Православно- мюсюлмански диалог в България

„Аз вярвам, че диалогът е за предпочитане пред мълчанието, което култивира единствено съмнения/подозрения и често дори омраза.” Архиепископ Анастасиос Янулатос

Когато говорим за насилие и дори тероризъм, автоматично стигаме до все по-актуалната през последните години тема за междурелигиозните конфликти и сблъсъци. Насилието не може да представлява нито една цивилизация. То е липса на цивилизованост въобще и връщане към закона на джунглата. Не е редно да позволим религията да символизира силата, двигател на тероризма. Точно обратното – нужно е да се подчертае ролята на религиите за мирното разрешаване на военните и политически конфликти.

Междурелигиозният диалог е един от най-трудните и пораждащи противоречия диалози в контекста на религията и в програмите на Световния Съвет на Църквите. Защо е значим този диалог за България? Процесът на глобализация стеснява света и различни религии влизат ежедневно в съприкосновение помежду си. Тенденциите към религиозен плурализъм и диалог в световен мащаб, неминуемо засягат и нас, особено след приемането на страната ни в Европейския Съюз. В България съществува многовековна взаимообвързаност между мюсюлмани и православни. Ние сме единствената държава в Европейския Съюз с 12% мюсюлманско население, държава – мост между християнството и исляма. Именно затова днес повече от всякога сме задължени да говорим открито за нашите верови различия и да влизаме в диалог, с цел изграждане на доверие и превъзмогване на създадените през годините стереотипи между двете религиозни общности.

Религиозните различия спекулативно се използват да подкрепят определени политически и етнически интереси и позиции. След 1989 година на Балканите избухват четири войни – Босна, Косово, Хърватска и Македония. Не може да се твърди, че единствено и само веровите различия са в основата на тези кървави сблъсъци. Очевидно е, че в тези изключително комплексни конфликти, определени мюсюлмански кръгове са се опитали да използват нечии религиозни убеждения, позовавайки се на лозунги от Корана. Освен това е ясно, че еднороден, единен ислям няма, както няма и обединена християнска църква. Затова не е уместно да обвиняваме религията за грешките, извършени от лидери, израстнали и възпитани в атеистична образователна система, макар и подкрепящи по-късно религиозни групи.

Защо е необходим и важен междурелигиозният диалог за нашето съвремие?
– преодоляване на недоразумения;
– промоциране на трезво религиозно съзнание;
– размяна на различни гледни точки и критики, разбирайки и приемайки позицията и аргументите на опонента.

НЕОБХОДИМОСТ И ЗНАЧЕНИЕ НА ПРАВОСЛАВНО–МЮСЮЛМАНСКИЯ ДИАЛОГ В БЪЛГАРИЯ ДНЕС

ГЛАВА 1: Исторически преглед на православно-мюсюлманския диалог в България с акцент на съвместното съществуване

Като световна практика във воденето на диалози се налага повторното прочитане и коментиране на болезнените и спорни исторически моменти, породили конфликтите. Защо е необходимо да се говори открито за миналото и за натрупания през годините опит?

Първо – за да се излекуват болезнените спомените и второ – за да се предпазят идните поколения от грешките, допуснати от предшествениците им в миналото. Православната църква е в контакт с исляма още от самото му възникване и диалогът между тях е приемал различни форми. Имало е периоди на сблъсъци и конфронтации, но също така и време на мирно и хармонично съжителство.

1. Отношенията на диалог на православни и мюсюлмани в България започват от момента на установяване на съвместно им съществуване, а именно „Отоманският период” (1393-1878), който е и началото на мюсюлманско присъствие в земите ни и времето, когато двете религиозни общности започват да съжителстват, установявайки модел на историческа интеграция. Това е и началото на по-късно развития български модел на мирно съвместно съществуване.

2. През втория период „Мирен и хармоничен съвместен живот” (1878-1944) българският модел на толерантност, търпимост и съжителство се формира напълно. Това е и времето, когато мюсюлманските малцинствени групи се интерират в българското общество. Първата Конституция – Търновската (от 1878), със специална клауза гарантира религиозната толерантност в страната и зачитане правата на всички малцинствени групи, живеещи на територията й. Специално внимание заслужават българските мюсюлмани или помаците. Техният произход и ролята им в обществото е тясно свързана с проблема за православно-мюсюлманския диалог. Тези българо-говорящи мюсюлмани са планинско население, по настоящем обитаващо пет балкански държави – България, Гърция, Македония, Албания и Турция. Като цяло те наброяват 500 хиляди души, на територията на нашата страна са 200 – 250 хил. Голяма част от тях се самоопределят като българи, но изповядват исляма.

3. „Времето на комунизма” (1944-1989) е следващият – трети период, който се характеризира като много труден както за БПЦ, така и за мюсюлманските малцинства. Водена от принципа за установяване на „еднонационална държава”, комунистическата партия предприема многобройни инициативи срещу мюсюлманските малцинства, целящи пълна асимилация както на помаците, така и на етническите турци. (1972-74 – смяна на имената на помаците с български имена; 1984-85 масовото преименуване на етническите турци или т.нар. „възродителен процес”).

4. Последният период – „Диалог и съжителство в пост-комунистическа България” (след 1989), когато политическата ситуация в страната е напълно променена, се характеризира със завръщане на политиката на толерантност и сътрудничество между религиозните общности. С Конституцията от 13.07.1991 българската държава гарантира религиозните права на всички свои граждани, включително тези на малцинствените вероизповедания.

ГЛАВА 2: Съвременен междурелигиозен диалог – необходимостта от срещи на вярващи християни и мюсюлмани и приносът на православните в него

Едно от най-удачните определения за междурелигиозен диалог е това на бившия мисионер и англикански епископ на Уинчестър – Джон Тейлър: „Междурелигиозният диалог е като постоянен/непрестанен разговор между партньори, които не споделят еднакви позиции, но които признават и уважават противоречията и взаимно изключващите си начини на мислене.”

За православните модерният християнско-мюсюлмански диалог е вече пети етап в тяхното историческо съжителство и полемика. Съвременният диалог има 35-годишна история. Тя започва с две важни стъпки предприети от Римокатолическата църква и от ССЦ. Това са: документът, издаден по време на Втория Ватикански събор – Nostra Aetate (1965), който радикално променя отношението на католицизма към другите религии и инициативата на ССЦ за създаването на под-секцията за диалог през 1971 година.

2.1. Участие на православната църква в програмите на под-секцията за диалог на ССЦ.
Митрополит Джордж Кходр от Ливан е сред първите личности, посветили се на междурелигиозния диалог в ССЦ още от зараждането на идеята за него. На среща на Централната комисия в Адис Абеба през 1971 той прави обръщение към всички учатници „Християнството в плуралистичното общество – дейността на Светия Дух”, с което много революционно поставя въпроса за присъствието на Христос извън християнската история и за духовния живот на не-християните.
Тарек Митри – православен богослов от Ливан.

От 1991 година, след преструктурирането на ССЦ под-секцията за диалог спира своето съществуване и Тарек Митри е избран за програмен секретар на мюсюлманско-християнския диалог. Неговият принос като ръководител на тази секция е изключително голям, тъй като той доразвива идеята за диалога между вярващите от различни религии, като поставя на дневен ред множество спорни и противоречиви етични въпроси като Човешките права, Религиозна свобода, Право и общество и др.

2.2. Съвременен православно-мюсюлмански диалог.

Вземайки предвид дългия исторически опит на съжителство на православието и исляма и развитието на житейския диалог между тях в съвременността ни, двете религиозни традиции започват да развиват нова форма на комуникация – диалог на идеи, диалог на интелектуално ниво. Освен срещите и дискусиите между представители на различни религии, организирани от ССЦ, съвременният академичният диалог и научен обмен между православното християнство и исляма поставя своето начало през 1985. Оттогава до 2002 девет консултации, организирани под патронажа на православния център към Вселенската Патриаршия Шамбези – Швейцария и Кралската академия за Ислямски цивилизации – Аман, дават идея за това какво именно представлява академичният сблъсък, диалогът на идеи.

Инициатори на тези срещи са митрополит Дамаскинос Папандреу – Вселенска патриаршия и принц Ал-Хасан бин Талал – Аман.

Независимо, че там се разискват социални и етични проблеми в глобален мащаб и участниците водят разговори на високо научно ниво, дискусиите са белязани от човешкото присъствие и лични контакти между хората. Както митрополит Дамаскинос отбелява: „Хората се срещат като религиозни опоненти, а се разделят като приятели.”

Фактът, че източното християнство е в изключителна близост до мюсюлманския свят – географски, културно, исторически и дори духовно, прави участието на православната църква в модерния междурелигиозен диалог от изключителна важност.

Диалогът, това е опит да се проумеят както сходствата така и различията на другите. На различни места по света ние сме свидетели на многообразни ситуации и обществени отношения, но диалогът представлява винаги една възможност за засилване толерантността в обществото.

ГЛАВА 3: Живият диалог. Съществуващи модели на православно-мюсюлмански диалог в България и бъдещи перспективи

Основните принципи в междурелигиозния диалог, установени както по-време на диалозите в ССЦ, така и в тези, провеждани под егидата на Шамбези, са свързани със съществуващите модели на диалог в съвременна България. Как нашият опит и ситуация биха могли да обогатят и да повлияят междурелигиозните отношения въобще?

3.1. Диалог между хора на вярата / диалог на личностно ниво.

• Живият диалог – дългогодишното съвместно съществуване на мюсюлмани и православни, взаимното разбирателство и взаимопомощ могат да бъдат изразени със спецефичният български термин комшулук – означаващ мирно, съседско, зачитащо съжителство. През последното десетилетие на двадесети век, когато на Балканите избухват междурелегиозни и междуетнически конфликти, българските християни и мюсюлмани съумяват да съхранят принципа на комшулук, съжителство и сътрудничество. Този принцип е описан от изтъкнатия филолог на 20 век Иван Хаджийски: „Дори и в най-малките градчета имало малки вратички (комшулуци) на оградите, които никога не се затваряли и преръщали дворовете в нещо като скачени съдове. През тях съседите си предлагали всякакъв род взаимопомощ, а също така можели да вземат назаем и всичко от което имат нужда без да искат специално позволение за това.”

Пример за това как двете религиозни традиции са се преплели взаимно с течение на годините и по-специално в района на Родопите е появата на помаците. След падането на комунизма през 1989 помашкото население, подобно на други малцинствени групи става обект на политически интереси и апетити.

• Солидарност и Диакония – диалог на базата на кооперация и съвместни действия. В духа на хубавата българска традиция на толерантност и разбирателство, православните християни и мюсюлманите показват взаимен респект и уважение по време на празнични чествания, семейни поводи, а също така и в трудни моменти, когато независимо от веровите си различия хората си помагат, подкрепят се взаимно и си имат доверие. Неписано правило в България е раздаването на начервени яйца за Великден от православните на техните мюсюлмански съседи. Множество примери от различни краища на страната свидетелстват за мирното съвместно съжителство и взаимопомощ на представителите на двете религиозни традиции и съществуването на толерантни отношения между тях.

• Духовен диалог – Неделима част от православната духовност е църковният храм. Инспирирани от перфектната хармония на интериора и екстериора на храмовете, често пъти мюсюманите буквално ги копират архитектурно, а по време на турското робство просто ги трансформират в джамии.

В по-ново време сме свидетели на желание от страна на свещеници и мюфтии да се опознаят взаимно и да споделят съвместния си живот особено в райони, където двете религиозни групи съжителстват. В трудни моменти и особено при природни бедствия те дори се молят заедно.

3.2. Диалог на институционално ниво – съществуващи модели на диалог.

Независимо от дългото съжителство на двете религиозни традиции, политиците в България се опитват да запазят и дори задълбочат съществуващите различия между тях. За запазване мирният модел на съжителство е от изключителна важност да бъде широко разпространявана информация за двете религии до всички етнически групи с цел минимализиране на стереотипите, изградени в тяхното съзнание и затвърждаване взаимното разбиране.

3.3. Бъдещи перспективи.

Като нов член на Европейския Съюз България може да предложи своя вековен модел на мирен православно-мюсюлмански диалог. Двете религиозни общности могат да адресирират своето общо послание към новия Европейски ред – послание за мир, толерантност, взаимно разбиране, уважение е взаимопомощ.

Единствено от нас зависи за изградим съвременната българска история и да изградим имиджа на България сред останалите държави в Европа. Какво представлява ислямът за нас, хората от Балканите – дали това е историческо предизвикателство или съвременна реалност? Често Балканите са описвани като зона, в която се сблъскват цивилизациите на християнството и исляма, като гранична територия между двете религии. Границите обикновено разделят хората, но от друга страна те могат да са зона на контакт, която свързва.

Православни и мюсюлмани в България – ние имаме обща история, обща култура; делим обща земя. Заедно бихме могли да изградим едно по-добро общество, бихме могли да адресираме общи въпроси и да участваме активно в новото плуралистично европейско разнообразие. Присъствието и изявите на хората на вярата, борещи се заедно за мир и хармония е от особена важност в днешното все по-материално и недуховно време.

Връзките помежду ни и със всички останали човешки същества са белязяне от Християнския призив за любов, любов, която включва всичко и всички. (1 Йоан 4:16). За истинен, съдържателен диалог не е достатъчно само да се пишат догматични формули и да се създават правила. Нашите дискусии и становища трябва да отразяват всекидневния ни опит, като всяка една изолация и отказ от диалог би било голяма грешка и отказ от приемане на действителността, в която живеем. Сега е дошло времето да строим здрави мостове между двете религиозни традиции в България – мостове на взаимно разбирателство, взаимно зачитне, мостове на доверие и любов. Това би била основа за по-добро общо бъдеще, по-правово общество и обединена, а същевременно разнородна верово нация.

От особена важност за бъдещето на страната ни и за пълната й интеграция в Европейския Съюз е нейната духовна и морална стабилност. Тази стабилност намира отражение в диалога между различните етнически и религиозни групи в България. Тъй като съм убедена в това, считам че православно-мюсюлманският диалог е от особено значение и е уместен за нас и се нуждае от по-широко афиширане и разпространение.