Из разговори на преп. Силуан Атонски
Представяме ви откъси на разговори на св. Силуан на Света гора, записани от архим. Софроний (Сахаров), от книгата „Свети Силуан Атонски“…
Един празничен ден отец Вениамин от Калягра и отец Силуан се разхождали в манастирската гора. Отец Вениамин предложил да отидат при забележителния и много известен по онова време Атонски старец отец Амвросий, духовник на Българския манастир „Зограф“.
Силуан веднага се съгласил… Вървят… Отец Вениамин полюбопитствал за какво Силуан ще пита стареца Амвросий.
– Не мисля нищо да го питам – отговорил Силуан. – Нямам сега никакви недоумения.
– А тогава защо отиваш?
– Отивам, защото ти така искаш.
– Но нали при старците се ходи за полза.
– Аз отсичам волята си пред тебе и тука е голямата ми полза, повече, отколкото би ми помогнал съвет от стареца.
Отец Вениамин се учудил на тези думи, но и този път не оценил Силуан.
Малко преди своята кончина отец Вениамин дойде от пустинята в манастира „Св. Пантелеймон“. Беше се разболял от водянка и го приеха в болницата, която манастирът поддържа заради отшелниците и въобще за бездомни странници. Тази болница се нарича „Покой“. Разположена е извън стените на манастира в голяма мно-гоетажна каменна сграда на самия морски бряг. В съседство, в една друга по-малка сграда, се намират хранителните складове, които по онова време отец Силуан завеждаше. Близостта на склада позволяваше на Силуан често да навестява отец Вениамин в болницата и да му помага. В началото и отец Вениамин, докато можеше да ходи, въпреки че му беше трудно, също често идваше на гости на своя приятел.
Скоро след пристигането си отец Вениамин дойде при отец Силуан и двамата имаха дълъг и важен разговор. На другия ден отидохме при отец Вениамин в болницата. Той беше изцяло под впечатлението от разговора с отец Силуан и повтаряше, без да скрива своето учудване и чувство на благодарност:
– Какъв приятел ми даде Господ!… Знаете ли как той разкри всичко в мене… После ми даде три указания; повтори ги няколко пъти, за да не ги забравя, и в заключение добави строго, сякаш забиваше голям гвоздей: „Ако не направиш както ти казвам, няма да се спасиш“.
По всичко личеше, че тази среща със Силуан беше за отец Вениамин голямо откровение. Те се бяха видели в понеделник, първия ден от Петровите пости. Въпреки че по устава на манастира в този ден не се яде нищо до вечерта, отец Силуан го беше „почерпил с чай“, а и той самият бе пил. Отец Вениамин отбеляза и тази незначителна подробност като показател за свободата на Силуан от формите – свобода не поради пренебрежение, а поради превъзходство, защото знаеше колко голямо е въздържанието му.
Останахме при отец Вениамин около час; през цялото време беше много съсредоточен и за нищо друго не можеше нито да мисли, нито да говори, само повтаряше: „Какъв приятел ми даде Господ!“
Така едва в края на живота си той беше разбрал кой е Силуан; преди се беше отнасял към него много приятелски, но и малко снизходително – като към добър монах, но все пак по-млад. Същото стана и с някои други отци на Света гора, които оцениха отец Силуан едва след смъртта му.
__________
Манастирът „Св. Пантелеймон“ е много голям и стопанисването му е сложно. За различните отрасли на стопанството се грижат монаси, наричани икономи. Икономите понякога, заради задълженията си, не могат да спазват общия ред на манастира и затова в голямата братска трапезария има отделна маса, „икономска“, на която те се хранят – кой когато му позволява работата. В продължение на много години, до края на живота си, отец Силуан беше иконом и през седмицата се хранеше на тази маса.
Сред икономите имаше един монах – отец П., човек, който рязко се отличаваше сред братята със своите способности. Но странно – на него някак „не му вървеше“. Богатата инициатива на отец П. в повечето случаи не срещаше отклик сред отците и неговите начинания често завършваха с неуспехи. Веднъж, след поредния провал на едно от неговите начинания, на икономската маса в трапезарията започнали остро да критикуват действията му. Отец Силуан бил там заедно с другите, но не взимал никакво участие в „съда“. Тогава един от икономите, отец М., се обърнал към него:
– Ти мълчиш, отче Силуане, значи си за отец П… Не са ти скъпи интересите на нашата обител… Каква загуба причини той на манастира.
Отец Силуан си замълчал, бързо привършил обяда си и след това, като се приближил към отец М., който бил станал вече от масата, му казал:
– Отец М., колко години си в манастира?
– Тридесет и пет.
– Някога да си ме чувал да осъждам някого?
– Не, не съм чувал.
– Е, какво, искаш сега да започна да порицавам отец П. ли?
Отец М. се смутил и засрамен отговорил:
– Прости ми.
– Бог да ни прости.
__________
Когато за пръв път назначили отец Силуан за иконом, той се върнал от игумена в килията си и горещо се молил Господ да му помогне да изпълнява това отговорно послушание. След дълга молитва получил в душата си отговор: „Пази дадената ти благодат“. Тогава разбрал, че да пазиш благодатта е по-важно и по-скъпо от всички други дела и затова, встъпвайки в новото послушание, зорко бдеше молитвата му да е непрекъсната.
Под негово ръководство бяха около двеста работници. Сутрин той обикаляше работилниците и даваше общи указания на старшите майстори. След това отиваше в килията си да плаче за „Божия народ“. Сърцето го болеше от скръб за работниците; със сълзи се молеше за всеки от тях:
„Виж Михаил, оставил e жена и деца на село и работи тук за няколко гроша. Толкова далече от къщи, не вижда ни жена, ни скъпите си дечица – как да е… И Никита, току-що се оженил и оставил младата си бременна жена и старата си майка… какво ли им е било да пуснат този още юноша, любим син и мъж… А Григорий, оставил старите си родители, млада жена и две момчета още невръстни и дошъл при нас да работи за къшей хляб… и какво ще спечели тук… И колко трябва да са бедни, за да се реши да остави цялото си семейство… каква ли е скръбта им… И въобще в каква ужасна бедност живее целият този народ… Ето и Николчо, още съвсем момченце… с каква ли болка са го пуснали родителите му да работи тъй далече, сред чужди хора, за нищожна надница; как ли страдат сърцата им… О, в каква бедност и в какви страдания живее този народ… И всички те са като изоставени овце, никой няма да се погрижи за тях, нито за възпитанието им, нито за обучението им… научават се на всякакви пороци, подивяват, стават груби…“
Тъй говореше блаженият старец и душата му страдаше за всички бедняци; без съмнение, страдаше повече от самите тях, защото виждаше в живота им и онова, което те, поради своята слепота, не забелязваха в себе си.
„Сърце на сърце дума“, казва народната пословица. Старецът се молеше за „Божия народ“ тайно, но работниците чувстваха това и го обичаха. Той никога не им висеше на главите по време на работа и не ги гонеше. Приласкани, те работеха по-весело и с повече сили, отколкото при други икономи, които „следяха за интересите на манастира“. А кой не знае, че когато има грижа за „интересите“, човекът бива забравян. Интереса, истинския интерес на обителта старецът виждаше в това да се спазва Христовата заповед.
„На Господ му е жал за всички“, казваше той и не само го казваше, но и сам, изпълнен с Христовия Дух, жалеше всички. Виждаше живота около себе си, помнеше миналото си и имаше изключително дълбок личен опит – от всичко това живееше със страданието на хората, на целия свят, и молитвата му нямаше край. Той се молеше с велика молитва за целия свят. Забравяше себе си и от жал за хората искаше да страда за тях; за мира и спасението на всички бе готов да пролее кръвта си, и я проливаше в молитви.
„Да се молиш за хората означава да проливаш кръвта си“ – казваше старецът.
Нужно ли е да се говори за молитвеното напрежение и плача, скрити зад тези слова?
Веднъж попитахме стареца дали грижите в послушанието му като иконом, където се общува с много хора, не вредят на монашеското безмълвие. Старецът отговори:
– Какво е безмълвие? Безмълвието е непрестанна молитва и пребиваване на ума в Бога. Отец Иоан Кронщадски беше винаги сред хора, но беше в Бога повече, отколкото много пустинници. Аз станах иконом по послушание и заради благословението на игумена на това послушание се молех по-добре, отколкото на Стария Русик, където по своя воля бях поискал да отида заради безмълвието… Ако душата обича хората и жалее за тях, молитвата не може да престане.
__________
Не можем да не отбележим една забележителна черта в характера на стареца, а именно – неговото отношение към всеки несъгласен или мислещ другояче човек. Най-искрено и дълбоко той желаеше да разбира всеки такъв човек възможно най-добре и да не оскърбява в него онова, което е свято за него.
Винаги оставаше верен на себе си; беше напълно убеден, че „спасението е в Христовото смирение“ и заради това смирение искаше от цялата си душа да разбира всекиго по най-добрия начин; улавяше точно всяко движение на човешката душа, най-вече способността й да се обича Христос.
Спомняме си разговора на стареца с един архимандрит, мисионер сред неправославните. Този архимандрит много уважаваше стареца и по време на посещенията си на Света гора неведнъж бе идвал да разговарят. Старецът го попита как проповядва. Архимандритът, още млад и неопитен, жестикулирайки с ръце и движейки цялото си тяло, възбудено заговори:
– Аз им казвам: вашата вяра е блудство; при вас всичко е извратено, всичко е невярно и ако не се покаете, няма спасение за вас.
Старецът го изслуша и попита:
– Кажете, отец архимандрит, вярват ли те в Господ Иисус Христос, че Той е истинният Бог?
– Е, това вярват.
– А почитат ли Божията майка?
– Почитат я, но грешно учат за нея.
– И светиите ли почитат?
– Да, почитат ги, но нали са отпаднали от Църквата, какви светии могат да имат?
– Извършват ли богослужения в храма, четат ли Словото Божие?
– Да, и църкви, и служби имат, но ако можеше да видите, какви са им службите, какъв хлад и бездушие в сравнение с нашите.
– Вижте какво, отец архимандрит, душата им знае, че добре постъпват, че вярват в Иисус Христос, че почитат Божията майка и светиите, че ги призовават в молитвите си, затова, когато им говорите, че тяхната вяра е блудство, те няма да ви послушат… Но ако казвате на хората, че правят добре, като вярват в Бога; правят добре, като почитат Божията майка и светиите; правят добре, като ходят на богослужение в Църква и като се молят вкъщи и четат Словото Божие и прочее, но че в еди-какво си допускат грешка, и че тази грешка трябва да поправят, тогава всичко ще бъде наред; и Господ ще се радва за тях; и така всички ще се спасим по Божията милост… Бог е любов, затова и проповедта винаги трябва да изхожда от любов; тогава ще имат полза и този, който проповядва, и този, който слуша; а ако порицавате, душата на хората няма да ви послуша и няма да има полза.
__________
Веднъж старецът се срещна с един студент, който беше дошъл на Атон и много говореше за свободата. Както винаги старецът следеше с голямо внимание мислите и преживяванията на своя жив, симпатичен, но наивен събеседник. Разбира се, неговите представи за свободата се свеждаха, от една страна, до търсенето на политически свободи, а от друга – до възможността всеки човек да постъпва въобще според подбудите и желанията си.
В отговор старецът му разказа какво мисли и какъв е неговият опит: „Кой не иска свобода? Всички това искат, но трябва да знаем в какво е свободата и как да я намерим… За да станеш свободен, трябва най-първо да се „оковеш“. Колкото повече оковаваш сам себе си, толкова по-голяма свобода ще има твоят дух… Трябва да оковеш вътре в себе си страстите, за да не те овладеят; трябва да оковеш самия себе си, за да не вредиш на ближния… Обикновено хората търсят свободата, за да правят „каквото си искат“. Но това не е свобода, а власт на греха над тебе. Свободата, която върши блудство, или яде невъздържано и пиянства, или е злопаметна, насилва и убива, или върши друго нещо подобно, съвсем не е свобода, а както е казал Господ: „Всякой, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан. 8:34). Трябва много да се молим, за да се избавим от това робство.
За нас истинската свобода е в това да не грешим и от все сърце и с все сила да обичаме Бога и ближния.
Истинската свобода е да сме постоянно с Бога.“
Макар че казаното от стареца по своята дълбочина надхвърляше степента на разбиране на младия студент; макар че външно словото на стареца беше съвсем просто, събеседникът му си отиде силно впечатлен.
__________
Пазим бележките си за разговор между стареца и посетил го монах, в наше присъствие, на 18 (31) март 1932 г.
Старецът говореше, че в опита на светите отци можем да видим няколко различни начина на борба с помисъла, но че най-добрият от тях е въобще да не се влиза в разговор с помисъла. Умът, влязъл в разговор с помисъла, ще срещне неговото непрестанно развитие и, увлечен от разговора, ще се откъсне от помненето на Бога, а точно това е целта на демоните, за които е лесно да объркат ум, откъснат от Бога, и от разговор с помисъла умът не ще излезе чист…
Пустинникът Стефан, който от ръката си хранел леопард (вж. Лествица, Стъпало 7:50), в края на живота си, по навик да „противоречи“ на помислите, встъпил в спор с тях и затова е трябвало да се бори с бесовете.
Преподобният Марко Трачески заради това, че преди смъртта утешавал душата си, като броял своите подвизи, бил задържан във въздуха за един час; а това „за един час“ означава, че е имало опасност и да си остане в това състояние…
Други отци са били по-мъдри в духовната борба.
Преподобният Макарий Велики, като преминавал въздушните пространства, не преставал да се смирява и когато вече отдалеч демоните му викали, че им избягал, той отговорил, че още не е избягал. Така отговарял, понеже бил привикнал да държи ума си в ада – и по този начин действително избегнал бесовете.
Преподобният Пимен Велики, като знаел от дългия си опит на борба с бесовете, че най-опасният и най-силен враг е гордостта, цял живот се подвизавал да придобие смирение и затова казвал на учениците си: „Чеда, повярвайте, където е сатаната, там ще бъда и аз“, но дълбоко в душата си знаел колко благ и милостив е Господ и твърдо се надявал, че Той ще го спаси.
Така да се смиряваме – това е най-добрият начин да пазим ума си чист от какъвто и да било страстен помисъл. Но мнозина подвижници не разбират това и не могат да мислят така, а се отчайват, защото не умеят да държат ума си в ада и заедно с това да се уповават на Божията милост.
Без въобще да встъпва в разговор с помисъла, подвижникът трябва да се прилепи към Бога с всичката си мисъл и с всичката си сила и да казва: „Господи, аз съм грешен и недостоен за Твоята милост, но само заради милосърдието Си Ти ме спаси“…
Душата често само за един помисъл на съмнение в Божието милосърдие – „ами ако Господ не ми прости“, – губи много… А отчаянието е по-лошо от всичко – то е хула срещу Бога, като че ли Той е безсилен да ни спаси, или сякаш големината на нашите грехове може да надмине големината на Божието милосърдие… Той изцяло взе върху Себе Си греховете на целия свят… Ако майката прощава всичко на детето си, защото то е неразумно, още повече Господ прощава, ако се смиряваме и каем…
Духовната бран много прилича на обикновената война; и в тази наша борба също трябва да бъдем мъжествени. Духовното мъжество се състои в това твърдо да се уповаваш на Божията милост. Мъжественият подвижник, дори и да падне в грях, да се прелъсти и да се отклони от добрия път, или дори и да се поклони на беса, не губи надежда, но веднага, уповавайки се изцяло на Бога, се обръща към Него с покаяние и така побеждава враговете; а немъжествената душа се обърква, отчайва се и така загива…
Когато някой се отклони от добрия път и падне в прелест, преди всичко е необходимо да се покае пред духовника, като му разкаже всичко. След такава изповед дей-ствието на прелестта ще отслабне, а после, макар и не веднага, ще дойде и пълното поправяне.
Мнозина се отклоняват, но за жалост малцина се поправят.
Мнозина получават благодат в началото, но само малцина си я възвръщат, след като я загубят.
Монахът попита:
– Защо преподобният Иоан Колов започнал да се моли да му се върнат страстите?
На това старецът отговори:
– Със своето горещо покаяние преподобният Иоан Колов скоро преодолял страстите, но не бил получил любов към света и молитва за света и когато усетил покой от страстите, тогава молитвата в него отслабнала и затова започнал да се моли да му се върнат страстите, защото, докато се борел с тях, той пребивавал в непрестанна, гореща молитва. Ако след преодоляването на страстите беше постигнал и молитва за света, не би му било нужно въз-връщане на изкушенията, защото когато човек се бори със страстите, той не може чисто да съзерцава Бога или пламенно да се моли за света… Аз така мисля.
Монахът попита:
– Защо старецът, с когото се е съветвал преподобният Пимен Велики, му казал да допуска помисъла в сърцето и след това да се бори с него, а на друг брат, по-малко опитен, казал точно обратното – веднага да отсича помисъла?
Старецът Силуан отговори:
– От този съвет се вижда, че някои отци са се придържали към такъв начин на духовна борба, т.е. отначало допускали помисъла в сърцето и после се борели с него; но тук са възможни две положения: едното е, когато човекът не умее да пази своя ум, тогава помислите проникват в сърцето и едва след това започва борбата с тях. Това е игра, в която може и да загубиш. Другото положение е, когато монахът не поради своята немощ, а съзнателно оставя помисъла да премине в сърцето, за да разгледа всичките му действия, но и този начин така или иначе няма да ти даде да пребиваваш в съзерцание, затова е по-добре съвсем да не допускаме помислите, а да се молим с чист ум. Неопитният брат, когото старецът е посъветвал да отсича помисъла веднага и въобще да не встъпва в разговор с него, получил този съвет поради това, че бил слаб и не можел да се противи на страстния помисъл; но въпреки съвета на стареца, той все едно още не можел да отблъсква помислите както трябва и по заповедта на стареца едва започвал да се учи на трудната наука – на борбата с помисъла. Така че преподобният Пимен е бил по-силен и по-опитен в духовната бран, отколкото другият брат, но все пак по-добре е умът винаги да се пази чист от какъвто и да било помисъл и с цялата сила на душата да се молим, защото Господ просвещава чисто молещия се ум.
– Как е възможно да пазиш ума си чист? – попита монахът.
– Светите отци са ни оставили учението за умно-сърдечната молитва; с нея се пази умът; и аз не виждам друг път, който би дал по-добра възможност въобще за спазване на заповедите Божии.
__________
Когато млади хора го питаха какъв път да изберат в живота си, старецът отговаряше различно. Някои съветваше да учат богословие, заради бъдещо пастирско служение в Църквата, други „благославяше“ да учат, но така, че учението да се съвместява с молитва и монашеско въздържание, а някои съветваше да не се стремят към образование, а цялата си сила да отдадат на молитвата и на духовно-аскетическия подвиг. Последния съвет старецът даваше най-рядко, защото смяташе, че е дошло времето, за което предсказваше отец Стратоник, когато много „учени“ хора ще бъдат монаси в света; намираше, че като цяло условията за монашество в онази форма, в която то е съществувало в древността, стават неблагоприятни, но че призвание и стремеж към монашество винаги ще има.
В стареца забелязахме съвсем твърдото убеждение, че духовният живот, т.е. молитвено-аскетическият, при дълбока вяра, е по-висш от всеки друг и затова онзи, на когото е даден такъв живот, трябва заради него, като заради скъпоценен бисер, да се оттегли от всичко друго, дори и от „учението“.
Смяташе, че ако един духовен човек остави аскетическия живот и се обърне към науката, той ще прояви по-големи способности в нея, отколкото онзи, който е в по-малка степен духовно надарен; т.е. казано с други думи, човек, който е надарен мистически и живее духовен живот, живее на по-високо ниво и с по-голямо достойнство, отколкото онзи, който се е отдал на науката и живее в сферата на логическото мислене; и тъй като има по-висока форма на битие, духовният човек, слизайки на по-ниско ниво, ще покаже, макар и не изведнъж, и на това ниво по-голяма надареност, отколкото недуховният, и че „синовете на този век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината“ (Лук. 16:8) не поради това, че „са действително“ по-умни, а защото „духовният човек е зает с Бога и малко се занимава с делата на света“.
Превод от руски: Кръстю Банев
Из книгата „Св. Силуан Атонски“, ИК „Омофор“ 2008
