Католически ли са нотите?

Починалият преди около година и половина протодякон Стефан Марков (божи служител с божествен глас) веднъж сподели пред събеседниците си (между които беше и авторът на текста) възмущението си от изказванията на някои семинаристи, че западните ноти, петолинейното писмо, били католически. Нотите, му казвали те, били „католишки“, точно така се изрази отец Стефан, като натъртваше на думата „католишки“. Което автоматично означава, искаше да каже отец той, че те не са много за предпочитане в църква, а вероятно това твърдение се разпростира и върху музиката, която главно записват (хоровата многогласна)?

Малко история

Нотното писмо е съвкупността от всички писмени знаци за записване на музикални произведения. Най-старото нотно писмо е буквеното, което възниква в Древна Гърция и се използва в Европа до 10 век. През Средновековието в европейската църковна музика се използват невмите (и до днес за записване на православна едногласна музика се ползва главно невменото писмо на т.нар. гръцка модерна Хурмузиево-Хрисантова нотация от 19 в.). След невмите възникват линейната система, хоралната и мензуралната нотация. През 18 в. се заражда съвременният нотопис. Съвременната западна нотация означава абсолютната височина на тона и относителната трайност на тона.

За линейната система

С течение на времето за по-точното означаване височината на невмите започнали да употребяват линии – техният брой стигал до 18. През 11 в. бенедиктинският монах Гвидо д’Арецо (995-1050) усъвършенствал това нотно фиксиране, като въвел 4 нотни линии, прототип на съвременното петолиние. В началото на линиите монахът поместил буквени знаци, обозначаващи точната височина на записаните на тях звуци – тези знаци са прототипи на съвременните нотни ключове.

Друго, което прави италианецът Гвидо д’Арецо, е това, че въвежда слоговите наименования ut, re, mi, fa, sol, la (няколко века по-късно е добавена нотата „си“, съкращение от св. Йоан) – метод, известен като солмизация. В противовес на фантасмагориите, които срещаме като обяснение за имената на нотите, истината е, че слоговите наименования представляват началните срички от първите шест стиха на популярен по онова време химн на св. Йоан Кръстител, чрез който певците молят светеца да ги предпази от пресипване на гласа.

На лице имаме два факта. Първо, прототипът на съвременната нотна нотация е свързан пряко с личността на бенедиктинския монах (който е бил от видните музикални теоретици и педагози през Средновековието). Второ, споменатият монах завършва живота си няколко години преди обявяването на Великата схизма през 1054 г. между Източната и Западната Църква. Тоест, няма как нотацията да е католическа.

Ако приемем, че музиката в храма е вид език, чрез който Църквата „проповядва“,  то нотацията ще е видимата страна, графическото фиксиране на този език, неговата писменост. Ако твърдим, че само определено нотно писмо, т.е. музикална писменост, е годно да обслужва музикалния църковен език, ще изпаднем в ненужна крайност. Крайност, която се доближава до древната триезична ерес, според която Бог може да бъде славен само на три езика – гръцки, латински и еврейски.

Както споменахме, предпоставим ли, че нотите са католически, това би означавало, че музиката, която записват, също е такава – и тук говорим най-вече за хоровата многогласна музика. Не липсват такива мнения – че хоровото пеене в храмовете ни било католическо, като на Запад. Но как да кажеш, че такива вдъхновени композиции, родени от вяра и висок дух, като „Покаяния отверзи ми двери“ на Артемий Ведел, „Во царствии Твоем“ на Добри Христов, „Разбойника благоразумнаго“ на Петър Динев не са православни? Според мен човешкото съзнание не бива да бъде в плен на такива крайности.

Когато говорим за нотирането на православната църковна музика, трябва да споменем и един друг проблем – мнението, че не е възможно да се запише православно едногласно песнопение с помощта на петолинейната нотация. Дали това е така?

Макар новият невмен метод от 19 в. (резултат от труда на трима цариградски църковни музиканти – Хрисант Мадитски, Хурмузий книгохранител и Григорий протопсалт), да е класическият начин за фиксиране на едногласното православно църковно пеене, не можем да отречем, че това е възможно да става и с помощта на западните ноти. И не бива да се лъжем, съвременната петолинейна нотация е дотолкова усъвършенствана, че е способна да запише всякакви музикални нюанси. Със сигурност това е знаел и архимандрит Хрисант (основният двигател в изработването на новия невмен метод), който е бил „голям познавач на арабската и европейската музики”[1]. И това е видно от труда му, например – по подобие на западните солмизационни срички, за които споменахме (до, ре, ми и т.н.), Хрисант въвежда специфични невмени наименования (ни, па, ву и т.н.)[2].

В България първите преводи на едногласна църковна музика от невми на съвременно петолинейно писмо започват след Освобождението – в края на 19 в. Класически преводач на много от песнопенията у нас от невми на петолинейна нотация е композиторът и протопсалт Петър Динев (от чиято кончина миналата година се навършиха 40 години[3]). И макар, че трудът му е доста сериозен и обемен, не липсват неодобрителни мнения. Донякъде се получава така, че камъните, които би трябвало да използваме за издигането на негов паметник, ние хвърляме по делото му.

Да кажеш, че нотите са католически, е като да кажеш, че и електричеството е явление католическо, лаптопът ти е шинтоистки, автомобилът ти протестантски (нотите са като автомобила – средства за придвижване, но в музиката), а телевизорът ти е нещо средно между атеистичен и католически, примерно. Предполагам, че ако доведеш до край такъв тип мислене, ще излезе, че, заобиколен от цял куп чуждоземни и друговерски неща, само ти си православен, в твоята голота. Която, между другото, не би могъл да видиш без изобретението на францисканския монах Джон Пекъм, който намерил начин да покрива стъклото с тънък слой калай и да направи огледало.

Използвана литература

Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд. С.,1992.

Вахромеев, В. А. Нотное письмо, belcanto.ru, последно посещение: 21.10.2020 г.

Григоров, М. Учебник по византийска невмена нотация. Сливен, 2005.

Клостерман, Е. Кратък музикален речник, С., 1995.

Хаджиев, П. Елементарна теория на музиката. С., 2012.

Бележки:

[1]  М. Богоев. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд. С.,1992, с. 96.

[2] Хрисант дава следните наименования на невмите: па, ву, га, ди, ке, зо, ни, па. Това той прави по подобие на имената на тоновете в западния солмизационен метод: ре, ми, фа, сол, ла, си, до, ре. Подреждането на невмените наименования не започва от ни (до) както е прието в западноевропейската нотна система, а от па (ре), тъй като източно-църковната музика не е изградена върху европейския мажор и минор. Срв. М. Григоров. Учебник по византийска невмена нотация. Сливен, 2005, с. 3.

[3]https://www.pravoslavie.bg/%d0%9c%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0/40-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b8-%d0%be%d1%82-%d1%81%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b3%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bc%d0%bf/