Теноровият глас и православната едногласна музика

(Някои видни църковни певци-тенори)

В пеенето тенорът (от италиански tenore, от латински tenere – държа) е високият мъжки глас [1]. В началото на оперното изкуство (края на 16 и нач. на 17 в.) на тенора е предоставена съществена роля. По-късно на оперните сцени започнало да господства изкуството на кастратите [2]. В началото на 19 в. в произведенията на белкантовите композитори Росини, Белини и Доницети тенорите изместват кастратите и заемат водещо място сред оперните гласове [3]. Това място на теноровия глас се обяснява до голяма степен с естетически и психологически причини. По думите на руския музиковед Евгений Цодоков: „… и баритонът, и, в по-малка степен басът са естествени мъжки гласове, а тенорът в известен смисъл се възприема като рядък мъжки дар. Неговият нежен полетен тембър [4], разбира се, оказва много силно естетическо и даже физиологично въздействие върху слушателя.” Всеки, който е слушал изпълнения на известни тенори, би се съгласил с думите му.

Православната едногласна музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя се нарича още византийска музика, тъй като разцветът й се осъществява по време на Византийската империя (330-1453 г.). Под византийска музика се разбира също така и поствизантийската и новогръцката църковна музика. Тази музика е позната още като източно-църковно пеене, псалтикийно пеене, псалтика.

Запознатите с принципа на многогласното пеене, знаят, че при него всеки изпълнител пее своята партия (например тенор, баритон и бас), фиксирана в партитурата. Тук възниква въпросът: съществува ли точка на съприкосновение между тенора и едногласната музика? Може ли въобще да се говори за певци-тенори при едногласната православна музика, която не е разделена на партии. Разбира се, че в общия смисъл – може. В православната едногласна музика имаме относителна височина на тона. Самата невмена нотация, с помощта на която се извършва класическата фиксация на тази музика, не определя абсолютна височина на тона (както е в петолинейното писмо), а показва движението на мелодическата линия. Певецът може да транспонира [5] тона на удобна за неговите вокални способности височина, което да му осигури гласово покритие на тоновия обхват в певческата композиция.

Въпреки това не може да се отрече, че и в едногласната православна музика (както във всяка певческа култура) съществуват всякакви гласове с присъщите им характеристики като тембър и височина. Историята на църковната едногласна музика помни прекрасни изпълнители-тенори. Със своите звучни високи гласове те са украсявали храмовите певници. Такива майстори на църковното певчество са и нашите сънародници от 18-19 в. Димитър Златанов (Вулгараки), Христо Пулеков и Жеко Павлов.

Димитър Златанов (†1887), наричан от гърците Вулгараки (Българинът), е роден в края на 18 в. – нач. на 19 в. в село Градобор (от където е и другото му прозвище – Градоборчето), Солунско. Той е имал много красив и приятен теноров глас със завиден тонов обхват – около три октави. Поради факта, че бил изкусен певец, Вулгараки е бил канен да пее на тържествени богослужения на различни места. Съществува история, според която Златанов премерил певческите си възможности с една атинска певица. Това му донесло сериозен здравословен проблем (от прекалените високи тонове получил кръвоизлив в гърлото), който за щастие след време отшумял.

Друг притежател на прекрасен теноров глас е учителят от Копривщица Христо Пулеков (†1889). Учител на този голям църковен певец по пеене е бил копривщенецът Геро Добрович Мушек. Христо Пулеков е бил сладкогласен псалт, „толкова сладкогласен, че богомолците се прехласвали в пеенето му“ [6]. Около средата на 19 в. той е бил признат за „един от най-изтъкнатите певци в православния свят…” [7]. Пеенето в църква на Пулеков (тенор) и Груйо Манев [8] (баритон) било своего рода вокално единоборство, от което „печелили всякак и изпълнение, и слушатели” [9].

Друг известен с теноровия си глас певец е Жеко Павлов (†1927), роден в средата на 19 в. с. Карахюсеин, Варненско. Още като ученик Жеко посещава варненската катедрална църква, където пял с главния гръцки църковен певец Никола Зунарополос. Целият живот на родолюбеца Жеко Павлов е бил отдаден на учителството и църковното пеене. Музикоучителят Петър Динев помни скромното поведение и прекрасен теноров тембър на варненския псалт Жеко Павлов – гласът му бил „красив, сочен и висококачествен”, а пеенето му „тихо, умилително и завладяващо” [10].

Други известни тенори, познати от историята на едногласната музика, са протопсалтите [11] на Константинополска патриаршия [12] от 20 в. – Яков Навплиотис, Константин Прингос и Трасивул Станицас [13].

Яков Навплиотис (†1942) е роден през седемдесетте години на 19 в. на о-в Наксас, Гърция. На 12 години бил повикан от тогавашния патриарх Йоаким, който се грижил за неговото обучение и възпитание. В патриаршеската църква бил помощник-певец при българина Никола Стоянович. Преминавайки през различните степени, Яков служил в патриаршеската цариградска църква в продължение на 60 години. Освен богати знания по музика, Яков е имал и рядко хубав висок глас, с който радвал любителите на пеенето. В статия за Яков музикологът Георги Цацаронис казва, че „се е отличавал със забележителен глас, сладък и звънящ“ [14].

Константин Прингос (†1964) е роден в последните години на 19 в. в Константинопол. Пял преди това в много църкви, към края на четиридесетте години на 20 в. станал за кратък период лампадарий [15] в патриаршеския храм. Това се случило благодарение и на подкрепата на Яков Навплиотис, който в лицето на Прингос видял достоен заместник и продължител на патриаршеския начин на пеене. Прингос е притежавал уникален вокален дар, рядка сладост на гласа и безгранична памет. От 1939 г. до 1959 г. бил старши протопсалт на Константинополската патриаршия.

Трасивулос Станицас (†1987) е роден в първите години на 20 в. в константинополския район Псoматия. Първите си музикални уроци получил от близкия си сродник Димитрий Терапианос. Станицас учил пеене при различни майстори на певческото изкуство. През 1939 г. станал лампадарий в Патриаршеския храм, а двадесет и една години по-късно и главен протопсалт на Константинополската патриаршия. Благодарение на своето усърдие, забележителни способности и красивия си глас Станицас станал известен в цял Константинопол. По-късно Станицас се изявявал певчески в Гърция (най-вече в Атина), а заедно с ръководените от него хористи и зад граница.

Нужно е да се отбележи, че практиката на Константинополската патриаршия (патриаршия с изключително важен исторически принос в областта на едногласната църковна музика) първопевците й да бъдат притежатели именно на тенорови гласове, не е случайна – тя в известна степен говори за съблюдаване на определени принципни положения при поднасянето и възприемането на църковната едногласна музика.
В музиката се срещат много различни звуци. Някои от тях се възприемат като леки, светли и прозрачни (високите звуци), други изглеждат по-тежки, плътни и масивни (ниските) [16]. Без да игнорираме способността на всички певчески гласове да поднасят качествено и молитвено църковно звучене, можем да отбележим, че именно високите гласове чрез звученето си илюстрират досега на вокалното изкуство с небето и неговата красота; те сродяват певческото изкуство с ефирността на небесната твърд, като сякаш ни насочват към мисълта, че този ефир е част от природата им, че е примесен в звученето им; внушават идеята за ангелското пеене, което е от друг порядък, където царят неизследими закони на красотата. Изброените протопсалти (както и много други знайни и незнайни църковни певци) с таланта, поверен им от Твореца, са услаждали душите на вярващите християни, подпомагайки издигането им към Небесното Отечество. Отечеството, към което и ние, гледайки, казваме: „Видехом свет истинний…”(„Видяхме истинската светлина…”) [17].

Бележки

1. Мъжките гласове се делят на баси (ниски), баритони (средни) и тенори (високи). По законите на акустиката височината на звука зависи от честотите на трептене, т.е. от тяхното количество в секунда. Съществуват различни класификации на теноровите гласове, като най-често те се разделят на лирически и драматически. Тенорът е с диапазон от до на малка до до на втора октава.Тенорите са най-редките и крехки по своята природа гласове.

2. Вокални изпълнители, претърпели в ранна възраст кастрация, благодарение на което са притежавали високи женоподобни гласове.

3. Ненапразно италианският певец Джакомо Лаури-Волпи в книгата си „Вокални паралели” констатира, че „опера, в която този гласов тембър липсва, по правило няма успех между публиката”.

4. Тембърът е „цветът” на гласа. Полетността на гласа е свързана с неговата насоченост и чуваемост, достигана посредством определена техника.

5. Според западноевропейската музикална теория транспозицията е пренасяне на музикално произведение от една тоналност в друга.

6. М. Богоев. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с. 102.

7. Срв. Ст. Хърков. Църковнопевчески школи – средища на българското църковно пеене през Възраждането. Бълг. музикознание, 2007, 3-4, с. 214-215.

8. Също учител и църковен певец в гр. Копривщица.

9. Р. Кацарова. Чъртици от музикалния живот на Копривщица преди Освобождението. – В: Юбилеен сборник Копривщица (1837-1937), т. ІІ. Събрал и наредил проф. д-р архим. Евтимий, С., 1937, с. 381.

10. Срв. П. Динев. Музикоучителят Жеко Павлов. // Църк. вестник, №13, 1960,с. 5-6.

11. Протопсалтите (първопевци) са ръководители на дясната певница (клирос) в храма.

12. Именно в диоцеза на Константинополската Патриаршия и под неин контрол се извършва и невмената реформа през 1814 г.

13. Техни певчески записи са достъпни в интернет пространството.

14. О. Серафим Фарасоглу. Иаков Нафплиотис(+1942). Протопсалт Великой Церкви. Перевод Зинаиды Оборневой. – In: http://www.psaltika.ru/index.php/history-of-byzantine-muzic/25-history-iakovos-nafpliotis

15. Лампадарият е ръководител на лявата певница в храма.

16. Красинская, Л. Уткин, В. Элементарная теория музыки. М., 1965, с. 7.

17. Думи на църковно-славянски език, с които започва песнопение от светата литургия, целият текст на което е преведено на новобългарски език като: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.”