Проблемите на духовната обнова на училищата



Публикуваният по-долу текст представя откъси от следните доклади, произнесени на Седмите международни рождественски образователни четения, проведени от Московската патриаршия през януари 1999 г.

 

“Проблемите на духовната обнова на училищата” (В. И. Стражев – министър на образованието и науката на Република Беларус);
“Системното преподаване на Православието в училищата – основа за бъдещето на Русия” (С. П. Локтионов, председател на Курското отделение на Международния фонд за славянска писменост и култура и В. М. Меншиков, професор, доктор на педагогическите науки, координатор на областната програма за изучаване на православната култура);
“Проблемите на руското образование и Православието” (протоиерей Владимир Воробьов – ректор на Православния Свято-Тихоновски богословски институт); “Душата на педагога и педагогическото дело” (протоиерей Артемий Владимиров – настоятел на московския храм „Всички Светии” в бившия Алексеевски манастир в Красное Село);
“Семейството и децата: църковният поглед към проблема” (протоиерей Димитрий Смирнов – настоятел на московските храмове „Благовещение на Пресвета Богородица” и „Св. Митрофан Воронежки”).

 

***

Десетки години нашите усилия бяха концентрирани върху решаването на традиционния за източните славяни въпрос “какво да се прави?”, но днес въпросът е “как да се прави?” Как да направим нашето общество пропериращо, не нарушавайки при това свободата на духа? Богатият опит на световната история убедително свидетелства, че съвсем не грешките в определянето на целта водят до трагични последици; достойният път никога няма да доведе до недостойна цел. Според мен основният въпрос днес за нас е: как да стигнем до целта, не посягайки на вътрешната свобода, на съвестта и принципите на нашата душа? Именно това е изборът, който стои днес пред нашите училища. Ако днес аз мога да говоря за определени позитивни резултати на реформите, това е, защото ние усещахме, донякъде интуитивно, невъзможността за насилие над децата и училищата и най-вече необходимостта от духовно ненасилие.

Какво тогава трябва да бъде училището, което ще гради културата на християнското съзнание? При избора на пътя на духовното обновяване ние трябва да се откажем от прибързани решения за премахване на едни предмети и въвеждане на други. Училището не трябва да замества Църквата. Но то трябва да се откаже от откровеното атеистично съдържание на учебните предмети. То трябва да насити образованието с материали, помагащи на детето и учителя да не отхвърлят изначално идеята за Бога, да посочи възможността за среща с Него, да се подготви за тази среща – ето с какво училището ще може да изпълни своето предназначение в съвместната си дейност с Църквата. Думите на известния богослов йеромонах Серафим Роуз потвърждават това: “Нашите деца трябва да бъдат подготвени за възприемане на Православието, възприемане на християнството чрез културата”. Културата, която трябва да дойде от образованието, не трябва да отдалечава човека от религията. То трябва да му посочи пътя към Православието, да освети този път, но първата крачка по този път човекът трябва да направи самостоятелно.

Ако говорим за конкретните стъпки, те са следните.

Първо, трябва да се формира друга училищна среда, която да установи атмосфера на сътрудничество между педагога и ученика, да се откаже от авторитаризма и безразличието.

Второ, в училището трябва да дойде учител, който е възпитан в традициите на Православието, който носи в себе си духа на културата на мира – християнството и е способен да го предаде на учениците.

Трето, трябва да се премине към нови образователни методики, ориентирани към диалог, възпитание на взаимно уважение, осигуряване на правото на детето на откритост и усамотяване.

И накрая – да има принципно нови отношения между семейството и училището. Именно съвместната дейност на родителите и учителите може да стане условие за успешно изграждане на детския поведенчески опит в духа на християнското съзнание.

Особено трябва да се наблегне върху съдържанието на хуманитарното образование, което има три основни идеи – национална, социална и религиозна. Историята на човечеството дава страшни примери за това как образованието, ориентирано към идеята за превъзходство, изключителност на нацията, води до разрушителни процеси с гигантски мащаби. Големият проблем е в това, каква история трябва да се преподава в училището – политическата история на държавата или историята на развитието на културата и нейния духовен ръст? Най-голямо внимание трябва да се обърне на формирането на нравствени качества у децата, ориентирани към социалното сътрудничество. Трябва да се въведе курс по нравственото възпитание.

И най-сетне – религиозната идея. Опитът на Съветския съюз да замести вярата в Бога с идеята за класова изключителност доведе обществото до задънена улица. То не успя да намери заместител на великите принципи на любовта, състраданието, не можа да противопостави нищо на хилядолетния опит на духовното възпитание на народа. Говорейки за реформирането на системата на общественото възпитание, ние трябва да признаем, че Църквата може да окаже неоценима помощ при решаването на този проблем, още повече, че Православната църква днес е най-авторитетната “организация” от нравствена гледна точка. Ценностите на Православието трябва да станат онази вътрешна духовна основа, която ще ни даде сили за разумното решаване на проблемите, която няма да ни позволи да изпаднем в духовна нищета.

В. И. СТРАЖЕВ

***

През последните десетилетия практически цялото население на Русия беше отлъчено от благодатните източници на своя живот. И затова много от руските хора днес не се радват на щастието да живеят в Православието. Разбира се, те се гордеят със своята свобода от Православието, но в действителност са нещастни.

Ние трябва да имаме мъжеството да признаем, че сме православна цивилизация и да изучаваме Православието; в противен случай трябва честно да се откажем от нашите светини и култура и да продължим да строим несъществуващата никъде в света “общочовешка” цивилизация, унищожавайки руския народ в един безсмислен експеримент, замислен далеч от руската земя и преди много десетилетия.

Не само теорията, но и живият опит убеждават, че трябва да дадем възможност на децата да изучават системно Православието, започвайки от детската градина и до горните класове в училище, а по възможност и във университетите. В Курска област ние въведохме в различни класове предмета “Основи на православната култура” в зависимост от възможностите на всяко училище. Ние видяхме, че децата от различните класове възприемат Православието по съвсем различен начин. Децата от първите класове възприемат християнството като нещо живо, като непосредствена даденост. За тях евангелските събития са нещо реално съществуващо в момента. Децата от средните класове виждат тук някаква тайна, а тези от горните класове подхождат към тези уроци доста рационално, т.е. изучават предмета от позициите на личната заинтересуваност: какво ще ми даде това – да изучавам или да не изучавам този предмет? Но това е присъщо на юношеската възраст – тогава за пръв път пред човека се изправя въпросът за смисъла на живота, за смисъла на човешкото битие.

Какво трябва да се направи, за да се въведе изучаване на Православието във всички руски училища, разположени в православните региони? Необходима е много голяма държавна, социална, информационна и педагогическа работа, като преди всичко трябва да убедим директорите на училищата да приемат този предмет. Трябва да отбележим, че повечето родители и ученици приемат с голямо желание изучаването на Православието и само директорите, които гледат към по-горните инстанции, го приемат трудно. Но когато се стигне до единодушие, цялата по-нататъшна работа е сравнително лека и проста. При стартирането си програмата беше подкрепяна само от няколко хора в областта, но имаше десетки противници. Необходими бяха мъдростта и опита на нашия архиепископ Ювеналий, който се срещна с хиляди хора, за да убеди мнозинството от учителите, ръководителите и дори противниците на предмета, че Православието е жизнена необходимост за учителите и учениците.

Педагогическите усилия трябва да бъдат подкрепени от цялостна система от държавни и обществени мерки.

С. П. ЛОКТИОНОВ, В. М. МЕНШИКОВ

***

Понятието “светски характер” (на образованието), както се вижда от изминалите десетилетия, се разбира еднозначно като “атеистически характер” и в министерство на образованието, и от директорите на училищата, и от администрацията на градовете. Но понятието “светски” не означава “атеистически”, “антирелигиозен”, а само ”неклерикален”. А щом е така, ние в съответствие със закона можем да се стремим програмите, стандартите и учебните помагала да отговарят на желанията на хората, които са значителна, а може би и най-голямата част от данъкоплатците, т. е. на онези, които поддържат държавното училище. В нашата страна дори след 70 години преследване на Църквата мнозинството хора се смятат за вярващи. Защо държавното училище възпитава децата само в атеизъм? (…)

Как сърцето се запалва с вяра? Сърце от сърце, като свещ от свещ. Обикновено това става, когато срещнеш някой забележителен вярващ човек, подвижник на вярата. Красотата на подвига може да плени душата на детето, тя го увлича. Ако нашите учители бъдат такива подвижници, нашите деца ще бъдат вярващи.

Ако нашите учители бъдат обикновени православни еснафи, нашите деца ще си отидат от Църквата, както това е станало преди революцията. Тогава навсякъде се е преподавал Закон Божи, но това не е попречило на една огромна част от нашия народ да се отрече от вярата веднага след революцията.

Какъв трябва да бъде подвигът у децата? Подвиг има тогава, когато нещо е много трудно, когато трябва да направиш нещо забележително за победата на доброто. Трябва да обясняваме на децата тази обстановка на духовна война, в която живеем. Те трябва да се почувстват воини, отговорни за живота на нашия народ, страната, Църквата. Ако не успеем да го внушим, те няма да станат подвижници и вярата им ще се превърне в бит.

Свети праведни Йоан Кронщатски, преподавал много години Закон Божи в обикновено училище, си изработил собствена система за преподаване: той изпитвал само онези ученици, които искали да отговарят и пишел само петици и шестици и никакви други бележки. Ако детето не искало да отговаря, той никого не засрамвал, не принуждавал. Той е искал да вложи в душата на детето любов – най-главното, което трябва да направим. Ако ние не се научим на това, нашата дейност ще доведе до противоположни резултати.

ПРОТОИЕРЕЙ ВЛАДИМИР ВОРОБЬОВ

***

Кой ще спори, че лекарят преди всичко трябва да излекува себе си? Кой не знае, че от сърцето на педагога зависи успехът на неговата педагогическа дейност? Това е непременно условие – фундаментът, без който нищо не може да се преподава, да се научава, особено ако става дума за нравствения живот. Всеки от нас, който е призван да стане “събирач на жътвата”, който съзерцава тази жътва – детските души, едва поникнали на Божията ливада, но вече изложени на борба и изкушение, вече издухвани като прах от църковния дом – всеки от нас е длъжен да реши сам за себе си и да решава постоянно този въпрос: моята собствена душа и моето педагогическо дело – в какво състояние са те? На какво преди всичко съм длъжен да обърна вниманието си? За какво да се боря, над какво да се трудя? Децата са необикновено чувствителни същества: може би не рационално, не словесно, но те усещат интуитивно всичко. И безусловно всички нравствени недостатъци на преподавателя веднага се осъзнават, веднага се усещат от тях. Дори най-скритите и тайни страсти, към които спада например тщеславието.

Мисля, че главното нещо за педагога – освен, разбира се, вярата в Небесния Отец – е да има онази устременост към Бога, която се изразява в желанието за нравствено усъвършенстване, а това означава, че педагогът трябва постоянно да усеща недоволство от себе си и от нравственото си състояние. Сражавайки се със страстите си, той е длъжен да има крайно смирено съзнание не за другите, а за себе си, да намира в себе си безброй недостатъци и заедно с това да да се стреми да ги преодолее с Божията помощ. Господ подтвърждава това, казвайки: „Без Мене не можете да правите нищо” (Йоан 15: 5). Бог не твори там, където не Му предоставяме благодатен простор. Благодатта не насилва онази личност, която все още вярва в своите сили и мисли, че сама по себе си ще направи нещо. И когато аз като педагог стигам не просто до умствено, а до сърдечно осъзнаване на пълното си безумие в областта на ума, т. е. неспособността да възвестя словото на разума, пълната си нечистота в емоционалната и сърдечната област, пълната си слабост във волевата област, именно тогава божествената мъдрост, божествената действена сила и чистота ще оросят моята душа.

В педагогическото дело най-главното е общуването на сърцата. Сърцето изпраща вест на сърцето. Аз мога да бъда прост учител по трудово обучение и да не впускам в никаква теория и морализиране, но ако с опита на вътрешния си живот аз поне отчасти съм съпричастен към съкровището на вътрешното духовно трудене, което е заповядано на православните, то ще се предаде на децата, ще се предаде чрез самите ми действия, чрез моя поглед, чрез моето общуване с тях, за което говори и апостол Павел: “Ние сме Христови благоухания за вярващите”. Радостта на общуването, преливаща от сърцето на възрастния към сърцата на малките, и вдъхновението не могат да се загнездят в нечиста душа.

ПРОТОИЕРЕЙ АРТЕМИЙ ВЛАДИМИРОВ

***

Ако погледнем социалните проблеми и тези на образованието от богословска гледна точка, тогава преди всичко трябва да се обърнем към семейството. Ако обществото боледува, значи не всичко е наред със семейството, понеже то е клетката, от която се гради цялото тяло – обществото. Глашатаите на съвременното общество обявяват човека единствено за индивид, а обществото – за съвкупност от индивиди. Но освен този либерално-философски възглед за човека има и друг, библейски. Когато Светото писание казва, че човекът е създаден по образ и подобие на Бога, то има предвид не само неговите три съставки – плът, душа и дух, но и трите ипостаси, в които той пребъдва във вселената: мъж, жена и дете. По същността си всеки от тях е човек, но разликата е много важна: и в психологията, и във външния вид, и в устройството на тялото. Така ни е замислил и създал Бог – по Свой образ и подобие. Защо го е направил? Само съществувайки в трите си ипостаси, човек може да се научи на любов и да израсне в нея – и така да стигне до Бога, защото с греха си той се е откъснал от Него.

Съвременната цивилизация е сатанинска, защото се противопоставя на Христос. Тя е насочена към разрушаване на семейството и разпадане на човека в неговата триипостастна същност, т. е. Божия образ и подобие. Въпреки разюзданата пропаганда на “ценностите”, враждебни на семейството, и многото ограничения, насочени срещу самото му съществуване, здравото понятие за идеала на семейния живот се е запазил в народа ни благодарение на хилядолетното му възпитание от Руската православна църква.

Да разгледаме съвременните болести на семейството: пълната загуба на нравствения идеал; разводите – у нас от три брака стават два развода; детеубийството – то унищожава милиони наши съграждани; пиянството и наркоманията; съпружеските измени; липсата на християнско и изобщо каквото и да било възпитание. Като резултат ние умираме като нация: населението ни намалява с един и половина до два милиона годишно.

Сега да разгледаме силите, които влияят отрицателно на семейството и спомагат за развитието на тези болести като външни причинители. Една от тях е тоталното безпаричие. Колкото по-бедно е семейството, толкова по-силен е страхът от раждане на деца. Друга причина е безработицата и скандалите на тази почва. Още една причина е всеобщата пропаганда на разврата в медиите. И най-сетне – това, че всяко ограначаване на раждаемостта се приветства и се внедрява като ценностна ориентация. За това помагат алкохолният, наркотическият, порнографският и фармакологичният бизнес (зад разпространяването на средствата за контрацепция стоят огромни обединения). Силно влияе върху разрушаването на семейството криминалният свят, понеже много юноши и дори деца са въвлечени в него. Появи се и нов фактор. Твърде много тоталитарни секти воюват срещу семейството, защото докато човек живее в него, той е съпричастен на проблемите на близките хора и е трудно да бъде зомбиран. Една от силите, разрушаващи семейството, е съвременната литература и изкуство, внасяща своя принос в покваряването на хората.

Какво да правим? Православните хора не трябва да изпадат в отчаяние. Ние се надяваме на Бога. Но ако не правим нищо, ще сгрешим. Затова сме длъжни да осъзнаем дълбоко проблема и да започнем, ако е възможно, нов живот и във възпитателната работа, и в образованието, и в собственото семейство…

Мнозина вече са се отказали от християнския подвиг – православното семейство: защото православното семейство е най-великият подвиг, особено в днешно време; да родиш и да възпиташ църковен човек е подвиг. Много така наречени “православни семейства” са се отказали от него, но продължават да мислят, че са православни. Повярвайте, мили мои: това е най-груба заблуда. Защото тъкмо в най-съкровеното – в нашата триипостасна човешкост – ние сме внесли отричане от Бога, отричане от трите ипостаси.

Пред нас, хората, които имат достъп до децата, стои задача, която може да звучи утопично и фантастично: ние сме длъжни с всички достъпни средства да ги учим на това какво е истинското семейство от гледна точка на Бога. Длъжни сме да намерим думи, които да ги вдъхновят за подвиг в семейния живот.

ПРОТОИЕРЕЙ ДИМИТРИЙ СМИРНОВ

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Алиса каза:

    „Да вложи в душите на децата Любов – най-важното, което трябва да направим“!!!
    Напълно подкрепям всичко казано от протоиерей Д. Смирнов!
    УСПЕХ В ДОБРИТЕ НАЧИНАНИЯ!