Ролята на църковната музика за привличането на хора към храма

В ситуация на икономическа, но най-вече на духовна криза, засегнала болезнено и младото поколение българи, Църквата е призвана да благовести и разпространява Христовите послания за любов към Бога и себеподобните, да привлича в храма хора на различна възраст и с различен социален статус, където те да намират духовен пристан и утешение. Историята ни учи, че Църквата е извършвала духовната си мисия във всички тежки моменти за страната ни. И е правела това много отговорно и целенасочено. Разбира се, отговорността за делото на благовестието трябва да е споделена от всички християни, но най-вече тя трябва да се поеме от клира и хората, занимаващи се с духовно-просветна дейност, сред тях са и свещенопевците, чийто дял е църковната музика, или „звучащото богословие” (Елена Тончева).

Несъмнено музиката е едно от най-въздействащите изкуства. Съществуват безброй исторически свидетелства за пораждането на различни чувства в човека – например страх, тъга, успокоение, щастие, появили се вследствие на определено музикално изпълнение. Днес дори се говори за терапевтичната сила на музиката (музикотерапия) – нещо, което е било известно още на древните гърци. Така възниква въпросът – какво трябва да бъде църковното пеене, за да привлича хората към храма? Да ги привлича, а не – обратното. За тази цел църковната музика в храма трябва да бъде поднасяна с усет и молитвеност. А също и с необходимата сериозност, вложена със сигурност още в първото новозаветно песнопение – това на ангелския хор в дивната нощ на Христовото Рождество: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лука 2:14).

От историята на Църквата е известно, че много свети отци, като св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики, са насърчавали използването на богослужебни песнопения, за да противостоят на еретическите общности и тяхната музика, чрез която са привличали свои последователи. Според св. Йоан Златоуст „където има духовни песни, слиза Дух Светий и освещава сърцата” [1].

Ако всяка музикална дейност трябва да бъде предхождана от подготовка и задълбочено вникване в специфичния й характер, колко повече тези елементи трябва да са необходима предпоставка за доброто изпълнение в сакралното музикално изкуство, чиято цел е прославянето на Всемогъщия. Приснопаметният Левкийски епископ Партений (†1982) е казвал, че доброто пеене, добрият хор са живото благолепие на храма. Ето колко голяма е отговорността – от певческото изпълнение да зависи красотата на храма. Живата духовна красота, която се осезава и чрез посредничеството на певците.

Пеенето в българските храмове се извършва по правилата на две разнородни традиции: тази на едногласното източно-църковно пеене и многогласната музика, възприета в България от Русия след Освобождението. Макар че многогласното пеене е феномен от по-ново време, не бива да се отрича и неговото духовно въздействие върху вярващите. Музикологът проф. Стефан Хърков твърди, че ние сме щастливи, защото практикуваме в храмовете си и двата вида пеене. Например в Гърция с малки изключения се практикува само едногласно пеене, докато пеенето в Руската църква е изцяло многогласно, т.нар. партесно пеене (на партии: например – тенори, баритони и баси). Историята на родното ни църковно-музикално изкуство показва, че под купола на храма могат да съществуват и двата вида пеене.

В Пушкиновия „Пророк” Бог се обръща към избраника Си с думите: „и волята ми разбери: със думи по вода и суша човешките сърца гори!” Най-важното условие църковно-музикалното изпълнение, което спокойно можем да наречем „ожитворяване на мъртвостта” на фиксираните нотни знаци [2], за да бъде въздействащо, е то да се извършва с нужното вдъхновение и познаване на основните характеристики на всяка отделна музикална традиция. За да докосва сърцата на хората, на първо място църковното пеене трябва да докосва изпълнителите. Така богомолците ще могат да придобият опитното познание, че в конкретния храм цари друг порядък – този на Вечността. Така например музикологът Петър Динев свидетелства за пеенето на българския протопсалт от миналия век Иван Каиков (†1965): „В София Иван Каиков с умилителното си пение привличаше множество богомолци и любители на църковното пение от всички квартали на столицата. А през Великите пости, особено през Страстната седмица, храмът, в който пееше не побираше насъбралия се народ, дошел да чуе гласа му” [3]. Благодарение на усърдието си и на прекрасния си глас, прочутият протопсалт Трасивулос Станицас (†1987) се славел из цял Константинопол [4]. Църковно пеене, поднасяно с безразличие и вялост, прилича на музеен експонат, а изпълнителите му – на обикновени наемници. А от това губи цялата църковна общност.

Важен фактор за придобиването на развита сетивност за духовната красота на църковната музика е и посещението на концертни изпълнения, фестивали за църковна музика и други църковно-певчески събития. От съществено значение за разбирането на църковната музика е и слушането на композиции, изпълнени от добри певци. Подобно музикално възпитание формира висок вкус към църковно-певческото изкуство, вкус, който лесно разпознава халтурните прояви.

Важно значение за привличането на хората към красотата на църковната музика е и организирането на църковно-певчески школи – за всеки, който иска да се запознае със свещения етос и основните принципи на църковното музикално изкуство. Усвояването на църковната музика в пълнота се осъществява по пътя на личното обучение на певеца от неговия учител. Слава Богу, в съвременна България не липсват такива школи, но техният брой е недостатъчен, за да се покрият нуждите на църковното богослужение.

Друг важен фактор за привличането на хората в храма, особено на по-младите, е използването на съвременен български език в богослужението, тъй като разбираемостта на богослужебните текстове е съществено условие за пълноценното участие на християните в литургичния живот на Църквата. Пример за това е именно вече споменатото първо новозаветно песнопение в Рождественската нощ (Лука 2:14), когато, за да бъде разбрано посланието им, ангелите изпълняват хвалебното си песнопение пред нощуващите витлеемски пастири на говоримия тогава от евреите арамейски език. Напоследък немалко  свещенослужители на Българската православна църква предпочитат употребата на българския език в богослужебните последования.

„Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетия и знания.” С тези думи започва едно от стихотворенията на гръцкия поет Кавафис [5]. За да бъде истинско духовно явление, което привлича към храма, църковното пеене трябва да се изпълнява от подготвени певци, които усилено да работят за развитието си, но и трудът на които да е ценèн. По този начин авторитетът на църковния певец ще нарасне достатъчно, което ще усили неговата мотивираност да предлага духовна музика, привличаща хора към храма, който е образ на Небесната тържествуваща Църква.

Запознаването и задълбочаването на знанията за прекрасните произведения на musica sacra ще е особено полезно както за богословската, така и за музикалната култура на миряните. Пред всеки от нас, църковните певци, стои отговорната задача да бъде достоен проводник на боговдъхновената традиция на църковната музика.

Бележки

1. Ибришимов, Протодякон Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б. м., 1992, с. 34. 2.Съществуващо обективно във вид на нотен запис, музикалното произведение получава своето реално звучене и битие в процеса на неговото изпълнение. В нотния запис на музикалното произведение композиторът поставя определено художествено съдържание, а интерпретацията на нотния текст е творчески акт.
3. Динев, П. Църковнопевчески школи през възрожденската епоха. Одринска школа. // Църк. Вестник, № 7, 20 февр. 1960, с. 8.
4. „Фрасивулос Станицас“, www.psaltika.ru.
5. Из стихотворението на Константинос Кавафис „Итака”.

На снимката: псалт Валери Тончев в кадър от филма „Песен и молитва“