Неподходящите жертви

Неотдавна федералният канцлер на Германия Ангела Меркел заяви, че християнството е „най-преследваната религия в света“. Заедно с това тя отбеляза, че външната политика на ФРГ трябва да бъде „по-чувствителна“ към проблемите на християнските малцинства в другите страни.

Нейното изказване, според изнесените съобщения, предизвика немалък гняв у политическите й опоненти и представителите на правозащитни организации. Никой не оспори самия факт – вината на Меркел се състоеше в това, че е споменала този факт. По мнението на представители на правозащитни организации, „да класифицираш религиите по степен на гоненията срещу тях е нелепо“, мюсюлманите в Мянма и юдеите на други места също са подложения на гонения.

Истината ли изрече Меркел? Да, и както вече отбелязахме, никой не оспорва думите й по същество. Вярно е, че християните не представляват единствената преследвана религиозна група – не това беше твърдението на Меркел, само че християните действително са най-преследваната религиозна група. Защо толкова политици се подразниха, че тя обърна внимание на този общоизвестен факт?

В политиката по сложен и трудно предсказуем начин се преплитат три действащи фактора (на практика те определено са много повече, но ние ще разгледаме три от тях). „Реална политика“, която предполага, че държавата се ръководи от стремеж към разрастване на собствената й сила и ограничаване силата на конкурентните държави; „принципна политика“, която предполага, че държавата се ръководи от конкретно заложени принципи – примерно, принципите на демокрацията и човешките права; „идеологическа политика“, която изхожда от определена идеологическа представа за света.

В провеждане на своята „реална политика“ държавите с лекота пренебрегват всякакъв вид принципи – поддържат сили, широко известни с най-варварски нарушения на човешките права, създават собствени затвори за изтезания, докарват цели народи до катастрофа, а тогава никой и не мисли за човешки права – по-важното е да оцелееш. Само че тези държави задължително заявяват, че водят принципна политика, т.е. че всички тези неща са продиктувани не от жажда за власт, а от най-дълбока и искрена загриженост за справедливостта, мира и избавлението на угнетените. Иначе казано, наличието на това очевидно противоречие между обявявани принципи и реална политика води до заключението, че всички могъщи държави – още от времето на асирийците, вавилонците и римляните – винаги са използвали лъжи. Както е казал поетът, „безмилостно лъже безмилостното чудовище“. Такава държава (или могъщ съюз от държави) обикновено съвсем преднамерено пренебрегва едно, опорочава друго или просто лъже по отношение на трето.

Ангела Меркел наруши едно негласно споразумение: да пренебрегваш определени факти, които, от една страна, са абсолютно известни на целия западен политически елит (всъщност те са всеизвестни), но от друга – за тях не е прието да се говори.

Защото да започнеш да говориш за тези неща означава да признаеш, че Западът систематично изневерява на декларираните от него принципи. Никой, примерно, не отрича, че след свалянето на Саддам Хюсеин Ирак загуби (най-малко) половината от своето християнско население. Никой не отрича, че сирийските християни са принудени да подкрепят Башар Асад, защото отлично си дават сметка, че при неговото падане от власт ги очаква, в най-добрия случай, същата съдба. Но на политиците не им е дадено да обявяват просто така, на висок глас, че човешките права като цяло, и по-конкретно правата на християнското малцинство, съвсем не са от първостепенна важност за тях. Има такива неща, които са очевидни за всички, но които не се обявяват гласно.

На този фон Ангела Меркел прояви удивителното за един политик качество – по всичко изглежда, че тя има принципи. И не желае да игнорира това, на което в нейните среди е прието да се гледа с пренебрежение. Да заговори гласно за подобни неща един политик от нейния ранг, това наистина е скандал в благородното семейство на западните лидери. Има какво да ги раздразни.

Ако преди това общото правило на западния елит беше да аплодира „арабската пролет“ и да игнорира реалните последици от нея по отношение на човешките права като цяло, и по-конкретно – по отношение положението на християните, то сегашното изявление на Ангела Меркел може би е знак за известно осъзнаване на факта, че със своето разрастване този проблем вече не позволява да остава незабелязан. На такъв фон започва да личи, че в света, в който смели борци за свобода, подпомагани от своите западни съмишленици, свалят от власт кървави диктатори, започват да се появяват видими пукнатини.

Но това, което се случи, има още една страна – идеологическа. В борбата за правата на онеправданите винаги се смесват множество различни елементи – искреното състрадание към жертвите на беззакония може да бъде перфектно съчетано с желание да се прокара определена идеология и да се постигнат конкретни политически цели. А с последното желание се ускорява изясняването на това, кой ще бъде зачислен като „подходяща“ жертва на беззакония, заслужаваща кампания в своя защита, и кой ще остане в числото на пренебрегнатите.

В това отношение християнството представлява „неподходяща“ жертва. В съзнанието на част от европейския политически елит християнството се приема не като жертва, а като притеснител и враг, който пречи на либералните представи за човешки прогрес: разширяване „правото на аборт“, въвеждане на еднополовите „бракове“ и, естествено, изтръгване от общественото пространство на всякакви проявления на християнски убеждения. Християнството, както уверява в съответствие с тези възгледи западната преса, е враг на жените (защото застава против абортите), враг на гейовете (защото за катастрофалното разрастване на заразите със СПИН при този начин на живот трябва да обвиняваме, като убедени либерали, римския папа), враг на „хармоничното мултирасово общество“, защото християнството поддържа основите на европейската култура и идентичност.

Разговори от рода на това, че в страните от Близкия Изток и други части на света християните са подложени на гонения, не хармонират със стремежа да бъде поддържан натискът над християните в Европа – още повече, че такъв тип разговори могат до доведат до неприятни асоциации с онова угнетяване на християните, което, макар и в не толкова сурови размери, се провежда в самата Европа под предлог за „борба с дискриминацията“.

Ето защо множество западни политици и правозащитници реагират с нескрито раздразнение при споменаване на гоненията срещу християните. Фактът, че в Русия е забранено да се танцува в храмовете – да, това е насилие над човешките права. Фактът, че връзката между двама хомосексуалисти не се признава за брак – това е още по-ужасно насилие над човешките права. А фактът, че хора биват убивани, отвличани, подлагани на изтезания, прогонвани от домовете им – това не е проблем, на който си струва да се обръща внимание.

В подобна ситуация мъжеството на Ангела Меркел със сигурност е достойно за похвала. Не се знае дали това ще има някакво отражение върху реалната политика на Германия, но самият факт, че проблемът се обявява гласно от политик на такова ниво, е нещо обнадеждаващо. І www.radonezh.ru

Превод: Анжела Петрова