Обучение в овладяване на жанровата специфика на старобългарската литература

Източник: Литернет.БГ

Ако всяка национална култура е оригинално неповторима и заедно с това е част от културата на света, то това с голяма сила важи за културата на България. Възникнала на кръстопът между Изтока и Запада, Европа и Азия, преди повече от хилядолетие, тази гранична култура е играла роля на свързващо звено с общочовешкия си универсален характер, но никога не е губела своята национална идентичност. Българската култура трябва да бъде източник на законна гордост и само познаването й може да предпази от двете крайности в отношението към нея – от национален нихилизъм до безпочвена мегаломания.

Свещената мисия на учителя е да поведе слепите по пътеките на знанието. Те трябва да се научат да разбират посланията, които са заключени в паметниците на духовната и материална култура. А тайнственият ключ ни е предложен от рецептивната естетика – ние не трябва механично да пренасяме нашите възгледи и представи през годините, да мерим една далечна култура с нашата мярка, да я съдим сурово, че е различна, и да изискваме от нея да се подчинява на нашите закони. Но и не трябва да се потапяме изцяло в нея, да гледаме на света с очите на тази култура. ”Творческото разбиране не се отказва от себе си, от своето място във времето, от своята култура и нищо не забравя” (Бахтин). Да се осъществи този диалог между обекта и субекта на възприемане, е често непосилна задача. Налице са обективни предпоставки – старобългарската литература е подчинена на религиозен мироглед, царство на символа и канона. Задължителните изисквания, които поставя нормативната естетика, я отдалечават от съвременните разбирания за художественост, а нравствените проблеми и стремежи на средновековния човек будят недоверие и недоумение у неподготвения читател. А когато той е на петнадесет години и иска в някого от героите да познае себе си и Бог за него е оня “тих и невъзмутим” наблюдател на човешката мъка и страдание, тогава първото докосване до старобългарските образци не само няма да предизвика естетическа наслада, но и самото възприемане ще бъде затруднено. Преодоляването на читателския стереотип е необходимо, за да се разбере истинската стойност на старата българска литература, която е нашият ценен принос в развитието на човешката култура. Трябва да се намери пътят за освобождаване от наивно-реалистичното мислене, да се положат усилия за овладяване на специфичния художествен свят, да се подходи по нов, различен начин, и разчупвайки традиционните схеми, да се изпита удовлетворение не само от естетическите качества на произведението, но и от наградата за усърдния труд.Проникването в четирите пласта на художественото произведение става постепенно, в зависимост от възприемателната способност, а тя от своя страна – от литературната подготвеност, защото една поетика, в която “човешкият живот е сън и сянка” (Йоасаф Бдински), не може да разчита само на интуитивното познание.

На понятието жанр трябва да се обърне специално внимание, за да се изградят способности за самостоятелно възприемане и анализ на художествената творба, тъй като в него се събират като във фокус противоречията между литературно-историческия канон и индивидуалната творческа изява. Нормативната естетика в значителна степен канонизира жанровите признаци и изисквания и твърде скъпернически отразява индивидуалността на автора. В изкуството на Средновековието, което “отразява колективните чувства на една религиозна общност, много неща зависят не от личността на автора на произведението, а от жанра, към който принадлежи” (Кр. Станчев). Вниманието към проблемите на жанра се основава както на историко-литературни, така и на методически съображения. Като понятие на историко-литературния процес, той е пресечна точка на теоретическото и историческото изучаване на литературата, а това, отнесено към учебната практика, означава, че изграждането на понятия за жанровите форми на старата литература е неделимо от историческото и естетическото възприемане на литературния текст.

Трудна е задачата на учителя – да направи срещата на учениците със средновековната книжнина ярка, обогатяваща и трайна. По пътя към тази съкровищница те трябва да бъдат водени внимателно, но и категорично. Трябва да бъде събрана и подредена пред тях мозайката от разпилени късове-текстове. За да блеснат пред тях с цялата си красота, те трябва неуморно да работят. И както опитна ръка достига до сърцето на диаманта, преди да украси чуден накит, така упорит труд е нужен, преди да се свали от текста това, което ни отделя от него, да се докоснем до посланията и чак тогава да се отвори творбата за сърцето ни. А ако вече имаме готов модел, в който текстът да заеме мястото си, както диамантът в накита, тогава старобългарската литература ще бъде оценена по достойнство.

***

Непрекъснатият процес на развитие на художествената литература, обусловен от промените в заобикалящата действителност, води до постигане на нови оригинални образи и форми, в съответствие със съдържанието на творбите. Измененията стават бавно, като най-трудно се променя жанровата система, оформена като относително устойчива структурна цялост. “Жанрът винаги е същият и несъщият, стар и нов в едно и също време, той живее със сегашното, но помни своето минало. Жанрът е представител на творческата памет в литературното развитие, именно затова той е способен да постигне единство и непрекъснатост на това развитие” (Бахтин).

В учебната програма е предвидено в уроците по стара българска литература да се поставят основите на системния историко-литературен и теоретико-литературен курс. Учениците, у които липсва концептуално или системно равнище на възприемане, притежават друга особеност: “очевидната, действаща на чувствата простота, с надмощие над гъвкавата аналитико-синтетична мисловност” (Б. Богданов). Затова опитът да възприемат строгата нормативност на жанровите модели ще бъде посрещнат с искрено недоумение, ако не бъдат последователно въведени в кардиналните промени, настъпили в света през Античността и Средновековието.

Учебното съдържание по история е така структурирано, че подготвя учениците за срещата със загадъчния свят на средновековната култура. Още първата тема: “Едно ново начало – Църквата”, ги запознава с необходимата научна информация за християнския мироглед и морал – с непознаваемата същност на триединния бог, християнската символика и тайнства, с мястото на Църквата в живота на средновековния човек, с ересите и съборите, със съдържанието на Божието слово – Библията. В рубриката “Лица на историята” се запознават с живота и делата на християнските апостоли и теолози – Петър и Павел, Августин Блажени, Йоан Златоуст и други. На фона на християнска Европа е представено раждането на Българското царство с всички велики личности и събития от политическата и културна история на България. Знанията по средновековна история трябва да се актуализират в часовете по литература. Те, заедно с доброто познаване на Библията като метатекст спрямо литературата, но и спрямо историята, са онзи важен елемент в работата на преподавателя, който води до изпълнение на основната задача – да се доближат до сложния свят на Средновековието и да мислят жанровата специфика като рецептивна норма.

За да се изяснят механизмите на творческия процес и особеностите на текста като негов продукт, е необходимо да се направи задълбочена характеристика на участниците в литературната комуникация през Средновековието. Моделът на полския специалист по славянски литератури Александър Наумов помага на учениците да осъзнаят посредническата роля на Библията като метатекст и да разберат стремежа на писателите “да направят своите творби съвършени и изискани – не само да се харесат на читателите си, а и да угодят, както подобава на неизменния и винаги съществуващ участник в комуникацията – Бога” (М. Шнитер). Така те ще бъдат предпазени от погрешни изводи за “незначителни” художествени достойнства на текста, за авторово “безсилие” и за “беден” кръгозор на възприемателя. Ако тези въпроси не бъдат изяснени предварително, при всеки следващ текст учениците ще очакват среща с нещо ново, различно, оригинално. Те ще се опират на собствените си представи за литературност и първоначалният интерес към старобългарската литература като нещо екзотично и уникално постепенно ще изчезне. А когато основните положения са овладени – независимо дали текстът повтаря или се отклонява от изискванията, удоволствието от откривателския труд остава.

Преди да се пристъпи към работа с жанровата система на старобългарската литература, трябва да се отдели внимание на изключваните от нея две групи текстове, които в Средновековието заемат специално място. Това са библейските текстове и молитвите. Те са двете страни на диалога Бог – Човек. Библейските текстове са свещени, “божие откровение”, и не подлежат на творчески операции. Те не са литература, стоят извън и над литературната система, служейки като неин основен модел и източник на конкретен текст. Библията е наречена от Нортръп Фрай “Великият код”, защото само чрез нея могат да се разберат символно-митологичните послания, които носят останалите текстове, и само нейното познаване може да осигури пътя към непознаваемия Бог. Другата форма на пряк контакт с Бога, без посредничеството на литературно-художествен текст, е молитвата, която също има сакрално значение. Тя е умствена дейност, която дори не се произнася на глас, момент на върховно съсредоточаване, предполагащо откъсване от земното.

Да се обясни сакралното значение на библейския текст и молитвата на ученици, които дори не познават тяхното съдържание, е, меко казано, трудно. Но ако се обърне внимание на спецификата на литературното общуване през Средновековието и те се запознаят с ролята на библейския ключ, ще достигнат до правилен извод за същността на всяка литературна творба, а именно, че тя е “част от общото послание на човечеството до Бога, което е отговор на неговото откровение чрез Библията” (М. Шнитер)

За да проникнат в света на старата българска литература, учениците трябва да се запознаят с нейните основни черти, тъй като без съзнателно отношение към нея възприемането й е невъзможно. Основните й особености се откриват през цялото деветвековно развитие. Това са: нейният синкретизъм, понеже изпълнява множество функции едновременно – художествени, социални и познавателни; своеобразен историзъм, изразяващ се в абсолютна вяра във всичко писано, стига да е в съгласие с митологичните представи; колективното й възприемане на обществени места на говорим език, което обуславя нейния демократизъм. Това, че литературната комуникация се осъществява най-вече по слухов път, трябва да бъде посочено още в началото, тъй като този факт играе голяма роля при стилистичното оформяне на текста.

От частичните теоретико-литературни знания, които учениците са придобили до началото на системния курс, те имат представа за спецификата на художествената практика, която е довела до обособяването на жанровите форми. Затова лесно определят в кое произведение преобладават чувствата и емоциите, свързани с мислите и преживяванията на хората; в кое – събитията, за които се разказва, и в кое – конфликтните действия, разкриващи противоречия в човешките отношения. Те знаят, че авторът в зависимост от своя талант, възможности и търсения, претворява тези “различни неща, с различни средства, по различен начин” (Аристотел). Това е основанието в “Поетика” да бъдат определени три основни литературни рода – лирика, епос и драма.

Рецептивната естетика определя жанра като рецепционен филтър, който възприемателят използва спрямо творбата, за да я разбере, доколкото жанрът позволява това. Очевидно е, че носителите на различен религиозен мироглед ще имат различен “хоризонт на очакване”. Изискванията към художественото творчество ще бъдат коренно различни. Промяната, настъпила в естетическия идеал – от мяра, хармония и подражание към символ, образ, канон и подобяване, неизбежно води до промяна в цялата система. Изучаването на старата българска литература е своеобразно навлизане в тайните й, затова познаването на функциите й и нейните отделни елементи е от особена важност. В този смисъл на помощ идва определението на академик Лихачов: “Под система на литературата разбирам определено съотношение на нейните части помежду им – на видовете литература (преводна и оригинална, църковна, историческа, естествена, публицистична и др.); на нейните жанрове; на нейните отделни произведения. В понятието система на литературата се включва освен това и отношението на литературата към други области на културата: към науката, религията, обществената мисъл, към различните изкуства, фолклора и т.н. Накрая към системата на литературата спада и нейното отношение към културите и литературите на другите славянски народи. В крайна сметка системата на литературата се определя от нейното отношение към историческата действителност – съотношението с нея съставя най-съществената част на системата”.

Структурата на литературата непрекъснато се изменя като най-устойчива е жанровата система. Да се изгради окончателна система на старобългарските жанрове е колкото важна, толкова и непосилна задача. Най-сигурният белег за точна и издържана класификация са онези извънлитературни признаци, посочени от Красимир Станчев в “Стилистика и жанрове на старобългарската литература”, които дават ясна представа за нейната социална разслоеност: официалност – неофициалност и култовост – извънкултовост. Те оформят четири квадранта, в които попадат литературни текстове, различни по предназначение и сфери на употреба, като всеки се подчинява в различна степен на средновековния канон. Официално-култовата литература изгражда ядрото на средновековната литературна система. Тя в най-пълна степен реализира основните философско-естетически принципи на Средновековието. Нейните етикет и канони са най-строго подчинени на религиозно-митологическия мироглед. Оригиналното творчество на старобългарските писатели тук е най-активно.

Такава система, която е близка до съвременната логика, вдъхва на учениците увереност, че ще успеят да се справят с тайните на една толкова непозната и далечна литература. За да ги предпазим обаче от излишна самоувереност, трябва да подчертаем, че фактическият материал винаги е по-богат и многообразен от схемите, но те са необходими, за да очертаят основните центрове, обединяващи тенденциите на група произведения. Предназначението и темата на текстовете са основни за жанровата им определеност и така освен структурно-композиционният принцип се оформят още два – функционален и тематичен. Не би могло при определяне принадлежността на дадено произведение да се има пред вид мястото на авторовото “аз”, тъй като в средновековната литература то съзнателно е отместено на втори план. Дори когато на пръв поглед има чисто лиричен, личностно-емоционален изказ, индивидуалното начало е подчинено на митологично-свръхличностното. В този смисъл е ясно, че лирика в античен вариант не може да има. Не може да има и епос в античен смисъл, защото предварителната представа за светостта на героя изключва всякакви причинно-следственни връзки и мотивация. Що се отнася до драмата – тя изцяло “слиза от сцената”, а на нейно място през Средновековието излиза риториката. Обяснението е логично – в този свят, където “човешкият живот е сън и сянка” (Йоасаф Бдински), междуличностните отношения са без значение. Важно е друго – да се поучат неуките и да им се покаже пътят за спасение, да се оборят невярващите и да се убедят в силата на вярата като тържествено се похвалят заслужилите. Утилитарното предназначение на литературния текст, свързано с разпространение на християнския морал и добродетели, и дидактичният тон предопределят замяната на драмата с ораторските жанрове.

В Античността и в Средновековието реториката е била смятана за “царица на науките”. Тя неизменно присъствала в “стари и нови” книги и давала в ръцете на книжовниците по-силно оръжие от мечове и стрели, оръжие, което поразявало враговете. За съжаление от уважението към нея не е останало и помен, щом като дори и в часовете по старобългарска литература не й е отделено необходимото внимание. Вероятно защото сега нямаме врагове или защото предпочитаме да “убеждаваме” с пари или с юмрук. Така или иначе, смятам, че един кратък обзор върху историята на риториката най-малкото няма да навреди, още повече, че именно така ще се потвърдят думите на Бахтин за специфичната роля на жанровете в осъществяването на единството и непрекъснатостта на литературното развитие.

В обзорния урок, в който се представят трите дяла на старата българска литература – поезия, реторика и проза, акцентът е върху основния диференциращ признак – ритмичността на фигурите на речта, които я осъществяват (повторение, анафора, градация, елипса, съзвучия, етимологични фигури, синтактичен паралелизъм) и знания за тропите (метафора, метонимия, синекдоха, перифраза, хипербола). Особено подходящо за случая е определението на Аристотел за ораторската реч: “Що се отнася до формата на стила, то той не трябва да бъде нито метрически, нито лишен от ритъм… Речта трябва да има ритъм, но не метрика, тъй като ще се получат стихове”. Опитът на учениците да разтълкуват мисълта на Аристотел ги води до вярно определяне на характеристиката на трите дяла. Посочва им се жанровата структура на старобългарската книжнина и нейните особености: поезия (химнографска и декламативна), риторика (поучително, полемично и похвално слово) и проза (агиографска – жития и разкази за чудеса или пренасяне на мощи, белетристика, историография, природонаучни съчинения и епистоларна проза).

Функционалният и тематичният принцип стоят в основата на характерните за Средновековието взаимоотношения както между елементите на системата на литературните жанрове, така и между елементите на цялата система с други художествени системи. Показателен е примерът с богослужебните жанрове, които “в рамките на ритуала действат заедно със съответните изобразителни жанрове (икони, стенописи), с музиката и архитектурата на храма, символизираща отвъдното и вместваща в своето сакрално пространство целия този комплекс от средства за идейно художествено въздействие”. Представата, която добиват учениците за взаимодействието между жанровете, е необходима, защото тематичното обединение на житие, похвално слово и служба за светеца в агиографията, ще им помогне да разберат композиционно-структурното обединение на житие и похвално слово в една нова житийно-панегирична форма през XІІІ – ХІV век. Познаването на йерархията на средновековните жанрове е предпоставка за вникване в особеностите на ценностната система на средновековния човек. За трудностите, които неизбежно съпътстват всеки, който се опита да обособи и подреди в една стройна система средновековните жанрове, са показателни думите на академик Лихачов: “Минавайки от произведение на произведение, дори от една част на произведението към друга, написана в друг жанр и стил, читателят сякаш върви по една пищна амфилада, потъвайки безкрайно в ритмичното редуване на нейните части или полусамостоятелни произведения, които трябва да го поразят с мъдростта и грандиозността на светоустройството, с мъдростта и сложността на извършващото се в света, да му внушат мисълта за краткотрайността на неговото земно съществуване. В предисловието на житието на светеца авторът внушава на читателя мисълта за неизразимостта на цялата святост на светеца, след това по строго хронологичен път го води по всички стъпала на неговото крайно усъвършенстване; след заключителната похвала на светеца авторът описва в отделни части неговите посмъртни чудеса и завършва с предаване на текста на службите и молитвите към светеца. Всички тези части са разностилни и в различни жития, понякога принадлежат на различни автори и дори са написани в различни епохи, но всичките са обединени в един ансамбъл и са подчинени на една задача – да прославят светеца, да внушат молитвено настроение на читателя, да го удивят с неговата святост и силата на вярата му”.

Без съмнение това, което научават учениците в уводните уроци за света на старобългарската литература, ги изненадва и донякъде озадачава. Но постепенно разбират и възприемат метода на изображение и стила на епохата. С повишена отговорност към далечната литература, те вече виждат в литературния текст на Средновековието не това, което искат да видят, а това, което знаят, че вижда далечният предшественик.