Родителите и воденето на монашеско-християнски живот
В Неделята на св. Йоан Лествичник ви представяме откъс от книгата “Завръщане към отците” на сръбския академик Владета Йеротич.
В своя труд „Учението на св. Йоан Лествичник и новото време“, който е включен в „Завръщане към отците“, Владета Йеротич размишлява за подтика на съвременния млад човек към монашески живот и влиянието на родителите…
Знаем, че от признаването на християнството през ІV век до ХVІІІ век най-честата причина за отиването на младите хора в християнските манастири (православни и римокатолически след разделението на Църквите) е било желанието на техните родители, собствената им ревност и стремеж към подвиг, както и възможността да придобият не само образование, но и влиятелни постове в църковния живот на страната (в църковната йерархия, в църковно-философската, църковно-политическата и църковно-научната област).
Както е известно, в бедната сръбска среда по време на турското владичество манастирите са били място за събиране на народа около единствените грамотни хора – техните монаси. В свободна Сърбия, в разгара на ерата на Просвещението на Вук Караджич и Доситей Обрадович, манастирите са изгубили доста от значението си и до ден-днешен не са го възвърнали в нашата православна среда. Независимо, че в миналото не е имало, а и днес са малко сърбите, които да не обичат и да не ценят нашите манастири, дори тогава, когато не смятат себе си за религиозни (очевиден пример е всеобщата почит, на която се радват името на св. Василий Острожски и манастирът Острог в Черна Гора, или Хилендарският манастир в Гърция), все пак е незначителен броят на младежите, които се посвещават на монашески живот. Дори и това сведение е достатъчно, за да не се съгласим с предпоставката за единствеността на мотива, както и за отношението между родителите и децата, когато става въпрос за избора на манастирския живот в миналото и днес. Има и много други доказателства, които подкрепят нашата теза, но на които не смятам да се спирам в тази глава.
Убеден съм, че монашеският християнски живот съответства на мистичната страна на християнската Църква и като такъв е непроменлив и постоянен, и затова монашеството ще пребъде до съдния ден на света. Старецът Силуан, руски светец на ХХ век от манастира „Св. Пантелеймон” на Света Гора, е казал преди повече от петдесет години, че макар да изглежда, че монашеският живот изчезва, то монашеството никога няма да изчезне, заради стремежа на човешката душа към подобен живот. В света обаче ще има все повече монашески живот. Съвсем друг въпрос е, при това немаловажен, защо и как монашеството в течение на близо две хилядолетия съществуване е преживявало кризи и падения до почти пълно угасване и след това – нови възходи и разцвет (достатъчен е примерът на светогорското монашество от основаването му през Х век до днес и особено сериозната му криза и изключителното му обновление през ХХ век).
По въпроса за воденето на строго християнски личен живот, и в частност на монашески живот, при днешните условия в православните манастири в Сърбия, бих искал да повторя някои наблюдения, както и предупредителни забележки или коментари, като оставям отворени много други важни въпроси.
1. Действащите православни манастири в бивша Югославия, които са повече от сто, се намират в сериозна криза по отношение на прилива на млади монаси. Въпреки че все още има малък брой главно женски манастири в Сърбия с по 30-50 монахини, повечето от останалите предимно мъжки манастири имат минимален брой – от 2 до 15 монаси. По-голямата част от тези монаси и монахини са средно във втората половина от живота си. Това, което наистина тревожи, е минималният, а в повечето манастири вече с години нулев прилив на послушници. Броят на женските манастири в Сърбия е значително по-голям от този на мъжките и според притока на младите монахини от времето след Втората световна война до днес, можем спокойно да кажем, че този приток на женския вярващ свят е спасил манастирите от затваряне или унищожение. Тъй като това явление се среща и в другите православни страни, а също и в римокатолическите манастири на Запад и на Балканите, възниква отново старият и любопитен въпрос от психологически, психо-социологичен и метафизичен характер за взаимоотношението между т. нар. мъжко и т. нар. женско християнство, т. е. въпросът за ролята на жената в християнската Църква от основаването й до днес. Този въпрос става особено актуален днес, когато в протестантската западна църква се ръкополагат жени за свещеници.
2. Най-честата причина за многовековния избор на монашеския живот от страна на младите – традиционната вяра и желанието на родителите, общественото признание и сравнително удобния материален живот, придобиването на средно и висше образование – днес вече не е актуална. В манастир днес се решават да отидат онези млади хора, които или лично са преживели покаяние (μετάνοια – промяна на ума) чрез дара на Светия Дух, или онези невротични или по друг начин психически неуравновесени млади хора, които пристигат в манастира поради чувството за малоценност, поради страх от противоположния пол, или въобще хора от света, бягащи от земните, семейните, патриотичните и социално-моралните задължения и отговорности. Има и други причини да се търси монашескияживот, но те са от второстепенно значение по отношение на тези две.
3. Отговорът на родителите на желанието, предложението или решението на децата им да отидат в манастир с редки изключения е отрицателен, дори и при християнски религиозни родители. Изречен често без много мислене и под афект, подобен отговор предизвиква неизбежен съзнателен или несъзнателен конфликт в душата на младия човек. Кого трябва да послуша той? Родителите или вътрешния глас, който може да бъде Божият глас, но и гласа на неговата болна психика? Във второто поучение на своята Лествица св. Йоан Лествичник ясно отговаря на този, очевидно винаги актуален въпрос: „По-добре да оскърбим родителите, отколкото Бога, защото Той ни е и създал и спасил; а родителите често погубват своите възлюбени (деца) и ги обричат на вечни мъки” (Лествица 3:12). В едно от последните поучения (стъпало 26-то) св. Йоан препоръчва като азбука за бъдещите и вече станалите монаси в манастирите нещо още по-трудно осъществимо, но все пак нещо, което той със сигурност е знаел от опит: „Непорочна ненавист към родителите” (Лествица 26:16).
Интересно и поучително е това, че някои наши опитни и утвърдени православни духовници (впрочем не многобройни) не са съгласни със св. Йоан Лествичник и искат от младите да послушат родителите си и да изчакат решението за приемане на монашество да узрее в тях, а може би и в техните родители. Въпреки че подобно мнение на някои наши духовници е в очевидно противоречие с многовековната християнска практика при избора на монашеския живот, то може да се подкрепи от психологическа и психотерапевтична гледна точка. Чувството за вина, с което младият човек отива в манастира против одобрението на родителите не може лесно да се пренебрегне, преодолее или сублимира, но може да се превърне в трайно препятствие за нормалното развитие в послушническия и монашеския живот.
4. Днес, когато се намираме в една коренно променена обстановка, до която се е стигнало преди всичко вследствие на индустриалната, а след това и на политическата революция в света като резултат от напредъка на науката, засилването на рационалистичното и позитивистичното съзнание у средностатистическия гражданин, за съжаление, се променя и някогашният дух на християнския монашески живот. Особено в условията на сръбските православни манастири, с редки изключения, преобладава грижата за запазването на материалните и националните богатства на обителта, като при това се занемарява духа на истинското подвижничество, молитвата и самоусъвършенстването според Христовата заповед: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!” (Мат. 5:48). И докато по-голямата част от сръбските монаси и монахини от предимно селски произход все още се подчиняват на изискванията на манастирската дисциплина, която често налага изнурителна физическа работа и занемарява нуждата от лично усъвършенстване, тоест възможността за по-нататъшно обучение в манастира, то по-малката част от новопристигналите в манастирите послушници, които имат по-сложен духовен живот, по-големи изисквания по отношение на личното усъвършенстване, но и често пъти нестабилна и болезнена психика (тъй като и средата, от която идват е такава), са в конфликт с установения от десетилетия ред в манастирите. Това е конфликт с образците на старите духовници, които например не са различавали достатъчно ясно изповедта от духовния разговор и са разглеждали последния, както и воденето на психотерапия от страна на специалист, като „празнословие” (според израза на един изтъкнат православен сръбски духовник), т. е. духовници, които са искали по-скоро да виждат около себе си насъбрани покорни, но не и наистина послушни монаси и монахини.
5. Без да се стремя към каквато и да била революция в православното сръбско монашество, като психотерапевт и дългогодишен преподавател по пастирска психология и медицина в Богословския факултет в Белград, смятам, че са необходими някои промени в духовното ръководство на младите хора, които идват в манастирите и чието място не е нито в дома на родителите, нито в клиниките. Без да се променя нищо в съдържанието на православното разбиране на монашеския път на обожение – съдържание, оставено ни от Господ Иисус Христос и Неговите апостоли, както и от светоотеческата традиция (призната само от православните и отчасти от римокатолиците) – времето, в което живеем, изисква не приспособяване или съмнителни нагаждания, но по-внимателно наблюдение, повече чувствителност и сила за различаване на хора- та, които са ни поверени за духовно ръководство. Това изискване се отнася не само към съвременните психотерапевтични насоки и етически изисквания, които с право се поставят все по-често пред психотерапевтите, но и към променените условия на монашеския живот днес. Избягвайки опасността от винаги възможното „празнословие” в разговорите между психотерапевта и неговите кли- енти, както и между духовника и повереното му паство, мисля, че днес е необходимо да се различава изповедта от духовния разговор (това е само един от примерите) и да се култивират и единият, и другият вид ръководство на младите послушници, между „Сцила и Харибда” на многобройните вътрешни и външни изкушения. За да се изпълни подобно съвременно изискване сигурно е необходимо по-високо образование, по-силна интелектуална и емоционална диференциация, както и по-богат интроспективен, преживян опит на самия духовник в манастира.
6. Пътищата, по които Бог води човека към Себе Си, са разнообразни и непредвидими. Винаги ще има праведни хора, Божии любимци, за които светът не знае, нито някога ще узнае (известна е еврейската легенда за тридесет и шестимата праведници, които крепят света без да знаят, че са праведни). Един от най-духовните епископи, които е имала Сръбската църква през ХХ век, Браничевският епископ Хризостом, веднъж е казал: „Бог е там, където човекът обича, където се жертва за другия човек, където се радва на другия човек”.
Образцовият християнски живот, който води до обожение, може да сеживее навсякъде: както в монашеската килия на Света гора, така и в семейството, във фабриката, на полето. Не е сигурно как по-бързо и по-лесно ще достигнем съвършенство и спасение – като живеем в манастира или навън, но е сигурно, че ако искаме да бъдем наистина християни, никога не трябва да ни излизат от ума Христовите слова от Евангелието според св. ап. и ев. Матей: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:13-14).
Из книгата на Владета Йеротич “Завръщане към отците”, ИК “Омофор” 2013
-520x245.jpg)
