Имало ли е завет между Св. Седмочисленици и светия княз Борис-Михаил?

Източник: Pravoslavieto.com

Не е ли бил сключен някакъв завет между светия княз Борис-Михаил и братята Кирил и Методий на река Брегалница, където пътищата им най-вероятно се пресичат около 850 г. – завет, реализиран впоследствие с помощта на петимата им ученици Климент Охридски, Наум Охридски, Сава, Горазд и Ангеларий? Защото само тези осем български мъже – царят-покръстител и светите Седмочисленици, са удостоени след смъртта си с високия титул за святост "равноапостолни" от Българската православна църква в сонма на светците ни. "Равноапостолен" ще рече светец, който особено се е прославил с благовестяването на Евангелието и с обръщането на отделни народи в християнската вяра.

Паметта на Св. Седмочисленици се чества на 27 юли – датата, на която през 916 г. умира последният от седемте славянски просветители – Климент Охридски. Православната ни църква много точно свързва Борис-Михаил и тях в едно неделимо цяло чрез небесната титла.
Дейността им е колосална по обхват.

И сега, близо 12 века след тяхното просияване, ние продължаваме да нямаме истинска мярка за нея. В географско отношение резултатът от нея покрива територия от Централна Европа до Беринговия проток и от Северния полярен кръг до Хиндукуш. Над 10 процента от населението на света пише на азбуката, изобретена от Кирил и Методий и разпространена чрез делото на учениците им.

Най-смайващото обаче е друго – т. нар. черковнославянски език, на който продължава и до днес да се извършва богослужението в църквите на източноправославните славянски страни, е всъщност пригоденият за литургични нужди старобългарски език, известен още и като Кирило-Методиевски език. В света няма друг подобен пример на език, специално адаптиран за нуждите на богослужението, т.е. това е единственият език, който с пълно право може да бъде наречен литургичен.

Корпусът от изследванията за Кирил и Методий наброява над 20 000 статии, студии и монографии на учени от цял свят, публикувани през последните пет века. Въпреки това неясните въпроси около делото им остават. Историкът Божидар Димитров съвсем справедливо посочва: "Изглежда невероятно, но факт. Най-голямото постижение на християнската цивилизация в Източна Европа – създаването на славянската писменост и богослужението на славянски език – е един от най-слабо осветените от историографията въпроси."

Продължава да е открит въпросът за произхода на двамата братя; въпросът за мотивите, които са ги тласнали към създаването на азбуката; въпросът кои са Климент и Наум; въпросът за същинската роля на цар Борис I – дали той е пасивен наблюдател, или същинският генератор на идеята за славянска писменост, застанал зад нея в течение на десетилетия – от раждането на идеята до общобългарския събор през 893 г., когато делото се увенчава с успех и славянобългарският език е произведен в ранг на официален език на българската държава и църква; въпросът защо, ако светите братя са византийски мисионери, официална Византия отчаяно мълчи изобщо за делото им, както за никое друго събитие?

Константин-Кирил е роден през 826 или 827 г. в Солун, а брат му – вероятно през 815 г. Константин твърде млад завършва прочутата Магнаурска школа, приема духовен сан и става преподавател в нея, където се сдобива и с прозвището Философ. На Методий е поверено управлението на една славянска област, вероятно в долината на р. Брегалница и Струмишко. Но той скоро напуска княжеството, отива в манастира "Св. Полихрон" на планината Олимп в Мала Азия и се замонашва. Тук пристига след мисията при сарацините през 851 г., в която взема участие, и Константин. Времето от 851 до 859 г. двамата братя прекарват, "беседвайки с книгите". Според изследователите именно тук Кирил създава азбуката около 855 г., а с помощта на брат му Методий са преведени и част от богослужебните книги. Да не забравяме, че Моравската мисия предстои чак след осем години. Кое може да накара двама младежи с блестяща кариера да зарежат всичко и да се затворят в манастирската тишина, освен скрепеното чрез особен завет съзнание за мисия? Може би не случайно, преди да издъхне, Кирил казва на брат си: "Е, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда."

Двамата нарушават усамотението си през 860 г., когато са натоварени лично от императора с хазарската мисия. По време на нея се случват три знаменателни неща: Константин открива мощите на третия поред римски епископ св. Климент Римски, убит мъченически по времето на Домициан (81-98 г.), които са хвърлени в морето близо до Херсон и ги взема със себе си; след време те ще бъдат главният му коз пред римския папа при диспута за "триезичната догма" и в крайна сметка за благосклонното отношение на папата към богослужението, извършвано на славянски език; тук, също така, Константин се сдобива с Евангелие и Псалтир, написани със "сурски" букви, т.е. на сирийски, или още по-точно – на арамейски. Да припомним, че двете фрази, които произнася на непознат език Иисус Христос в Евангелието, са именно на арамейски; тук Константин отскача и при аланите, които живеят в околностите на гр. Фула. А аланите са народ, родствен по произход с прабългарите. Всъщност двата народа са рамо до рамо при няколкото държавотворчески прабългарски обединения преди появата на Аспарух в устието на Дунав.

Още няколко неща правят впечатление. През 862 г. моравският княз Ростислав изпраща пратеници при византийския император Михаил III да моли за християнски мисионери и просветители. По това време неговата държава е в клещите на съюза между Людовик Немски и княз Борис I. Моравия се намира в папския диоцез и Михаил III е щастлив, че ще може да разшири влиянието си. Така Константин и Методий заминават през 863 г. на най-съдбоносната си мисия

А Борис в близките година-две покръства народа си, започвайки истинска игра между трите големи християнски центъра – Рим, Константинопол и немското духовенство. Българите първоначално са покръстени от византийски духовници, после четири години в българските земи се разпореждат папски духовници, междувременно пристига и немско духовенство, което обаче е принудено да се върне обратно. Княз Борис изпраща дълги въпросници до папа Николай I и патриарх Фотий, свързани с приемането на новата религия. Много от въпросите звучат доста наивно. Доколко всичко това е продиктувано от искреното желание на новопосветения да проумее новата вяра от най-чистия извор и доколко е добре изиграна политическа игра?

Константин умира на 14 февруари 869 г. в Рим. 50 дни преди смъртта си е подстриган във велика схима – последната, най-високата степен на монашеско отречение от света и приема името Кирил. Погребан е в базиликата "Св. Климент" – храма на светеца, чиито мощи самият той донася в Рим. Ето как небесното за миг ни разкрива една от тайните си: Кирил открива мощите на светеца, а сетне Св. Климент на свой ред се погрижва за неговите останки. Методий се труди на полето на славянската писменост още 16 години. С помощта на учениците си успява да преведе почти всички книги на Стария завет на Библията. Умира на 6 април 885 г. Някъде по това време Великоморавия отново е заплашена от българо-немски съюз.

След смъртта му учениците му са подложени на гонения. И те "…закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". В крайна сметка Климент, Наум и Ангеларий достигат българския царски двор. Ангеларий скоро умира и е погребан в Плиска. Гробът му остава неизвестен. Климент е изпратен от Борис в Македония, където за две десетилетия подготвя бъдещия свещенически клир на България. Наум известно време работи в Плиска, където под негово ръководство творят такива книжовници като Константин Преславски и Йоан Екзарх, а след това се присъединява към Климент в Македония. За останалите двама – Сава и Горазд – се знае малко. Един руски пътешественик видял храм и манастир на Св. Горазд близо до гр. Берат, Албания. Мощите му не са открити.

Историците свенливо споменават, че младият Борис се възцарява в долината на р. Брегалница през 852 година. Ако си дадем сметка, че някъде тук малко преди това Методий управлява малко славянско княжество, а и ако вземем предвид споменатото в "Краткото житие на Кирил", че той именно в Брегалница кръстил голям брой славяни, около 54 000, преди другите си важни държавни мисии, може би няма да прозвучи толкова странно изводът, че е съществувал специален завет между двамата братя, чийто произход предвид прекрасните преводи на старобългарски език може да се смята за почти доказан, от една страна, и княз Борис, от друга – при това, пазен в дълбока тайна.

Единствено така може да се обясни вековното мълчание на Византия за дейността на нейните "мисионери", досетила се в един момент за "уловката" и успехът на делото им тъкмо в България. А защо, в хода на тази логика, да не разгледаме и моравската мисия като един вид специфичен "лабораторен опит" на българския владетел, провокиран сполучливо от самия него – та той в рамките на половин век успява да покръсти народа си, да му осигури самостоятелна църква, лавирайки между големите християнски центрове, да го сдобие с писменост и книжнина на родния му език и да закрепи това положение чрез всенароден събор?