Училищното богословие – в чакалнята до безкрай

Прочетох Становището на Светия Синод за преподаването на религия в училище с интерес. Всичко казано там е важно. Тази твърда позиция, обоснована и силна, обнадеждава и радва. Има нещо, което най-сетне дочака бърз и ясен отговор от страна на управляващия орган на БПЦ. Но има и нещо, което ме безпокои. Иззад думите, иззад всичко, което се случва, прозира една човешка безизходност.

Едно съсловие продължава да бъде заложник на нескончаеми преговори. Едни поколения продължават да бъдат невъведени във вярата на дедите си. И едната, и другата група от хора са вече доказано ничии. А времето неумолимо тече. Дълго ще се питаме кой е виновен, има ли виновни, защо така?

Все пак, какво става с възпитаниците на Богословския факултет, които през последните 17 години са някъде към 35 000 души – численост, равна на населението на средно голям български град. Голяма работа, ще кажете. Само богословието ли е безперспективно в тази наша държава?

Време е българското богословие да бъде вписано в историята. Седемнадесет години, прекарани между реалността и фикцията, са достатъчни, за бъде поставено то с чиста съвест в най-новата историческа хроника на най-добре неслучилите се неща.

В далечната 1990, в далечната 1991, 1992 години стотици млади хора се тълпяха пред сградата на площад “Света Неделя”. Така е било и в Търново и Шумен през онези времена. Истината е, че имаше интерес към специалността богословие. За жалост. На много малко от младежите тогава им хрумваше мисълта за невъзможната реализация на тази университетска специалност в онова време. Повечето от нас бяха жертва на идеализма си, избуял в новите времена заради все още ширещата се розова мъгла.

Всъщност сме се чувствали свободни заради младостта и надеждите си и защото сме били чисти все още, подети от красотата на новото, повярвали на промените, изпълнени със светли пориви. Всичко това заедно с огромната устремност на новообърнатите беше причината да се усещаме неуязвими (и бяхме неуязвими заради Божията милост и сила в сърцата си), докато не останахме на улицата в деня след нашето завършване. Никога няма да забравя словото на един наш професор на абсолвентската ни вечер. То буквално гласеше: ”Мили колеги, очакват ви не цветя и рози, а глад и службите по почистване. Там със сигурност ще ви вземат, с вашата специалност”. Някои от нас се обидиха тогава. Но този човек беше наясно. Той знаеше. Колкото и цинични да бяха думите му. И досега не зная подиграваше ли се или ни съчувстваше. Пък и – нали смирение трябва за спасението…

Мъжете от курсовете станаха свещеници, малка част от нас са преподаватели. А другите се преквалифицираха, защото не искаха да работят в сферата на почистването, макар и на обществото.

Пътят ни към храма продължава. Във времето, в което хората от моето поколение кандидатстваха богословие, тази песен на Стенли ни казваше много. Но после мина време, в което трябваше да се борим за правото си на живот, за право на смисъл и за оцеляване. Оцеляването – точно в смисъл на опазване от гладна смърт. Колегите, които срещах, се занимаваха с какво ли не. А беше разрешено преподаването на религия като свободно-избираем предмет. Предлагаха ни да бъдем мисионери – тичащи из детските градини, в училищата. Заради детските души, заради своите души. И много хора тичаха. Оцеляването беше страшно. Оцеляване с представата, че си ничий, е жалко живеене. Минаха още десет години. Сега тези, които преподават, не са в училище, а в енорийските центрове на храмовете. И не всички. Доживяхме наскоро да чуем, че нямало достатъчно подготвени кадри да се преподава религия, ако се въведе. Не е вярно. Религия няма да се преподава. Колеги, не вярвайте! Лъжат ни отново.

Училищно богословие никой от нас вече не очаква. Просто пак ще има едни хора, които си стоят в един инспекторат, разпределят някакви пари, пишат някакви програми и провеждат конференции и симпозиуми. А децата са на улицата или са потопени в поредната риалити игра.

Наблюдаваме препъването на поредния проект за учебник по религия, които да отговори на изискването “надконфесионален” и виждам как всичко отново ще се повтори. Голямото очакване, голямото неслучване, лъжата, че изобщо някога религия, вероучение или нещо подобно ще се преподава. Нима отдавна вече не е ясно, че вероучение по начина, по който се е преподавало през четиридесетте години на миналия век, няма как да стане?! Миналият век затова е минал. Нищо не е вече същото. Обучението по религия няма да стане конфесионално и няма да стане по правилата и в последователността, показана в Становището на Светия Синод. Държавата няма да “спусне” нещо, което Синодът е решил, само защото на нас така ни се иска.

Така и ще си тънем в безхаберие, новоизмислените учебници ще мухлясат някъде. Нищо и никъде няма да се случи, да знаете. И докога ще бъде така?! Докато един прекрасен ден хората в храма изобщо няма да могат да се прекръстят, а децата ще мислят църквите за най-подходящото нещо за украсяване с графити. Пресечна точка трябва да се намери не в името на компромиса с вярата, а защото вече не живеем в 40-те години на миналия век, защото духовното ограмотяване трябва да дойде като спешна помощ и защото начин за това трябва да се намери. Чувате ли, Ваши Преосвещенства?

Молим Ви, не мечтайте, не чакайте всичко само да се случи, не чакайте съвсем да се погубим като народ, докато продължите да искате някой да приеме всичките ви съображения, всичките ви точки, всичко. Защо трябва да ви разберат хората от правителството, хората от парламента, та нали и те са полуграмотни в сферата на вярата, нали и те трябва от някъде да са научили, някой да ги е въвел, някой да ги е водил?!

Смятам, че и ние, завършилите богословие вече не искаме да се преподава. Ние – включително богословите, вярващите родители, дори преподавателите ни. Не искаме. Вярно е, че християнството е било в първите векове вярата на бедните. Но е било и ще бъде винаги вяра на хората с достойнство. Защото стойността на човешките ни души е много по-голяма от всички дебати за един неслучващ се проект. Тук, сега, в нашата страна все повече, все по-сериозно и по-страшно отвикваме от вярата. Отдалечаваме се от нуждата да вярваме. Преставаме да бъдем човечни, спираме да бъдем истински хора. Каква вяра, какво вероучение?! Какви мечти? Стига вече очакване. Спрете с всички тези учебници. Кажете ни само да или не. Толкова години само това чакахме. Е, ще има ли религия, вероучение ще има ли или ще се замеряме със СИП-ове още седемнадесет години?!