е свят прагматик; не го занимава онтологията и абстракциите; на негово подчинение, подопечност са млади монаси, за чиито живот и нрави той носи отговорност. Като мъдър педагог-прагматик той споделя опит с други наставници, затова речта му е някак „езотерична“, своеобразна, като за вътрешна употреба. Той си позволява намеци, тънки алюзии; рядко бива категоричен, а понякога даже изглежда като човек раним, или като незнаещ, несведущ, както е допустимо при беседа с колеги. По някои въпроси той се изразява с колебание и изобщо не се притеснява от това.
Преподобни Йоан Лествичник пише книгата си за педагози-монаси, за духовници. Той не ги учи да странят от миряните и силно би се учудил, ако би бил обвинен в монашески шовинизъм. Именно авва Йоан се е борил с проявите на монашеско превъзнасяне или превъзходство над мирския народ. Отбягването от света не е повод за тщеславие, поучава той в Слово 3 (3:3), тоест монахът няма защо да се превъзнася над женените хора. Обаче Йоан Лествичник разкрива пред своите колеги-духовници метод, който помага на младите монаси да съхранят вярност към обетите: „Едно е поради високомерието си да презираме ония, които са в света, а друго нещо е в отдалечеността си от тях да ги принизяваме като слаби, за да преодолеем отчаянието си и да придобием надежда за спасение“ (2:3). В руския превод на книгата стои думата „уничтожать“, което трябва да се чете като „унижать“, и това е едно от местата, които потвърждават необходимостта от нов превод на „Лествицата“. Тоест, Йоан Лествичник „укорява, порицава“ миряните не защото са едни такива лоши и няма да се спасят, а от педагогически съображения: за да подкрепя униващите монаси. За младите иноци е полезно да се счита, че за тях в света няма спасение. Също и относно жените: полезно е да се счита, че жените са нечисти и т.н. – И понякога аз се питам: да не би поради подобни „педагогически съображения“ у някои днешни млади отци да срещаме присъдата инославните да горят в ада?
Тъй нареченият монашески шовинизъм – анти-мирянски, анти-женски – е обусловен не от онтологията, а от педагогически задачи. Върху тези педагогически опити не може и не бива да се гради богословие и, размахвайки „Лествицата“ или „Добротолюбието“, да учим на преднамерена суровост. Светите старци кротко са ни допуснали в своята лаборатория, позволили са ни да погледаме как работи тяхната педагогика, но това е именно педагогика; и в периода на иноческото порастване „скелетата“ ще се снемат.
И нека не забравяме, че Йоан Лествичник е имал работа не с обучени в училище или в университет млади хора. Неговите послушници не са привикнали към чистота и благонравие съвременни граждани. Неговите ученици от седми век с присъщата му грубост, невежество и сурови нрави. За тях е написана „Лествицата“, а ние сме само гости на този „празник на живота“.
Ако подвижникът е бил послушен пред духовника си, както пред Бога, на определен етап Йоан Лествичник намирал това за полезно; но сам авва Йоан посочва, че истинската задача на духовния наставник е той да стане ненужен, да отпусне своето чедо, да го научи да бъде свободно. Онези свещеници, които оправдават своя духовнически волунтаризъм с „Лествицата“, са просто невежи и твърдоглави; да добавим към това и да не забравяме, че духовните чеда са зрели хора, а и че Църквата никога не се моли „в тихо и безмозъчно житие да прекараме /преминем във всякое благочестие и чистота…“*
Ако старецът е учил монаха да обича Бога повече от родителите си, нищо лошо няма в това. Свидетели са ми жените, намиращи се в постоянна война със свекървите си, които не искат да отпуснат своите синчета и да ги споделят с „някакви жени“. Родителската любов също може да бъде нездрава и безумна, може не само да осакати детето, но и завинаги да прекърши съдбата му.
Цялото Трето слово (Трето стъпало) е посветено на описание на това, колко вредно за младия монах е съприкосновението със света, как това го разслабва, отпуща, охлажда, внушава му съмнения, и най-главното – напомня му за забравени вече и преодолени страсти и падения. За да запази огъня на любовта към Бога, днес много плахо и твърде рядко срещано пламъче в нашия свят, Йоан Лествичник съветва на определена степен на подвига да се научиш да се освобождаваш от родствени чувства. Така постъпват и войниците, и никой не ги укорява за това. Причината за това отдалечаване е не жестокосърдечие или злост, а отново възпитателна задача – да се помогне на младия инок да затвърди, да закрепи доброто намерение: „Ние се отдалечаваме от нашите близки и от родните места не поради омраза към тях (о, не!), а за да избегнем вредата, която може да получим от тях“ (3:13).
Прочее, „Лествицата“ не учи на ненавист или жестокост – елате по-близо до иконата на преподобни Йоан Лествичник и го помолете да ви прости подобни мисли. „Лествицата“ – това е една педагогическа поема, паметник на пастирска любов и на истинска християнска мъдрост. | www.pravmir.ru
* В този цитат от ектения от руската Утреня (по 1 Тим. 2:2) авторът прави своеобразна игра на думи, като на мястото на „безмолвное“ поставя „безмозглое“, подчертано курсивно, за да акцентира, че молението на Църквата винаги е в трезво, разумно състояние на ума и молитвата. – Б. пр.
Превод: Венета Дякова
