Десетки килограми злато за църковния певец

Не бързайте да се чудите, завиждате, радвате и прочие. Следващите редове не са посветени на някой наш събрат църковен певец, взел огромна печалба от известните телевизионни игри, раздаващи космически печалби, нито пък разказват за спечелено състояние от практикуваната професия – и двете май невъзможни (втората като че ли – повече).

Говорим за притчата за талантите. Разказана е от Спасителя в Новия Завет, в Евангелието според Матей. Един човек, който отивал в чужбина, предал богатството си на своите слуги. На един дал пет, на друг – два, на третия – един талант. Тези, които разработили талантите и спечелили други, похвалил и наградил, а този, който закопал таланта в земята, смъмрил и осъдил. Това е накратко притчата (срв. Мат. 25:14-30). Разбира се, Спасителят, Който отказал всичките царства на света и тяхната слава (Мат. 4:1-11), не визира парични средства, а говори за други дарове – духовни, нравствени, творчески.

Талантът, както знаем, е стара парична единица, чийто еквивалент в килограми сребро или злато варира както в различните древни цивилизации, така и в прочита на тези, които ги разучават. При всички случаи – говорим за десетки килограми благороден метал.

Надарените от Бога певци, възхваляващи името Му в храма, също притежават това „богатство”. Като се замисля върху средното тегло на човека, се изкушавам да се изразя метафорично, че процентно погледнато по-голямата част от църковния певец не е съставена от вода [1], а е заета от поверените му таланти (макар че ако вземем предвид думите от книга Битие: „…и Дух Божий се носеше над водата”, то си е, кажи-речи, едно и също).

Разбира се, това би могло да сочи на църковните певци поне две неща – първо, това, което правят, им е дадено от Подателя на талантите, и второ, даденото трябва да се умножава.

Нерядко надареният човек е склонен да мисли, че всичко, което прави, си е негово, че произтича от него; в моменти на възход забравя, че само да се понесе вятърът над него – и няма го (вж. Пс. 102:16) – а в случая с певеца видът на този вятър може да варира от обикновено неразположение до появата на сериозни гласови нарушения. Би било добре пеещият да бъде проводник, глас, който не фокусира вниманието върху себе си, а свидетелства за Вечността, без която като че всеки, който се занимава с изкуство, губи почва под краката си. Разбира се, ако не искаме да принизим изкуството само до сегашния миг. Има една хубава поговорка – мъдрецът сочи луната, а глупакът гледа в пръста му. (Както споменахме, възможно е и самият сочещ да гледа в пръста си, което автоматично отстранява разликата между двамата).

От притчата за талантите разбираме, че обдареният не бива да разчита само на дара, а да се опитва да го развие, да прибави към него, та чрез поверения му талант да обогати и другите. Това, че някой е постигнал известен успех в дадена област, не бива да го води към извода, че волята и въображението му трябва да бъдат пуснати в дългогодишен отпуск, защото комуто е много дадено, много и ще се иска (Лук. 12:48).

„Никога не съм искал към мен да се отнасят с преклонение. Винаги съм мечтал да бъда нужен.” [2] – пише в дневника си великият руски режисьор Тарковски. Разбира се, всеки талант е даден затова – да бъде в полза на повече хора, в полза за цялата Църква. Защото Църквата е едно тяло, един организъм, чийто глава е Христос.

Освен всичко друго, трябва да отбележим, че самото занимаване с църковна музика си е чиста проба придобиване на злато. И то – висококаратово. Злато, което крадци не могат да „подкопават и крадат” (Мат. 6:19). Църковната музика прави радостен както този, който я изпълнява, така също и слушащия я, прави го вдъхновен, хармоничен, доближен до истински ценното – все неща, обещавани безуспешно от яркожълтия метал.

Има една картина от XV в., рисувана от Ботичели. Тя се казва „Портрет на мъж с медал на Козимо де Медичи Стария”. До ден днешен съществуват различни предположения относно самоличността на младия мъж, държащ до сърцето си медала, върху който е изобразен владетелят на Флоренция – меценатът Козимо Медичи [3]. Пак казвам, колебанията относно установяването на самоличността на изобразеното лице се простират върху държащия медала, а не върху изобразения на него (а държащият медала заема почти цялото пространство на картината). Това е една хубава алегория, която ни идва на помощ в изразяването на истината, че най-истинският, най-безкористният подател на таланти и блага; Този, Когото държим до сърцето си, е Бог. Проницателният би трябвало да разбере, че акцентът не би трябвало да пада върху носещия това богатство, защото, съгласете се, при определени случаи анонимността е небесна ласка.

Находището на златото, за което стана дума в горните редове, се намира не някъде навън, а в самия възхваляващ Истината. То е положено там от нашия всеобщ Творец. И това богатство е както скъпоценен дар, така и отговорност. Осъзнаването на тази истина би могло да доведе обдарения до надеждата, че може да чуе гласа на Даряващия. Глас, чието звучене за пръв път бе чуто от човешки същества в Едемската градина. А думите, за които всеки би мечтал, са пълни с надежда: „Хубаво, добри и верни рабе!”.

Бележки

1.Водата представлява главна част от човешкото тяло, формирайки 45-75% от телесното тегло.
2. „Мартирологът на Андрей Тарковски“.
3. Медичите са една от най-влиятелните фамилии в средновековна Европа.