За една обява във фейсбук, църковно-певческия кадрови глад и още нещо
Наскоро видях обява във Фейсбук – столичен храм набира певци за църковния хор. Какво пък толкова, ще кажете? Нормално, търсят си хористи за храма, като използват съвременните средства – социалните мрежи. Разбира се, така е, но най-интересното в обявата (поне за мен) бе това, че под обявата бяха публикувани няколко снимки – едните черно-бели, другите цветни. Цветните снимки бяха от съвремието и представяха хористите, които бяха, хайде да кажем така, доста над средната възраст. А върху черно-белите фотографии се виждаха многобройни лица на млади църковни певци, взрени в светлото бъдеще. (Въпреки че като казвам светло, се съмнявам, това, в което са насочили взор, да е точно нашето време.)
Чудно ми е как е станала трансформацията? И не, не питам за това как се е осъществил преходът от черно-бяла към цветна фотография – все пак съм църковен певец, не фотограф. Въпросът ми е за отдръпването ни от духовното. Днешният човек като че ли е примамен изцяло от земното, видимото. Съвременникът ни се стреми към икономически просперитет, на него като че не му трябва кой знае колко духовното. На човешката потребност от вяра и изкуство май е предоставена перспективата да свири втора цигулка. Невидимото за очите (което според писателя Екзюпери е същественото[1]) изостава от бързия ход на своя брат-близнак – видимото. Такава е днешната действителност.
Относно църковно-певческия кадрови глад – разглеждането на въпроса как се е стигнало до него, не е никак лесна работа; тя е многоаспектна и заслужава специално внимание. Този кратък текст не би се нагърбил с изследването на това явление.
Как е станало така, че някогашните млади и вдъхновени хора, отдаващи силите си на духовното, са заместени от днешната млада генерация, която обаче насочва стъпките си към нещо по-доходно и печелившо? Не искам да бъда разбран погрешно – не отричам съвременния ход на живота и технологичния напредък (видно дори от заглавието на статията), а единствено това, че човек би могъл да бъде задоволен изцяло от само от този напредък. Защото ако за вярата, църковното пеене, а и изобщо за значимото изкуство е характерно едно вглеждане и съсредоточаване на човека в себе си (в тази глъбина, която по думите на Спасителя може да стане „царство Божие”[2]), то при технологичния напредък този поглед е насочен навън. Или, както казва поетът Иван Методиев: „Не ще проникне никой в същината,/ Ако в душата си не се е взрял.”[3]
Разбира се, глад за кадри има не само в сферата на църковното пеене, той е почти навсякъде. Мой познат, занимаващ се с приложно изкуство, ми разказваше за кризата в едно училище с традиции в дърворезбарството – учителите, за да имат ученици, едва ли не ходели да записват и събират младежите от домовете им.
Днешният човек работи за изнамирането и подобряването на продукти, които да обслужват различни пазарни ниши. „Без значение дали имат пари или не, младите държат да показват жизнен стил на консуматори.”[4] Тези думи на социолога Първан Симеонов не са никак обнадеждаващи. Трябва да споделим, че човекът на изкуството е даващ, споделящ; той споделя с другите своя талант. Когато това става в Божия храм, то е не само красиво и възторгващо, но и лечебно – стара истина е, че музиката може да лекува. Църковната музика умиротворява душата, настройва я хармонично, прави я съпричастна на една по-висша и стройна реалност. „Изкуството – споделя гениалният руски режисьор Тарковски – служи на човека, като му помага да се промени духовно, да израсне.” Не бива да пренебрегваме тези неща, те са дадени от Всевишния за обща душевна полза.
„И ето го пианиста в мината. Колко хора намират там смъртта си? – Няма статистика. Работа, непосилна за ръцете, чиито пръсти свирят Бах, Бетовен, Лист…”[5] Тези въздействащи думи са написани от проф. Наташа Япова в книгата ѝ за българския композитор и пианист Трифон Силяновски, лежал в наши концлагери в средата на миналия 20 век. В контекста на тези думи ми се иска да отбележа, че би било добре да се направи всичко възможно завършващите семинарии и богословски факултети (тези, които имат усет към музиката) да могат спокойно да практикуват църковно-певческото изкуство в храмовете на родната ни Църква, вместо да се насочват към какви ли не професии.
Не бива да забравяме, че трудът на църковния певец е не само благодатен, но и квалифициран.
Дано имаме възможността да виждаме по храмовете все повече млади и подготвени църковни певци (които, слава Богу, не липсват и сега), украсяващи богослужението.
В надпреварата, която предлага съвременният живот, като че има нещо изтощаващо. Загърбвайки ценностите, дадени му от Твореца, човекът губи опора. Когато не следваме призванието и мечтите си, когато не развиваме талантите си, ние се отдалечаваме от пътя, даден ни свише. Последните думи от настоящия текст предоставям на португалския поет Фернандо Песоа, с които той завършва прекрасното си стихотворение „На волана на един „Шевролет”, по пътя за Синтра”. Едно стихотворение за истински ценните неща и пътя до тях.
„По пътя за Синтра, все по-близо до Синтра,
По пътя за Синтра, все по-малко близо до мен…”[6]
(превод: Николай Тодоров)
- Става дума за цитат от произведението на Антоан дьо Сент-Екзюпери „ Малкият принц” – „ Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.” ↑
- „Царството Божие вътре във вас е”(Лук. 17:21). ↑
- https://liternet.bg/publish8/imetodiev/pejzazhi/ne_shte.htm ↑
- https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/03/12/3403288_gordi_che_sa_bulgari_shto_za_hora_sa_dneshnite/?ref=rss ↑
- Япова, Н. Трифон Силяновски. Личността и времето. 2015, с. 82. ↑
- https://literaturensviat.com/?p=100908 ↑
