Църквата и училището
Съвременното образование отдавна е станало интелектуалистично и по-малко или повече е сведено до затворено натрупване на факти. Училището вече почти не е възпитателна институция и скоро няма да може дори да се говори за религиозно, нравствено, естетическо, та дори и за физическо възпитание.
У нас, както и във всички страни от т. нар. реален социализъм, училището е допълнително разрушено от идеологическото изтезание и от изискванията да се формира атеистично съзнание и общество. В училището можеше да се говори за всичко онова, което не е съвместимо със съществуващата идеология, само по отрицателен начин, като се използва принципът на „негативната селекция”, което важи особено за религията. Църквата беше изгонена от обществото и беше лишена от по-значимо влияние върху обществения живот.
Това училище формираше подмазвачески манталитет, поданически морал, страх, свобода на безчестието, общество на необуздани права, объркани и незавършени хора, често и интелектуални инвалиди.
Днес, когато марксистко-болшевишката идеология изчезва почти по целия свят и когато се чувства все по-голямата пустота, която тя оставя след себе си, все повече се чуват искания в държавните училища да се въведе обучение с религиозно съдържание. Тези желания се артикулират чрез две становища: 1) това да бъде вероучение, в което преобладава мнението, че то трябва да бъде факултативен предмет (това е желанието на Църквата и на останалите религиозни общности); и 2) това да бъде някаква „безпристрастна” история на религиите (това е желанието на много културно-просветни институции). При това няма емпирични изследвания, въз основа на които би могло да се заключи какъв е реалният интерес на децата и родителите към тези два предмета, както и за тяхното ясно разграничаване.
Въпреки че тези две становища спрямо проблема за обучението във вярата не съвпадат, въпросът дали това ще доведе до неразбирателство между Църквата и училището остава. Възможно ли е да бъдат удовлетворени и двете желания? Отговорът на този и на други подобни въпроси може да последва едва когато се утвърдят целите на вероучението и на науката за религията.
Когато става дума за желанието на Църквата да се въведе вероучение в училище, трябва да се знае, че християнизацията в най-широк смисъл и вероучението в по-тесен не могат да се сведат до научаване на „азбуката на вярата”, т. е. до знанието като такова. Вероучението има за цел преди всичко формиране на Божия образ в човека, придобиване на Христос, принасяне опита на вярата, формиране на християнско съзнание и възглед за света и опредметяване на всичко това в конкретния живот. За църковното самосъзнание да знаеш и да бъдеш са понятия, които се различават, но и които не могат да се разделят едно от друго. Оттук вероучението предполага активното въвеждане в литургичния и светотайнствен живот на Църквата и участието в него.
Вярата не е плод на интензивното и постоянно изучаване на църковната традиция, т. е. на „основната информация за Библията”. До нея не се достига само чрез увеличаването на катехезическото знание и материал, а предимно чрез опита. Знанието за вярата не е самоцел, защото то винаги е функционално, т. е. има за цел да създава предпоставките на духовната среда за екзистенциалната среща на Бога с човека и да „подготвя пътя” за Оня, който наистина просвещава и освещава – Богочовека Христос. Това метафизично събитие се случва в Църквата и чрез Църквата. Вероучението и знанието за вярата има смисъл само ако има сотириологичен характер, т. е. ако води към спасение и преобразяване на света и човека.
Целият досегашен опит – както у нас, така и в света – показва, че класическото вероучение в училищата не дава желания ефект и дори може да се каже, че създава определени предпоставки за приемането на теоретичен или практически атеизъм, докато атеистичните училища са проправяли път за вярата. Това е парадокс, но този факт не е трудно да се докаже. Причината за това трябва да се търси в обстоятелството, че вероучението се разбира като интелектуална дисциплина, която не се различава съществено от обичайния морализъм в полето на обществената конвенционалност. То е било отделено от живота на Църквата, както впрочем и много богословски училища.
Ако искаме вероучение, което да даде истински плодове, тогава трябва да освободим всички наръчници от моралистичните и юридически определения, формули и фрази, защото този метод на преподаване на вярата създава у децата представата за Бога като садистичен авторитет. Православието не е система от „забрани” и „правила” за живот, а самият живот в неговата пълнота. Ако обучението във вярата се ограничи само до класната стая и се лиши от молитвата, като най-добър метод за богопознание и човекопознание, от причастието, от четенето на Апостола, от хоровото и едногласното пеене на богослуженията, вярата се превръща в идеология, в безплодна система от определения и понятия, без връзка с конкретния живот.
Особено значение за успеха на вероучението имат учителите по вероучение. Обикновено се смята, че добър вероучител е оня, който има качества на добър педагог, който използва съвременните педагогически методи, който притежава голямо знание и има любов към работата и към децата. Според този критерий учителят по вероучение не се различава от другите учители и педагози, защото се предполага, че тези качества ги имат и те. Той обаче трябва да притежава и още нещо: качествата на литург. Това означава, че трябва да се подготвя за своето служение с пост и молитва, с добродетели и добри дела, защото единствено така неговите думи могат да бъдат израз на Вечното Слово. Човешкият ум и човешкото слово трябва да се смирят и съобразят с Христовото слово и ум. Говоренето за вярата не трябва само да изразява впечатлението за красноречието и учеността, но предимно впечатление за свидетелство и в този смисъл вероучението е описателно потвърждение на опита от вярата.
Съвременният ритъм и начин на живот разрушават общността, а децата, и въобще хората, са самотни. Затова обучението във вярата трябва да развие в тях съзнанието, че пълнотата на личното израстване и усъвършенстване зависи от израстването и усъвършенстването в общността, т. е. в Църквата като благодатна общност, която се различава от всички останали общности. За да се постигне това, освен активното участие в литургичния живот, като метод трябва да се използват поклонническите пътувания по свети места, играта, излети, летни и зимни лагери. Въпреки че децата са пренатоварени от учебните програми, заслужава си да се намери възможност обучението (вероучението) да се извършва по време на зимните и летни ваканции по манастирите, в лагерите или зимните центрове. Тогава децата биха могли да почиват, да се сприятеляват, да играят, но и биха учили по „незадължителен” начин за вярата.
Истините на вярата могат да бъдат изразени и приети чрез религиозната и църковната музика, песни и изкуство. И тъй като живеем във време на информационната цивилизация и в цивилизацията на образите, тъй като телевизията е едно от най-мощните средства за формиране на съзнанието и живота на хората, вероучението трябва да има място в средствата за обществено осведомяване, особено в телевизията и радиото. По различни причини православните не са използвали това досега, или поне не в значителна степен, докато например днес посланието на Римокатолическата църква е в обращение посредством пет хиляди радиостанции и две хиляди телевизионни студия.
От всичко казано дотук може да се достигне до следните заключения: 1) вероучението не може да бъде отделено от цялостния живот на Църквата и да бъде нещо „неутрално”, „безпристрастно” и разделено от конкретния живот; 2) програмите, наръчниците и средствата за обучение, организация и изпълняване на преподаването трябва да бъдат изключително в компетенцията на Църквата; и 3) вероятно най-приемливо е вероучението да бъде факултативен предмет, който да се преподава в държавните училища, и то по няколко причини. Първо заради това, че в момента Църквата няма достатъчно кадри, за да може обучението да се въведе във всички училища. Второ, ако вероучението би било задължителен предмет, има опасност то да предизвика отрицателна реакция сред учениците и техните родители. Трето, днес вероучението не може да бъде ограничено само до децата, защото и децата и възрастните в еднаква степен не знаят за вярата. Затова по света все повече се говори за „цялостна” или „семейна” катехизация и вероучение, което изисква нов подход, нов метод, а и ново място.
Но що се отнася до желанието за това науката за религията да се въведе като специален предмет в училищата, трябва да се каже, че това също е необходимо по няколко причини. Изучаването на феномена на религията и на всяка религия поотделно със сигурност ще допринесе за по-доброто разбиране на културата въобще. В нашата страна, а и навсякъде по света, се сблъскват и се проникват различни религии, което е една от предпоставките да се достигне до по-доброто разбиране и сближаване между хората и народите. Но така, както се предлага, този предмет трябва да бъде гола „информация” за религиите, която не предполага никакво религиозно възпитание или връзка с практическия живот, а само някакъв „безпристрастен” и „обективно-научен” размисъл за религиите, което означава, че той въобще не може да измести или да замени вероучението.
Ако искаме да се приспособим към училищните програми и методи на света, най-добре би било в учебниците на вече съществуващите предмети в основните и средни училища (история, психология, социология, философия, литература, история на изкуството и т. н.) да се включи особен раздел за религията (в зависимост от това, за кой предмет става дума), изцяло приспособен към възрастта на учениците. Както навсякъде по света, днес в университетите би трябвало да се основе отделна катедра по история, философия, социология и психология на религията, а при Академията на науките – специален отдел за интердисциплинарно изучаване на религията. По-доброто и по-задълбоченото запознаване с религията и с нейната инкултурация би допринесло за присъединяването на Богословския факултет към университета. В този случай, при условие че вероучението ще се преподава като факултативен предмет в държавните училища, не би имало нужда от нов специален предмет за религията, който все едно как се нарича, защото, освен че би бил допълнително натоварване за учениците, той не би могъл обективно да изчерпи твърде сложния феномен на религията.
Ако този проблем се разреши по такъв начин, не би се стигнало до неразбирателство между държавата и училището, от една страна, и Църквата – от друга. И нещо още по-важно – това би било най-добрият път за издигането на нашето училище и култура на по-високо ниво.
За да се разреши въпросът за обучението във вярата по правилен и цялостен начин и с оглед формирането на истински хора и на истински духовни ценности, са необходими предварителни условия. Религията трябва да се утвърди като конститутивен фактор на обществото, а не както беше досега – „частно дело” или някакво необходимо зло, което трябва да се търпи по една или друга причина. Това би променило позицията на обществото спрямо Църквата и би довело до обществена грижа за напредването на религията и животът във вярата и до нормалното разрешаване на всички проблеми между Църквата и държавата. Нашата държава трябва да стане идеологически неутрална и да се откаже от монопола над образованието и възпитанието, да направи възможна пълната автономия на университетите, училищата и на културата въобще, защото това е необходимо за развитието на науката и научната обективност. Партийната и идеологическа държава направи всичко това невъзможно. Държавата трябва да направи възможно факултативното въвеждане на обучението във вярата по административен път – вероучение в държавните училища. Църквата може да използва това право според своите възможности и нужди, а заедно с тези законови норми държавата евентуално би могла, отново според своите възможности, да подпомогне материално Църквата.
Без тези предпоставки въпросът за обучението във вярата не може да се реши по добър начин, както и въпросът за образованието и културата въобще.
Превод: Свилен Тутеков
Следвайте ни
Дори костите им да изгният в метастази, възрастните, няма да разберат, че това е от греховете им. Най-много да похулят Бога в жестоките си мъки. Толкова далече са от вярата.Те нямат шанс! Интелектуалците в гордостта и саможивостта си, никога няма да открият Бога през земния си път, а те са, които с неистовите си крясъци формират отрицателно отношение към образование в истините на вярата и любовта. Единствената ни надежда са децата ни. Докато все още са чисти и необременени от безумието на света.
Да се въведе в училищата предмет религия и да се изучават всички рлигии е безсмислено. Това само ще доведе до натрупване на още и още информация за децата. Без друго те са изключително натоварени. Не може една вяра да се изучава чисто информационно. Нашата Света Православна вяра е жива, т.е тя е действена. Религията не бива само да дава информация, това не прави човека по достоен. Религията преди всичко трябва да възпитава в милосърдие, състрадание и на края в любов към ближния. Такавова е нашето православие, а не просто информация. Това не е предаване по телевизията. Както казва един светия: „Православието трябва да се живее, не е достатъчно само да се учи“.
Добре, че такива като другарката Траянка не са на власт, защото те щяха да отворят лагерите за нечистите идеологически хора и да въведат ограничения на свободата на нещастните българи. Нещастията на хората, другарко Траянке, може да не са от греховете им, както ги бичувате, а може да са от лукавия, може да са спасителен благодатен Кръст, който Господ им дава, може да е следствие на злоумисъл от други люде, може да са следствие на лошите храни и лош стандарт на живот, може да са път към откровения, които те заради такива като Вас и старостилците не могат да видят с очите на вярата. Вярата в образованието е нещо много сложно. Трябва да има съгласуваност между възгледа на религията за света и това, което се учи по другите предмети иначе ще се объркат децата и ще станат раздори между преподавателите. Затова запознаването с религията у нас не следва да е конфесионално – за какво фаворизираме всячески БПЦ? -, а следва да е общокултурно и принципно
http://www.slavicorthodox.hit.bg
Чингис, ти все хленчиш и мрънкаш, че си недооценен. Явно е, че не си щастлив човек. И за жалост, не те очаква нещо кой знае колко по-добро от това, няма какво да се лъжеме. Е, не би ли желал, когато си в ада, да има кой да се помоли за тебе. Може пък и да бъде облекчена съдбата ти от нечия чиста, детска молитва. Защо риташ срещу ръжен? Защо искаш всички да погинат с тебе? Защо искаш да повлечеш и други към погибелта?
цитат: „Нещастията на хората, другарко Траянке, може да не са от греховете им, както ги бичувате, а може да са от лукавия, може да са спасителен благодатен Кръст, който Господ им дава, може да е следствие на злоумисъл от други люде, може да са следствие на лошите храни и лош стандарт на живот“
Лоши храни, лош стандарт на живот….Г-н или г-жа „Чингис, нима тези лоши неща не ни се случват, пак заради нашите грехове? Много лесно е да се каже, ами лошата храна е виновна, или лошия стандарт е виновен, или пък други лоши хора ми мислят злото и затова то ми се случва. Проблема е в нас самите, а не в храната, стандарта или пък някои друг ни прави лош живота. Промяната трябва да тръгне от самия човек, а не от нещо външно.
Другарко Траянке,
Аз нито хленча, нито мрънкам, а търся справедливост и заслуженото според истината. Виждам, че се изживявате като пророк за моята съдба, затова следва да си докажете твърденията къде ще отиде душата ми след моята земна кончина. Основният постулат на „ревностните чисти православни“ като Вас е, че идват дни на отстъплението и ни чака Второ пришествие. Ако това обаче не е вярно всичките ви злоупотреби с живота на хората и техните наложени от вас страдания и лишения ще отидат напусто. Ако е вярна прогнозата на някои футуристи, които ни казват, че ни чака по-добър живот от този в миналите времена цялата Ви заплашителна лексика отива напразно и ще се изложите много в световен мащаб. Старая се да живея и работя така, че да не се нуждая от чужди молтви за Божието решение за моята задгробна участ. Ако пък имам нужда все ще се намери някой сред хората на православието, да се помолят за мен, което им е задължение. И по-леко с патоса,моля Ви.
http://www.slavicorthodox.hit.bg
Забележително интервю:
http://www.ruskline.ru/monitoring_smi/2010/oktyabr/07/razgovor_v_drugom_izmerenii/
„Преклонението у нас пред чуждата идея, пред чуждия език и чуждата култура не е от вчера. То дори не е от Паисий, който само му отправи първото порицание на всеослушание в ново време.Но в по-прежни години покрай това преклонение израстваше и реакцията, стресването, опомването. Априлов не бе единственият, който се върна отсред пътя на нанадолнището. В днешни дни тази реакция, това сепване именно търсим със затаен дъх, с трепет. Защото днес може би е по-малко от всякога позволено да затваряме очи пред угрозата.“
Петко Войников, Култура, цивилизация и демокрация, С.,1993,с.91-92
http://www.slavicorthodox.hit.bg
„Във всеки случай, едно е сигурно:че европейската цивилизация днес за днес не носи характера на религиозност, била тази религиозност християнска, неопаганична или друга.(…)
При това, когато става дума за религиозен характер на европейската цивилизация, не би могло да се забравя, че не само в Европа са представени най-различни християнски и нехристиянски вероизповедания, твърде несходни помежду си не толкова по догма и форма, колкото по дух, но че и дори една и съща религиозна доктрина, едно и също религиозно учение в различни страни се пречупва в най-различни цветове през призмата на националния, расовия темперамент, климата, традицията и Бог знае още какво. (…)С една дума, във всички тия проблеми има толкова много преплитащи се особености, толкова много недоловими тънкости, че би било наистина дръзко да обобщаваме на едро и да свързваме в едно различни в основата си понятия!“
Петко Войников, Култура, цивилизация и демокрация,С.,1993,с.149
http://www.slavicorthodox.hit.bg
С това „другарко“, Чингис, ми припомни времето, в което бях учителка в детска градина. Като такава, като майка и баба, ти казвам, че няма нищо по-ценно, по-прекрасно, по-светло и чисто от детската душа. А тия, които желаят гибелта им, са виждали дете, само на картинка и оттдалеч. Същите са, като ония викащите „Разпни го“ и „Пусни Варава“. Затова Варава коля и беси и няма милост и човещина сред нас. А пък ти чакай футуролозите. Може би те, ще ти сменят памперса. И ми простете. И ти и Рефаб. нямам нищо лично срещу вас, просто, сърцето ми се къса от жал за децата.
Уважаема госпожо Таянка Георгиева,
Благодаря ви за последния постинг. Аз също съм работил с млади хора и съм им говорил за Бога и вярата. Това което съм научил от досега си с младия човек, това е, че той цени знанието, съответствието между думи и дела, искреността, доброто намерение, професионализма, акта на великодушие и благородство, отсъствието на зарибителен момент в дейността на ментора си, стремежа към добруване на личността в делата и словата на човека, с който кореспондира и възможността полученото знание и информация да бъде полезна в живота и да му даде перспективи, от които ще получи добро на земята в личен и обществен план. Затова изблици на религиозен комунизъм, на назидание, на репресия, на тираничност, на заплахи, на отсъствие на разбиране и човешко отношение, на самомнение, че само ние сме правите, ние сме богоизбраните – в случая на комунистите избрани от историята – носят само религиозен негативизъм сред младите. Поздрави, Чингиз.
http://www.slavicorthodox.hit.bg
Уважаеми господин Чингис, виждам, че не по-малко от мен мразите комунизма. Но и ние сме негови жертви. До тоя момент само се изобличавахме и „другаросвахме“.
Единствено децата, със жизненият си потенциал, и ако имат устоите на вярата в Бога, биха могли да променят в позитивен план нещата. В противен случай Църквата ще бъде грабена и разорявана от комунисти, защото в нея освен духовни има и материални ценности. Архиереите са без възможности за избор. Без жизнен опит и духовна прозорливост. Безсилни са да спрат процеса. Ние сме емигранти в собствената си държава. Нищо не зависи от нас. Заразата на комунизма е отровила всичко. Сега очаква да погълне и децата, ако не им дадем Бога за ориентир и опора.