Ода за незнайния будител
Източник: в. Сега
Разбирам, че част от анатомията на празника е скелетът на ритуала, изобщо всичко, което служи за съзиждане на култ и наподобява литургичност. Само че на мене тази атрибутика винаги ми се е виждала леко изнервяща, затова в навечерието на Деня на народните будители си избрах да ви поздравя с една песен…
Пък питомците, също живи хора, не се минават лесно. Ако има да се поизтърпи нещо на празника, ще го изтърпят, а вечерта ще направят една дискотека, ама дискотека – стой та гледай, – с "танграта, танграта", с онзи – със жартиерите и русата брадичка, дето напраааао ти къса сърцето, и оная с големите джуки…
Питомците никога не са вчерашни.
Но такава е съдбата на всеки празник, ако освен неработен ден той не е и повод да се мърдат мозъци, а само сгоден случай да се порепетират ритуалите на властта.
Както там му е ред, с няколко речи, намяткани от референтите след рециклиране на миналогодишния архив и прочетени със съответен патос от началството. И с няколко репортажа, в които смутени дечица под големи портрети тръпнат от чудото, че ще ги дават по телевизията.
Разбирам, че част от анатомията на празника е скелетът на ритуала, изобщо всичко, което служи за съзиждане на култ и наподобява литургичност. Само че на мене тази атрибутика винаги ми се е виждала леко изнервяща, затова в навечерието на Деня на народните будители си избрах да ви поздравя с една песен.
Я стани, стани, стара майко ле, я стани;
конче ми цвили в обори
и с краката потропва.
Я стани, стани, стара майко ле,
замеси мазен тутманик,
напълни сахан с медец:
да си ма, майко, нагостиш,
че ще на дълга пътя да ида;
в анадолските селища,
в анадолските паланки
Така се пее в началото на този фолклорен бисер*, съхранен за паметта ни от копривщенката баба Лала Пулекова, и пят без съмнение през средата на по-миналия век, ако не и по-рано.
Нищо кой знае колко странно дотук; по подобен начин почват десетки български народни песни – левент се стяга за някъде си и наръчва на стари майки, булчета и челяд да го готвят за път. Нищо странно, освен едно – защо ще напуска китната, зелена и уютна Копривщица този непоседлив момък, защо ще бие път към далечния, сух, спечен и неприветлив Анадол? Посоката на човешки премествания по тия ширини е била традиционно обратна. От Анадола са идвали лошите пълчища, плячкосващи България; каква сила обръща вектора и тика младия българин назад? Непонятен избор. Да не говорим, че самият път е дълъг и опасен; дебнат диви зверове и разбойници, пътува се през примитивни и чужди краища…
Да чуем:
Кярове, майко ле, да правя,
жълти жълтици да печеля:
се махмудийки и големи айналийки
и ситни дребни рубийки
Ааа, ясно. Силна сила го тика, много силна.
Момъкът е усетил, че нов господар управлява света. И отива да дири исторически реванш на новото бойно поле, където нещата не се решават вече само с боздуган и ятаган.
Така се е излюпвало Възраждането.
Не че въпросният кандидат-чорбаджия го е съзнавал – не. Но подкрепя тезата на покойния наш професор историк Николай Генчев, който твърдеше: не бедността и потиснатостта на българите са причина за Априлското въстание, а богатството. Парадоксална за ония времена теза, която се срещаше на нож от някои колеги на професора. Защото през предишните десетилетия всяка революционност следваше да е плод на сиромашия и обезправеност, дори националната революция. Тъй като служеше на идеологията и се вписваше в учението за класовата борба. Само че е достатъчна и една Копривщица, за да разбере човек защо тук е пукнала първата пушка. Тези големи къщи с високи чардаци и просторни салони са приютявали люде, които не са искали повече да целуват ръка на по-невежи, по-лениви, пък и по-сиромашки господари.
Та за момъка – той не отива в Анадола да посече вразите си. Не отива, за да купи джепане и пушки. Двигателният му мотив е по-прост и извънредно разбираем.
А тебе, майко ле, моля те,
булченце да ми намериш;
да ми е тънко, високо,
да ми е бяло, румено
кърпата да му прилича,
снагата като си кърши,
жълтиците да й подрънкват,
чехлите да си потропва,
на тебе, майко, утеха,
та мене, майко, украса
Може би, вече станал тежък чорбаджия, въпросният момък ще възжелае да построи черква или училище. Може кърджалии да му грабнат булчето и той да стане хайдутин. Може, най-вероятно, да си остане само богат и консервативен ретроград. Но синовете му да са вече други. Като примерно Трифон Драгиев, помагач на Левски в революционната му дейност и син на богатия копривщенец Драгия Драгиев, собственик на хиляди глави добитък.
Чорбаджиите не са изначално зло, както уж твърдеше Маркс, адаптиран за идеологията ни в нещо като "Библия за деца". Най-малкото защото, дори за да си купиш книжките на "Бакунина и Прудона", вдъхновяващи горещи глави като великана Ботев, трябва да си научен на четмо и писмо. И тато да е изкарал "махмудии" за харча.
Че кастата на чорбаджиите по принцип е крепител на статуквото, е вярно. Но статуквото е лошо нещо само когато са преобърнати стойностите на социалната пирамида. Тоест, когато суеверията на религията, идеологията или племенната принадлежност диктуват ранговете.
Когато пирамидата е стабилна и висшите й етажи се заемат от знаещите, можещите и благотворящите, обществото добрува.
В Отоманската империя не е било тъй, затова се е появил и Бенковски. (Също, впрочем, копривщенец.)
Не твърдя, че и днес нещата са на място. Но то затова и чорбаджиите биват разни. Едни се превръщат в будители, а други – в прасета и изедници.
Има кой да тури песен и памет всекиму – според заслугите.
*Водач за град Копривщица, от Б. Л. Пулеков, 1934-2006 г.
